— Но ще ви платя много повече, ако успеете да ме прехвърлите в Холандия. Фирмата ми има клон в Амстердам. Там ще ми помогнат. Ще ми помогнете ли и вие?
Немецът направи гримаса и си погледна часовника.
— Вече е късно да го организирам тази вечер, а утре тръгвам с първия влак за Бремерхавен. Корабът ми отплава в петнайсет нула нула.
— Точно тази цифра имах предвид и аз. Петнайсет нула нула.
— Марки?
— Долари.
— Ако знаехте езика, щеше да ви струва не повече от петдесет.
— Но не го знам. Хиляда и петстотин долара ще бъдат ваши, ако успеете да го уредите.
Младият мъж се втренчи в Джоел и се дръпна със стола си назад.
— Почакайте ме тук. Трябва да се обадя на едно място.
— Като минавате покрай бара, поръчайте още уиски.
— Danke.
Чакането му се стори цяла вечност.
— Ще мина да ви взема в пет сутринта — обяви морякът и седна с две чаши уиски. — Капитанът иска двеста долара, aber само при условие че не пренасяте наркотици. В противен случай няма да ви пусне на борда.
— Нямам никакви наркотици — усмихна се Джоел, като с труд прикри ликуването си. — Всичко е наред. Ще получите парите си на кея.
— Naturlich.
Всичко стана преди по-малко от час, мислеше Джоел, без да сваля очи от входа на хотела отсреща. В пет часа сутринта щеше да е на път за Холандия и с човека на име Корт Торбеке — снабдителя на Матилон с нелегални паспорти. Списъците на пътниците на всички авиолинии за САЩ щяха да бъдат следени от „Аквитания“, но преди цяла вечност беше научил, че има начин да се изплъзне от преследвачите. Щеше да го направи и сега.
Под едва осветената емблема на хотела изникна сянка. Беше младият моряк, който махна на Джоел да отиде при него.
— Господи, какво ти е, Норман? — извика южнякът, когато Уошбърн внезапно изпадна в неравномерни серии от конвулсии и с разтреперани устни започна безуспешно да се мъчи да поеме дъх.
— Не… не… знам — очите на майора се разшириха, зениците му затанцуваха без контрол.
— Може да е от тоя „Хаймлих“! — рече Томас Тейър, стана и бързо се приближи към Уошбърн. — По дяволите, не може да бъде! Храната ни я няма, ти не си ял!
Двойките около съседните маси се разтревожиха и заговориха бързо и високо на немски. Южнякът се обърна.
— Das glaube ich nicht — каза Джони Реб на безупречен немски. — Mein Wagen steht draußen. Ich weiß einen Arzt78.
Метр д’отелът се приближи тичешком и като видя, че бъркотията е причинена от американците, заговори на английски:
— Зле ли му е на майора, господине? Да попитам ли…
— Не, благодаря. Не искам непознат лекар — прекъсна го Тейър и се наведе над военния аташе, който дишаше дълбоко със затворени очи. Главата му се люлееше напред-назад. — Това е момчето на Моли Уошбърн и ще се погрижа да получи най-доброто! Колата ми е отвън. Ако двама сервитьори ми помогнат да го натоварим в лимузината, ще го закарам веднага при моя лекар. Той е специалист. На моята възраст човек трябва навсякъде да има близък лекар.
— Разбира се! — метр д’отелът щракна с пръсти и веднага се появиха три момчета.
— Посолството… посолството! — задавено произнесе Уошбърн, докато тримата го изнасяха през вратата на ресторанта.
— Не се тревожи, Норман, момчето ми! — рече южнякът, който чу молбата, както вървеше зад гърба на метр д’отела. — Ще им се обадя от колата и ще ги извикам да дойдат при Руди — Тейър се обърна към немеца. — Сигурно е съсипан от умора. Работи от тъмно до тъмно като роб. Представяте ли си какво е минало през главата му напоследък? Оня, лудият, уби посланика, а после и оная важна птица в Брюксел! Знаете ли, че момчето на Моли е военният ни аташе в Бон?
— Да, майорът е наш редовен клиент.
— Опасявам се, че този прекрасен млад човек, когото познавам от дете, в момента изучава количествените въздействия на уискито.
