Поради тази причина седеше на задна маса в слабо осветения бар на хотел „Кьонигсдорф“. Беше научил името на секретарката на Перигрин — Инид Хийтли, и беше изпратил Муз Розънбърг в посолството със запечатано писмо, уж от близък приятел на госпожица Хийтли в Щатите. Муз беше инструктиран да го предаде лично и при неговите размери никой на пропуска не възрази. Хийтли беше слязла долу. Посланието беше кратко и ясно.

Уважаема госпожице Хийтли,

Вярвам, че е крайно наложително да поговорим по изключително важен въпрос. Тази вечер в 7,30 часа ще бъда в бара на „Кьонигсдорф“. Ако имате възможност, моля, заповядайте да пийнем по чашка, но настоявам да не споменавате пред никого за срещата ни. Моля ви, пред никого.

Искрено ваш

К. Даулинг

Беше седем и трийсет и осем и Кейлъб започваше да се безпокои. През последните години беше свикнал хората да не закъсняват за срещи и интервюта, това беше едно от малкото преимущества да бъдеш татко Рачет. Но секретарката можеше да не пожелае да се срещне с него. Тя знаеше, че той и Перигрин се бяха сприятелили, знаеше, че има актьори, които търсят реклама, като позират за снимки с държавници и политици. Надяваше се, че…

Появи се. Жената на средна възраст влезе и примижа на слабото осветление. Метр д’отелът се упъти към нея и след секунди я придружи до масата на Даулинг.

— Благодаря ви, че дойдохте — рече Кейлъб и се изправи, когато Инид Хийтли посегна към стола си. — Не бих ви поканил, ако не смятах, че е важно — добави той и седна.

— Разбрах го от бележката ви — отвърна жената с приятно лице, признаци на сребро в косата и много интелигентни очи. Докато чакаха да донесат питието й, водиха непринуден разговор.

— Предполагам, че преживявате тежък период — започна Даулинг.

— Не ми е леко — съгласи се госпожица Хийтли. — Бях секретарка на господин Перигрин близо двайсет години. Джейн… госпожа Перигрин и аз сме приятелки. Сега трябваше да съм при нея, но й обясних, че в службата е възникнало нещо спешно.

— Как се чувства тя?

— Още е в шок. Но ще се оправи. Тя е силна жена. Уолтър обичаше да се обгражда със силни жени.

— Уважавам този начин на мислене, госпожице Хийтли.

Донесоха напитката й, сервитьорът се отдалечи и секретарката погледна въпросително Кейлъб.

— Простете, господин Даулинг, не мога да твърдя, че съм от горещите почитателки на вашия сериал, но, естествено, съм гледала няколко серии. Когато съм канена някъде на вечеря и настъпи вълшебният час, всички спират да се хранят.

— Бих им препоръчал да повишат кулинарното си майсторство.

Жената се усмихна.

— Много сте скромен, но не това исках да кажа. Не говорите като човека на телевизионния екран.

— Защото не съм този човек, госпожице Хийтли — отбеляза бившият университетски преподавател със сериозно изражение, като я гледаше с интелигентните си очи. — Но не ви поканих тук, за да обсъждаме актьорската игра. Тази тема не е твърде привлекателна.

— А защо ме поканихте?

— Защото не знам към кого другиго да се обърна. Всъщност знам, но не мога да припаря до него.

— И кой е той?

— Изпълняващият длъжността посланик, който долетя от Вашингтон.

— Затънал е до гуша…

— Някой трябва да му каже — прекъсна я Кейлъб. — Да го предупреди.

— Да го предупреди? — очите на жената се разшириха. — За опит да го убият? За ново убийство на Конвърс ли?

— Госпожице Хийтли — започна актьорът с тих глас и сдържано изражение. — Това, което ще споделя с вас, вероятно ще ви шокира и дори ще ви засегне, но не познавам друг човек от посолството, с когото мога да поговоря. Във всеки случай знам със сигурност, че там има хора, към които не бива да се обръщам.

— Не ви разбирам.

— Не съм убеден, че Конвърс е луд и че е убил Уолтър Перигрин.

— Какво? Не говорите сериозно! Не може да не сте прочел колко е неуравновесен. Той е и последният човек, видян с господин Перигрин. Майор Уошбърн свидетелства за това!

