— Добре, фелдмаршале — обърна се той към шофьора на Лайфхелм и погледна сребърната свирка в джоба му. — Не съм в толкова добра форма, колкото предполагах, не мога да изкачвам тази планина. Няма ли поляни?

— Правя, каквото ми наредят, mein Herr — отвърна с широка усмивка немецът. — Поляните са близо до голямата къща. А ти можеш да се разхождаш тук.

— А, не, благодаря. Върни ме в скромната ми хижа. Уморих се и не съм дочел вестниците. Наистина искам да ти благодаря. Имах страшна нужда от чист въздух.

— Sehr gut. Ти си приятен човек.

— Не можеш дори да си представиш колко съм приятен, ариецо.

— Много забавно. Die Juden sind in Israel, nein?43 По-добре, отколкото да са в Германия.

— Страшно ще допаднеш на Нейт Саймън. Щеше да поеме защитата ти безплатно, само и само да те провали… Не, нямаше. Вероятно щеше да ти осигури най-добрата защита.

Конвърс бе стъпил на стола до левия прозорец. Искаше само да чуе и види кучетата. След това щеше да разполага с двайсет-трийсет секунди. Водата в банята течеше и от двата крана, вратата беше отворена. Имаше достатъчно време да претича през стаята, да пусне водата на тоалетната, да затвори вратата и да се върне до стола. Но нямаше да стъпва на него. Щеше да го вдигне в ръце. Слънцето бързо се спускаше, след час щеше да се стъмни. Тъмнината и преди му беше помагала, също както водите на реката. Трябваше отново да станат негови съюзници. Трябваше!

Звуците се появиха първи — тичащи лапи и пъхтене, след това се появи тъмната козина и се завъртя в кръг пред затвора му. Джоел изтича в банята и се съсредоточи върху секундите, докато чакаше да чуе плъзгането на резето. Ето го. Пусна водата в тоалетната, затвори вратата на банята и се затича към стола. Вдигна го и замръзна, стъпил здраво на пода. Вратата се открехна, оставаха броени секунди. Дясната ръка на немеца я бутна.

— Хер Конвърс? Wo sind Sie? Ach, die Toilette44.

Шофьорът влезе с подноса и Джоел с всичка сила го удари със стола по главата. Шофьорът залитна назад и падна, подносът и чиниите с трясък се разбиха на пода. Беше замаян, но нищо повече. Конвърс затвори с ритник вратата и стовари още няколко пъти тежкия стол върху главата на шофьора, докато тялото му се отпусна, а лицето му се покри с кръв и слюнка.

Кучетата се метнаха като едно към внезапно затворилата се врата и започнаха бясно да лаят и да драскат по дървото.

Джоел грабна сребърната верижка, свали я през главата на изпадналия в безсъзнание немец и извади свирката от джоба му. На нея имаше четири малки дупчици, всяка означаваше нещо. Придърпа другия стол към десния прозорец, стъпи на него и вдигна свирката към устните си. Не чу звук, но видя ефекта.

Доберманите полудяха! Започнаха самоубийствено да се хвърлят върху вратата. Премести пръста си на втората дупчица и свирна.

Кучетата се объркаха, започнаха да се обикалят едно друго, да тракат челюсти, да вият и ръмжат, но не сваляха очи от вратата. Опита третата дупчица.

Внезапно спряха да се движат, подрязаните им уши се наостриха и затрептяха, чакаха друг сигнал. Свирна отново с всичка сила. Това беше сигналът, който чакаха, и пак като един се втурнаха, притичаха под прозореца и се понесоха към незнайното място, където трябваше да се явят.

Конвърс скочи от стола и коленичи до безчувствения немец. Пребърка бързо джобовете му и взе всички пари, които намери, ръчния часовник и пистолета. За секунда се загледа в оръжието, което будеше отблъскващи спомени. Пъхна го в колана си и отиде до вратата.

