— Нас? Което значи „ние“, а ти не знаеш кои сте! — добави Фицпатрик, едновременно объркан и ядосан.

— Свикни с тази мисъл, както свикнах и аз.

— Защо?

— Заради Ейвъри Фаулър. Помниш ли го?

— Боже мой!

— И заради стареца на остров Миконос. Това е всичко, което знаем. Но твърденията им се оказаха верни. Всичко е истина. Видях я и се убедих. В Женева. Ейвъри каза, че остава много малко време. Бийл беше по-точен — нарече го броене преди старта. Каквото и да се случи, ще се случи, преди отпускът ти да изтече. Най-ранната дата е след две седмици и четири дни. Това имах предвид преди малко.

— Боже мой — прошепна Фицпатрик. — Какво още можеш да ми кажеш?

— Много малко.

— Посолството — прекъсна го Конъл. — Бях там преди две години. Работих с военния аташе. Нямаме нужда от специално представяне. Ще ни помогнат.

— Освен това може и да ни убият.

— Какво?

— Там не е чисто. Ония тримата, които си видял на летището, хората от посолството…

— Какво?

— Те са от другата страна.

— Не ти вярвам!

— А защо според теб бяха дошли на летището?

— Да те посрещнат, да разговарят с теб. Може да има десетки причини. Независимо дали го знаеш или не, минаваш за ненадминат адвокат на международната арена. Служителите на външните министерства често искат да се запознаят с хора като теб.

— Тези приказки съм ги чувал — раздразнено рече Конвърс.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако са искали да ме видят, защо не дойдоха на вратата?

— Защото са мислили, че ще минеш през терминала като всички останали.

— А когато не минах, те според теб са започнали да нервничат, ядосали са се. Нали така каза?

— Да.

— Още една причина да ме посрещнат на вратата.

Фицпатрик се намръщи.

— Все пак е доста неубедително…

— А жената? Помниш ли жената?

— Естествено.

— Тя ме засече в Копенхаген. Следеше ме. А има и нещо друго. По-късно четиримата бяха прибрани от кола, собственост на човек, когото познаваме, за когото знаем, че е част от всичко, което ти описах. Отидоха заедно в посолството и ще трябва да ми повярваш, защото ги видях.

Конъл се втренчи в Джоел, като се мъчеше да осмисли чутото.

— Добре — въздъхна той. — Никакво посолство. А какво ще кажеш за Брюксел? Там има военноморско разузнаване, работил съм с тях.

— Не.

— Стори ми се, че искаш да използвам униформата, връзките си.

— Може и да се наложи. Добре е, че разполагам с тях.

— Тогава какво искаш да правя? Все трябва да правя нещо.

— Наистина ли говориш добре немски?

— Hochdeutsch, Schwabisch, Bayerisch и няколко междинни диалекта. Казах ти, че мога да се справям на пет езика…

— Да, да, натри ми го в носа — прекъсна го Конвърс. — Тук, в Бон, живее една жена на име Фишбайн. Това е първото име, което ти давам. Тя е замесена, не сме сигурни по какъв начин, но подозираме, че е свръзка… преносител на информация. Искам да се запознаеш с нея, да разговаряш и да установиш някакви отношения. Ще трябва да измислим нещо убедително. Тя е над четирийсетте и е най-младата дъщеря на Херман Гьоринг. По очевидни причини се омъжила за оцелял от концлагерите евреин. Той отдавна е заминал. Някакви предложения?

— Разбира се — започна Фицпатрик, без да се колебае. — Наследство. Всяка година има няколко хиляди завещания, които покойникът желае да бъдат изпълнени от военните. Обикновено са откачени, които оставят всичко, което притежават, на други оцелели. На чистата арийска раса и тем подобни щуротии. Препращаме ги в гражданските съдилища и не знам какво ги правят там, но обикновено парите се озовават в трезорите на държавната хазна.

— Сериозно?

— Вярвай ми, там не се шегуват.

— Можеш ли да използваш този повод?

— Какво ще кажеш за наследство от над един милион от дребен производител на бира в Средния запад?

— Ще се справиш — отсече Джоел. — В екипа си.

