Колкото и да беше странно, първата нощ във Везел беше и най-трудната, и най-лесната. Трудна, защото нямаше представа къде да търси, а лесна, защото всичко се уреди съвсем бързо и логично.

Най-напред се отби в една аптека и си купи марля, лепенки, дезинфекционно средство и евтина шапка с козирка. След това влезе в мъжката тоалетна на близко кафене и изми лицето си. Проми и раната и здраво я пристегна с лепенката, като съедини кожата от двете страни. Точно когато привършваше лечението си, чу познати думи и натрапчива мелодия, изпълнявана от млади, дрезгави гласове: „Напред, Уисконсин… Напред, Уисконсин… напред към слава…“

Певците бяха група студенти от германското дружество към университета на щата Уисконсин, както научи по-късно, тръгнали на екскурзия с велосипеди през Северен Рейнланд. Приближи се непринудено към младежа, който поемаше нови халби с бира от бара, и се представи като негов сънародник. Разказа му абсурдната история как отишъл при някаква проститутка и го нападнал сутеньорът й, който задигнал паспорта му, без да предполага, че има пояс с пари. Бил уважаван бизнесмен, който имал нужда да си отспи, да дойде на себе си и да се обади във фирмата си в Ню Йорк. Но за жалост не говорел немски, та би ли му помогнал студентът срещу сто долара?

Получи утвърдителен отговор. Надолу по улицата имаше невзрачен хотел, където не задаваха въпроси. Младежът плати стаята и занесе на Конвърс, който чакаше отвън, квитанцията и ключа.

Прекара целия вчерашен ден в път. Следваше пътищата, успоредни на железопътната линия, докато стигна до градче на име Халден. Беше по-малко от Везел и на изток от гарата имаше мръсен промишлен район. Но единственият „хотел“, който успя да открие, беше голяма, грозна къща в края на редица от други грозни къщи с надписи ZIMMER. 20 MARK72 на двата прозореца на първия етаж и един по-голям над входната врата. Беше пансион. Няколко къщи по-долу, под светлината на уличната лампа, се вихреше разгорещен спор между възрастна жена и младеж. Над тях няколко съседи се бяха облакътили по прозорците и очевидно слушаха. Джоел също се заслуша в спорадичните думи, изстрелвани на английски с тежък акцент.

— … Там е отвратително! Das habe ich ihm gesagt73. Не желая да остана, чичо! Ще се върна в Германия! По-добре да се запиша в „Баадер-Майнхоф“! Das habe ich ihm gesagt.

— Narr!74 — пропищя жената, обърна се и се заизкачва по стъпалата. — Schweinehund!75 — изрева тя, отвори вратата, влезе и я тръшна зад гърба си.

Младежът вдигна очи към публиката по прозорците и сви рамене. Няколко души изръкопляскаха и той направи преувеличен, театрален поклон. Конвърс се приближи, от опит глава не болеше.

— Много добре говорите английски — започна той.

— И защо не? — отвърна немецът. — Пет години съм мъкнал чували с хранителни стоки, за да го науча. Трябваше да замина при брат й в Америка. Аз казвам nein, а те ja! Заминах! Там е ужасно!

— Съжалявам да го чуя. Аз съм американец и харесвам немския народ. Къде бяхте?

— В Йорктаун.

— Във Вирджиния?

— Nein! В град Ню Йорк.

— А, в този Йорктаун.

— Ja, вуйчо ми има две месарници в Ню Йорк, в квартала, който наричат Йорктаун. Тъпотия, както казват в Америка!

— Съжалявам. Защо?

— Заради Schwarzen и Juden76! Ако говориш като мен, черните те ограбват, като те заплашват с ножове, а евреите — с помощта на касовите си апарати. Викат ми Хайни и Наци. Веднъж казах на един евреин много мило и вежливо, че ме лъже в сметката, а той се развика да се махам от магазина му, иначе щял да извика ченгетата! Бил съм лайно, така каза! Ако носиш скъп немски костюм и харчиш много немски пари, не те наричат така. Но ако си момче, което разнася поръчки и се мъчи да научи нещо, те ритат по задника! Какво съм виновен аз! Баща ми по време на войната е бил четиринайсетгодишен.