Затвори тежката врата отвън, чу щракването на ключалката и пусна резето. Затича се по пътеката, като изчисляваше разстоянието до разклонението, където дясната посока беше ferboten, а лявата водеше нагоре по стръмния хълм и гледката към Рейн. Всъщност нямаше повече от двеста метра, но завоите и гъстият листак правеха разстоянието по-голямо. Ако си спомняше точно, а на връщане беше като пилот без инструменти, който разчита само на зрението си, на около трийсет метра преди раздвоението имаше тревно пространство.

Стигна до него — същото празно място, същите раздалечаващи се пътеки отпред. Затича по-бързо.

Гласове! Сърдити? Озадачени? Не бяха далече и приближаваха все повече! Гмурна се в храстите отдясно и се търкулна върху острите им клони. В ограниченото от гъстите листа зрително поле се появиха двама мъже, които говореха високо, сякаш спореха.

— Was haben die Hunde?

— Die sollten bei Heinrich sein!45

Джоел нямаше представа какво си казват, знаеше само, че са се запътили към изолираната колиба и че няма да им трябва много време да вдигнат всички на крак. Тогава всички алармени инсталации в крепостта на Лайфхелм щяха да се задействат. Времето му се измерваше с минути, а имаше да покрие немалко разстояние. Изпълзя предпазливо от храстите на четири крака. Немците не се виждаха зад острия завой. Изправи се и хукна към раздвоението и стръмния хълм вляво.

Тримата пазачи на огромните порти, през които се влизаше в имението на Лайфхелм, бяха озадачени. Глутницата добермани нетърпеливо кръжеше по тревата наоколо, очевидно объркана.

— Защо са тук? — запита единият.

— Не мога да разбера! — отговори вторият.

— Хайнрих ги е освободил, но защо? — недоумяваше третият.

— Никой нищо не ни казва. Ако не разберем какво става през следващите няколко минути, ще трябва да се обадим.

— Не ми харесва тая работа! — извика вторият пазач. — Ще се обадя още сега!

Първият влезе в къщичката до портала и вдигна телефонната слушалка.

Конвърс тичаше задъхан нагоре по хълма с пресъхнало гърло. Сърцето му се блъскаше в гърдите. Ето я реката! Втурна се надолу, като набираше скорост, а вятърът галеше и освежаваше лицето му. Прекрасно.

Стигна до основата на хълма, обрасла със суха трева и дървета, а сгушените под тях храсти се издигаха като стена, през която отново трябваше да мине. Но той имаше опит. Колкото и гъста да беше гората, просто щеше да внимава последните лъчи на слънцето да остават от лявата му страна, да напредва на север и така щеше да стигне реката.

Бърза поредица от изстрели го накара да се обърне. Не беше трудно да си представи мишената — цилиндричната брава на дървената врата на усамотената колиба в гората. Мъчеха се да проникнат в затвора му. Времето му изтичаше.

Тогава чу отчетливо други звуци, които пронизаха здрача с дисхармонията си. Едните бяха серия кратки писъци на сирена. Другите идваха на залпове откъм земята и бяха истеричен лай на тичащи кучета. Тревогата беше вдигната, оставените в колибата дрехи бяха притиснати към пламтящите ноздри и доберманите се бяха юрнали безмилостно по следите му. Нямаше надежда, щяха да се успокоят само когато разкъсат с острите си зъби плътта му.

Конвърс се гмурна в зеления гъстак и побягна с всичка сила. Криволичеше, навеждаше се, мяташе се от една страна на друга, ръцете му бяха протегнати и яростно отстраняваха силната гъвкава съпротива на гората. Клоните безпощадно шибаха като камшици лицето и тялото му, паднали дървета и оголени корени се заплитаха в краката му. Не знаеше колко пъти се препъна, а мигът тишина след всяко залитане само подчертаваше кучешкия лай, долитащ някъде откъм разклонението на пътеката. А може да бяха и по-близо. Да, вероятно вече бяха навлезли в гората. Всичко наоколо ехтеше от истерията им, подчертавана от гневното скимтене на някое от кучетата, заплело се в храсталаците и мъчещо се да се освободи, за да продължи преследването.

Водата! През дърветата зърна вода. По лицето му се стичаха струи пот, солта заслепяваше очите и пареше драскотините по бузите му. Ръцете му също кървяха от копривата и острите клони.