Конвърс не спомена „Аквитания“, Джордж Маркъс Делавейн, Жак-Луи Бертолдие или Ерих Лайфхелм, нито списъка с над двайсет имена на служители от Държавния департамент и Пентагона. Не описа и мрежата, както беше отразена в досиетата и описана от доктор Едуард Бийл на Миконос. Даде на Конъл Фицпатрик представа само за скелета на информацията. Джоел разсъждаваше далеч не толкова благородно, отколкото беше показал. Ако заловяха флотския адвокат и го подложеха дори на най-брутален разпит, нямаше да може да разкрие нищо съществено.

— Всъщност ми казваш дяволски малко — заяви Фицпатрик.

— Достатъчно е, за да ти пръснат черепа, а този израз рядко фигурира в речника ми.

— От друга страна — продължи шуреят на Холидей, — ти си преживял много повече от мен. Четох за теб в ония досиета, забележи множественото число, и в тях имаше неща, които се преплитаха с досиетата на много други затворници. Но ти си бил различен. Според повечето пленници ти си им помагал да се държат, докато не са те хвърлили в изолатор.

— Те грешат, моряче. Тресях се от страх, бях уплашен до смърт и готов да чукам, ако се наложи, и пекинска патица, за да отърва кожата.

— Но в досиетата пише, че…

— Не ме интересува. Имам проблем, който трябва да реша незабавно.

— Какъв проблем?

— Обещах на Даулинг да му се обадя. Но не знам как да ги накарам да го извикат.

— Там има кабина — Конъл посочи към пластмасов мехур, издаден от бетонен пилон на паважа до алеята за коли. — Имаш ли номера?

— Имах го някъде — отвърна Конвърс и запребърква джобовете си. — Ето го — измъкна листчето между няколко кредитни карти.

— Vermittlung, bitte30 — флотският офицер прозвуча съвсем автентично с отчетливия си глас. — Sieben, drei, vier, zwei, zwei. Bitte, Fräulein31 — Фицпатрик пусна серия монети в автомата и се обърна към Джоел. — Готово. Звъни.

— Почакай малко. Питай за него, кажи, че се обажда адвокатът му от хотела.

— Guten Tag, Fräulein. Ist Herr… О, не, аз говоря английски. А вие? Не, обаждам се от Калифорния, но не е спешно… Даулинг, трябва ми…

— Кейлъб — бързо подсказа Джоел.

— Кейлъб Даулинг. Какво?… Ja, да, благодаря — Фицпатрик подаде слушалката на Конвърс. — Ще го извикат.

— Джо?

— Да, Кейл. Обещах да ти се обадя след срещата с Фаулър. Всичко е наред.

— Не е, господин адвокат — прошепна актьорът. — Ти и аз трябва хубавичко да си поговорим и няма да имам нищо против, ако по време на разговора ни наоколо се навърта един огромен мъжага на име Розенбърг.

— Не те разбирам.

— В Париж е умрял човек. Това говори ли ти нещо?

— Боже мой — Конвърс усети как кръвта се оттича от главата му, в гърлото му се появи празнина. — Дошли са при теб? — едва промълви той.

— Преди малко повече от час ме посети немски полицай и този път не събуди у мен никакви съмнения. Беше истински.

— Не знам какво да кажа — запелтечи Джоел.

— Ти ли го уби?

— Ами… предполагам — Конвърс се втренчи в шайбата на телефона, пред очите му се появи мъжът в алеята, усети кръвта по пръстите си.

— Предполагаш? Такова нещо не се предполага.

— Тогава, да… Отговорът е да. Аз го убих.

— Имаше ли причина?

— Смятах, че имам.

— Искам да чуя цялата история, но не сега. Ще ти кажа къде да се срещнем.

— Не! — възкликна Джоел смутен, но настоятелен. — Не мога да те забърквам в това. Не бива!

— Онзи човек ми остави визитна картичка и иска да му се обадя, ако се свържеш с мен. Беше твърде недвусмислен какво ме очаква за прикриване на информация и как това ще се приеме за съучастничество.

— Бил е прав, напълно прав! За Бога, кажи му всичко, Кейл! Истината. Ангажирал си ми стая за миналата нощ, защото си решил, че може би нямам резервация. Стаята е на твое име, защото не си искал да я плащам. Не крий нищо! Дори този разговор.

— А защо не съм му казал преди?