Беше бягал и преди. Щеше ли да успее отново?

Сега не гниеше в клетка с водни плъхове и в тъмата край него не ечаха изстрели, но успехът беше много по-важен, отколкото преди осемнайсет години. В положението се съдържаше необикновена ирония: преди осемнайсет години искаше да се измъкне и да разкаже на всички, които искаха да го слушат, за лудия от Сайгон, който изпращаше безброй деца на смърт и дори по-лошо — оставяше тези деца да страдат с пречупен разум и опустошени чувства до края на живота си. Днес се налагаше да разкаже на света за същия луд.

Трябваше да избяга. Трябваше да разкаже на света всичко, каквото знаеше.

Конвърс беше стъпил на дървения стол и надничаше между черните метални решетки на прозореца. Неговата колиба-затвор сякаш беше спусната от небето в просека сред гората. Докъдето му стигаше погледът, във всички посоки се виждаше стена от високи дървета и гъст листак. Под прозореца утъпкана пътечка завиваше надясно. Самата просека се простираше на не повече от седем метра пред къщичката, преди да започне плътната зеленина. Предположи, че положението е същото от всички страни, въпреки че под левия прозорец вместо пътека имаше ниска пожълтяла трева. Двата прозореца разкриваха единствената гледка. Останалата част от карцера се състоеше от плътни стени и единственият друг отвор бе капандурата в покрива на тоалетната.

Единственото, в което беше напълно сигурен, бе фактът, че се намира в границите на имението на Лайфхелм. Доказателствата бяха топлата храна, която му носеше шофьорът, и кучетата. А това означаваше, че реката не е далече. Не я виждаше, но тя беше там и му вдъхваше надежда, дори нещо повече от надежда — в паметта му се коренеше някакво чувство на нездраво опиянение. Веднъж водите на една река му бяха станали приятел и водач, буквално път към живота, който го бе превел през най-трудната част от пътешествието му. Приток на Хуан Хе на юг от Дък То го бе носил безшумно през нощта под мостове и покрай постовете около лагерите на три батальона. Водите на Рейн щяха да го изведат от поредния плен.

Звуците на множество препускащи лапи възвестиха появата на доберманите, които сърдито се скупчиха пред вратата. Шофьорът носеше закуска, за каквато никой затворник не можеше да мечтае. Джоел скочи от стола, занесе го до масата и се върна на нара. Седна, изрита обувките си и легна на възглавницата с протегнати върху неоправеното одеяло крака.

Резето се дръпна, ключът влезе в бравата и тежката топка се завъртя. Както винаги, немецът бутна вратата с дясната си ръка, като поддържаше подноса с лявата. Тази сутрин в дясната му ръка имаше и някакъв обемист предмет, но ослепителната слънчева светлина го скри от очите на Конвърс. Шофьорът влезе по-несръчно от друг път и остави подноса на масата.

— Нося ти приятна изненада, mein Herr. Снощи говорих с генерал Лайфхелм по телефона и той пита за теб. Казах му, че се възстановяваш прекрасно и че съм сменил превръзката на раната. Тогава той се сети, че нямаш нищо за четене, тъй че преди час прескочих до Бон и ти купих „Интернешънъл Хералд Трибюн“ от последните три дни.

Шофьорът остави свитите вестници на масата до подноса.

Но Джоел не гледаше вестниците, а вратата и външния горен джоб на униформеното сако на немеца. Тънка сребърна верижка бе провесена на шията и пъхната в джоба, от който се подаваше крайчецът на кръгла сребърна свирка, откроен върху тъмния плат. Конвърс премести очи към вратата. Доберманите седяха по местата си и шумно дишаха. От муцуните им се точеха лиги, но независимо от намеренията и целите си, те бяха неподвижни. Конвърс се сети за пристигането си във величествената бърлога на генерала, спомни си за странния англичанин, който командваше кучетата със сребърна свирка.

— Благодари на Лайфхелм за четивото, но бих бил много по-признателен, ако можех да излизам оттук за по няколко минути.

— Ja, с билет за самолет до плажовете на Южна Франция, нали?

— За Бога, искам да се поразтъпча! Какво ти става? Не можеш ли с помощта на цяла глутница зверове да се справиш с невъоръжен човек, който иска да глътне малко въздух? Не, вероятно си прекалено страхлив — Джоел помълча и добави с обидна пародия на немски акцент: — „Правя, каквото ми наредят.“

Усмивката на шофьора се стопи.