— Майор Уошбърн е един от хората, с които не бих желал да разговарям.

— Но той минава за един от най-добрите офицери в армията на САЩ — възрази секретарката.

— В такъв случай има много странни възгледи за изпълнението на заповедите на началниците си. Миналата седмица заведох Перигрин да се срещне с един човек. Той побягна и Уолтър каза на майора да го спре. Вместо това Уошбърн се опита да го убие.

— Сега разбирам — заговори Инид Хийтли с неприязън. — Онази нощ вие организирахте срещата с Конвърс, вие, сега си спомням! Господин Перигрин ми каза. Какви са тези работи, господин Даулинг? Холивудски актьор защитава представата за себе си? Опасявате се, че ако ви подведат под отговорност, рейтингът ви ще се сгромоляса, така ли? Не мога да продължа този разговор — жената избута стола си назад и се приготви да стане.

— Уолтър Перигрин държеше на думата си, госпожице Хийтли — каза Кейлъб, без да помръдне и без да сваля очи от секретарката. — Смятам, че ще се съгласите с това.

— Е, и?

— Той ми обеща нещо. Каза ми, че ако Конвърс му се обади и поиска среща с него, ще ме вземе със себе си. Мен, госпожице Хийтли. Но не и майор Уошбърн, чиито действия онази нощ пред университета бяха толкова непонятни за него, колкото и за мен.

Жената на средна възраст остана на мястото си, присвила загрижените си очи.

— Наистина на следващата сутрин беше разстроен — тихо призна тя.

— Май ще е по-точно да кажете дяволски ядосан. Човекът, който избяга тогава, не беше Конвърс, но и той не беше луд. Говореше като човек, свикнал да упражнява власт. Провеждало се някакво поверително разследване, свързано с посолството. Перигрин не беше чул за него, но възнамеряваше да разбере. Спомена, че ще се обади във Вашингтон по обезопасен телефон. Не съм запознат с технологията, но ми се струва, че човек не провежда такива разговори, ако не се бои, че някой ще се опита да го подслушва.

— Той наистина се обади. Каза ли ви го?

— Да. Но има още нещо, госпожице Хийтли. Както правилно отбелязахте, Уолтър Перигрин чу за Конвърс благодарение на мен и този факт не ме прави особено щастлив. Но не ви ли се струва странно, макар това да не е тайна, никой не е дошъл да ме разпита след убийството на Уолтър?

— Никой ли? — попита недоверчиво жената. — Но аз включих името ви в доклада си.

— И на кого го предадохте?

— Ами Норман движеше всичко… — Инид Хийтли млъкна.

— Уошбърн ли?

— Да.

— Разговаряла ли сте с някой друг? Не ви ли разпитаха?

— Разпитаха ме, разбира се. Един инспектор от бонската полиция. Сигурна съм, че споменах името ви… абсолютно съм сигурна.

— Присъстваше ли още някой на разпита ви?

— Да — рече секретарката на убития посланик. — Норман — добави шепнешком тя.

— Странно поведение за полицейски отдел, нали? — Кейлъб леко се наведе към нея. — Нека наблегна на нещо, току-що казано от вас, госпожице Хийтли. Попитахте ме дали не съм холивудски актьор, който защитава представата за себе си. Въпросът ви е логичен и ако бяхте видяла опашките от безработни актьори в Лос Анжелис, щяхте да разберете колко е логичен. Е, не смятате ли, че и други хора мислят същото? Не съм разпитван, защото определени лица тук, в Бон, си мислят, че треперя за кожата на татко Рачет и мълча, за да запазя образа и рейтинга му непокътнати. Колкото и да е странно, този тип разсъждения са най-добрата ми физическа защита. Никой не може да убие татко Рачет, без да си навлече гнева на милиони зрители.

— Но вие не мълчите — отбеляза Инид Хийтли.

— По-скоро не говоря високо — поправи я актьорът, — макар и не поради гореописаните причини. Аз съм задължен на Уолтър Перигрин, знам това по-добре от всеки друг. И няма да му се издължа, като оставя за убийството му да обесят човек, за когото съм сигурен, че е невинен. Но тъкмо тук се обърквам. Не мога да бъда сигурен. Може би греша.

Жената отговори на втренчения поглед на Даулинг, намръщи се бавно, но продължи да го гледа.