— Тъй ли? — метр д’отелът погледна към Джони Реб с изражението на професионален клюкар по дирите на нов слух.
— Обърна една-две чашки повечко, това е всичко. Но да си остане между нас. Ето — извади няколко банкноти южнякът, — не съм имал време да ги обменя. Сто зелени ще стигнат за сметката и за момчетата… А ето и сто за вас, да не говорите много, verstehen79?
— Напълно, mein Herr! — немецът прибра двете стодоларови банкноти, усмихна се и угоднически закима. — Няма да кажа нито дума!
— Е, чак пък толкова. Когато следващия път дойде в ресторанта, можете да му намигнете.
— Да му намигна ли?
— И да му се усмихнете приятелски, както си знаете. Това е достатъчно. Verstehen?
— Ja, съгласен съм! Има право да се разтовари!
Вън, до завоя, Джони Реб инструктира келнерите как да нагласят майор Норман Антъни Уошбърн на задната седалка. С опънати крака и възнак, по гръб. После даде на всеки по двайсет долара и ги отпрати. След това заговори на двамата мъже, седнали отпред, като натисна един бутон, за да го чуят през стъклената преграда.
— Свалих допълнителните седалки — рече, докато издърпваше кадифените столове от кадифената стена. — В безсъзнание е. Ела при мен, знахарю. А ти, Клаус, ще ни разходиш из красивите околности на Бон.
След няколко минути лимузината зави по черен път. Запалиха лампичката на тавана и лекарят разкопча катарамата на колана на Уошбърн, смъкна панталона му и го преобърна по корем на седалката. Намери мястото в основата на гръбнака, което търсеше, и насочи спринцовката с нетрепваща ръка.
— Готов ли си? — попита мургавият палестинец и свали ластика на шортите на безчувствения мъж.
— Давай, Пуки — отвърна Джони Реб и приближи малък касетофон. — На това място няма да открие следата от убождането поне една седмица, ако въобще я забележи. Хайде, арабино, накарай го да полети.
Лекарят заби дългата игла и бавно натисна с палец буталото на спринцовката.
— Ще подейства веднага — предупреди палестинецът. — Дозата е голяма и съм виждал случаи, когато пациентът започва да дърдори, преди водещият разпита да е готов.
— Аз съм готов.
— Пусни касетофона. Задавай му директни въпроси.
— Да, разбира се. Той е лош човек, Пуки. Непослушно момче, което разправя небивалици — южнякът хвана лявото рамо на безчувствения Уошбърн и го обърна с лице нагоре. — Добре, сине Молин, хайде да си поговорим. Как стана така, че се намеси в историята с офицера от флотата на САЩ, наречен Фицпатрик? Конъл Фицпатрик? Фицпатрик, Фицпатрик, Фицпатрик! Хайде, синко, кажи на татенцето, защото си нямаш никой освен него! Всички, на които мислиш, че можеш да разчиташ, те изоставиха! Предадоха те, Молин сине! Накараха те да лъжеш черно на бяло във вестниците, та целият свят да разбере, че си лъжец! Но татко ще поправи нещата. Татко ще уреди всичко! Ще станеш голям началник в Генералния щаб! Татко е единствената ти опора, отблъснеш ли я, пропадаш! Къде скрихте Фицпатрик? Фицпатрик, Фицпатрик!
Тялото на Уошбърн се сгърчи на седалката, главата му се залюля, от ъгълчетата на устните му се проточи слюнка и се чу шепот.
— Шархьорн, остров Шархьорн… В залива Хелголанд.
Кейлъб Даулинг беше не само ядосан, но и объркан. Напук на хилядите си съмнения, не можеше да се успокои. Прекалено много нелогични неща имаше и не на последно място сред тях беше фактът, че през последните три дни не успяваше да си уреди среща с изпълняващия длъжността посланик. Аташето, който уреждаше срещите, твърдеше, че бъркотията около убийството на Уолтър Перигрин е твърде голяма и затова не приема никого… С други думи, изчезвай, актьорче, имаме си грижи, а ти не си една от тях. Проверяваха го, настаняваха го в някой ъгъл и му говореха празни приказки, които се полагаха на известен, но незначителен човек. Мотивите и интелигентността му бяха поставени под съмнение от арогантни и безцеремонни дипломати. Или от някой друг.