— Онази вечер ми каза, че не си смятал да се извиняваш, а да ми счупиш врата. Пошегувал си се, нали? Оттогава не спирам да се смея.

— Хайде сега — смени тона Конвърс и седна на нара. — Ти си с десет години по-млад от мен и двайсет пъти по-силен. Тогава се обидих и реагирах глупаво, но ако смяташ, че ще ти посегна, много се лъжеш. Съжалявам. Ти се държиш добре с мен, а аз пак сглупих.

— Ja, сглупи — отсече немецът без злоба. — Но беше и прав. Правя, каквото ми наредят. И защо не? Чест е да получаваш нареждания от генерал Лайфхелм. Той е добър към мен.

— Отдавна ли работиш за него?

— От Брюксел. Бях сержант в граничния патрул на Федералната република. Той чу за проблема ми и се заинтересува от него. Бях прехвърлен в гарнизона в Брабант и станах негов шофьор.

— А какъв беше проблемът ти? Нали знаеш, че съм адвокат.

— Обвиниха ме, че съм удушил човек. С голи ръце.

— А удуши ли го?

— Ja. Искаше да ме намушка с нож в корема… и по-долу. Твърдеше, че съм изнасилил дъщеря му. Не съм я изнасилвал, не беше необходимо. Тя беше курва. Разбрах го от дрехите и походката й… es ist klar42! Бащата беше свиня!

Джоел се загледа в него, в неприязънта, която помрачи очите му.

— Мога да разбера симпатията на генерал Лайфхелм — отбеляза той.

— Затова правя, каквото ми наредят.

— Очевидно.

— Генералът ще се обади по обяд. Ще го питам за разходката. Разбираш, че една моя дума и… доберманите ще оглозгат месото от кокалите ти.

— Милите кученца — каза Конвърс по адрес на глутницата отвън.

Дойде обяд и разрешението бе дадено. Разходката трябваше да се извърши след обяда, когато шофьорът се върнеше да прибере подноса. Той се върна и след няколко строги предупреждения Конвърс се озова вън, обграден от доберманите с разширени черни ноздри, проблясващи бели зъби и провесени в очакване синкавочервени езици. Конвърс се огледа. За първи път забеляза, че къщичката е построена от масивни камъни. Неповторимата група започна разходката си по пътеката. Джоел стана по-смел, когато кучетата позагубиха интерес към него под съпровода на резките команди на немеца. Започнаха да тичат напред и да се прегрупират около тях, но непрекъснато обръщаха глава към господаря си и затворника му. Конвърс ускори ход.

— У дома често тичам за здраве — излъга той.

— Was ist?

— Бягам. Полезно е за кръвообращението.

— Ако сега се затичаш, ще останеш без кръвообращение. Доберманите ще се погрижат за това.

— Чувал съм, че от много бягане може да се получи и инфаркт — заяви Джоел и забави крачка, но без да спре да върти очи във всички посоки. Слънцето беше точно над тях и не можеше да го ориентира за посоките.

Утъпканата пътека приличаше на нишка в сложна мрежа от заличени следи. Беше заобиколена от гъст листак, имаше и покрив от надвиснали, преплетени клони. Пътеката се раздвои, дясната й част правеше остър завой към тунел от зеленина. Кучетата инстинктивно хукнаха по нея, но бяха спрени от шофьора, който им извика нещо на немски. Доберманите се обърнаха, сблъскаха се, върнаха се и се понесоха към по-широкото ляво разклонение. Заизкачваха се по стръмен хълм с по-ниски и по-бедни откъм листа дървета. Къпиновите храсти бяха по-буйни и по-дребни. Вятър, помисли Конвърс. Долинен вятър. Вятър, който брули през падина, през тесен отвор в земята, вятър, избягван от пилотите на малки самолети при първата му поява. Река.

Беше там. Отляво, значи вървяха на изток. Под тях беше Рейн, може би на километър и половина под високите дървета. Беше видял достатъчно. Започна шумно да диша. Вътрешната му възбуда беше толкова силна, че можеше да извърви цели километри. Отново беше по бреговете на Хуан Хе — тъмния воден път към живота, който щеше да го отведе далече от клетките на Меконг, килиите и химикалите. Беше го правил преди, щеше да успее и сега!