— Отново повтарям, че съжалявам. Наистина. Не е в наш стил да обвиняваме деца.

— Тъпотия!

— Може би ще успея да ви компенсирам за преживяното. Загазил съм, защото съм тъп американец. Но ще ви платя сто долара…

Младият немец с удоволствие го настани в пансиона. Не беше по-добър от хотела във Везел, но водата беше по-гореща, а тоалетната — по-близо до вратата на стаята му.

Тази нощ е по-различна от всички, които прекарах в Германия, мислеше Джоел, докато гледаше през улицата към жалкия хотел в Емерих. Тази нощ можеше да премине в Холандия. При Корт Торбеке и самолета за Вашингтон. Човекът, когото бе вербувал, беше малко по-възрастен от другите, които му бяха помагали. Беше моряк на търговски кораб от Бременхавен, дошъл в Емерих да се срещне със семейството си, с което не се разбираше. Беше направил синовното посещение и след като майка му и баща му го бяха наругали, беше се върнал при хората, които обичаше най-много — в бара на брега, при завоя на реката.

И отново, както във Везел, думите на английска песен приковаха вниманието на Джоел. Той се втренчи в младия моряк до бара, който свиреше на китара. Този път не беше колежанска футболна песен, а странна, потискаща смесица от бавен рок и тъжна балада.

Мъжете около бара се впечатлиха от вярното изпълнение. Когато морякът свърши, го уважиха с аплодисменти, последвани от възобновяването на бързите разговори и още по-бързото разнасяне на халби с бира. След минута Конвърс застана до морския трубадур, който беше преметнал китарата на гърба си като пушка. Джоел се зачуди дали говори английски, или знае само думите на песни. След няколко секунди щеше да разбере. Морякът се засмя на някаква забележка на приятеля си и когато смехът утихна, Конвърс се обади:

— Бих желал да ви почерпя една чашка, защото ми напомнихте за дома. Хубава песен.

Човекът го изгледа въпросително. Джоел заекна, защото за миг реши, че морякът не разбира. Но за свое облекчение чу:

— Danke. Песента е хубава. Тъжна, но хубава. И ние имаме такива. Вие сте Amerikaner?

— Да. А вие говорите английски.

— Горе-долу. Не мога да чета добре, aber нямам проблеми с говоренето. Пътувам на търговски кораб. Обикаляме до Бостън, Ню Йорк, Балтимор, понякога до Флорида.

— Какво ще пиете?

— Ein Bier77 — отвърна немецът и сви рамене.

— Защо не уиски?

— Ja?

— Разбира се.

— Ja.

След няколко минути седяха на маса. Джоел му разказа историята за несъществуващата проститутка и измисления сутеньор. Говореше бавно не защото се съобразяваше с възможността на слушателя си да го разбира, а защото в ума му се зараждаше нов вариант за действие. Морякът китарист беше млад, но очевидно се беше поочупил по пристанищата.

— Трябва да се обърнете към Polizei — рече той, когато Конвърс свърши. — Там познават проститутките и ще запазят в тайна името ви.

— Не мога да рискувам. Въпреки външния ми вид контактувам с редица важни хора — и тук, и в Америка.

— Което значи, че и вие сте важен човек, ja?

— И много глупав. Ако можех да се прехвърля в Холандия, щях да оправя всичко.

— Die Niederlande? Какъв е проблемът?

— Казах ви, паспортът ми е откраднат. И за мой късмет точно сега проверяват много внимателно всички американци, пресичащи границите. Заради онзи смахнат, който уби посланика в Бон и командващия НАТО. Сигурно сте чул?

— Ja, преди два-три дни е бил и във Везел — отбеляза немецът. — Казват, че е тръгнал за Париж.

— Боя се, че това не ми помага… Слушайте, вие познавате хората по реката, които излизат с лодки всеки ден. Ще ви дам сто долара, ако ми помогнете за хотела…

— И аз се съгласих. Много сте щедър.