„Обикновено се събирахме на кафе след вечеря и водехме потискащи разговори. Знаехме, че войната е изгубена. Ненормалните заповеди от Берлин, за които почти всички бяхме съгласни, че не бива да се изпълняват, гарантираха масова касапница на войници и цивилни. Беше лудост, национално самоубийство. А младият Лайфхелм винаги казваше нещо като: «Може би ония глупаци ще ме послушат. Те ме имат за свой човек още от първите дни в Мюнхен…» А ние се чудехме. Би ли могъл да внесе малко здрав разум на рухващия ни фронт? Беше добър, уважаван офицер и син на известен лекар, както не спираше да ни напомня. В края на краищата тогава главите на всички млади мъже бяха обърнати нататък, към пещерните, разтърсващи душата ревове Sieg heil, към фанатизираните тълпи, към знамената и барабаните, към шествията под хиляди факли в нощта. Беше толкова мелодраматично, толкова вагнеровско. Но Лайфхелм беше различен, не беше част от ония бандити. Патриот — да, но не и лумпен… Тъй че ние пращахме по него известия до най-близките ни съратници в Берлин, известия, които биха ни изправили пред взвода за разстрел, ако попаднеха не там, където трябва. Казваха ни, че полага много усилия, но не може да вразуми хората, които ежедневно се тресяха от страх, че ще станат жертва на слухове и клюки. А той неизменно запазваше здравия разум и лоялността си. Бяхме информирани от един от адютантите му, обърнете внимание, не от самия него, че е влязъл в конфликт с някакъв полковник от SS, който го проследил на улицата и поискал да претърси чантата му. Той отказал и когато бил заплашен с незабавен арест, застрелял есесовеца, за да не ни издаде. Беше един от нас. Пое благороден риск и само нощната бомбардировка спаси собствения му живот.“

Ясно какво е вършил Лайфхелм, както е ясно, че съобщенията въобще не са били предавани, нито пък е имало застрелян полковник от SS по време на нощна бомбардировка. Според Винтер съобщенията са имали толкова експлозивен характер, че все някой щеше да си ги спомни. Такъв не се намери. За пореден път Лайфхелм вижда изгодния случай. Войната е загубена, а нацистите са на път да се превърнат в престъпниците на двайсетия век. Но това не се отнася до елитния генералски корпус — там съществува разлика. Изпира отново досието си и се присъединява към „прусаците“. Извършил го е тъй успешно, че се споменава между участниците в заговора за убийството на Адолф Хитлер във „Вълчата бърлога“ и е поканен да участва в делегацията на Дьониц, която подписва капитулацията.

По време на „студената война“ централното командване на съюзническите войски го кани да се присъедини към други ключови елементи от офицерския корпус на Вермахта в Bundesgrenzschutz. Става високоценен военен консултант с достъп до всички секретни материали. Един зрял убиец е оцелял, а историята с помощта на Кремъл се погрижва за останалото.

През май 1949 г. се създава Федералната република, а следващия септември окупацията на съюзниците официално се вдига. С ескалацията на „студената война“ Западна Германия започва забележителното си възстановяване. Силите на НАТО започват да търсят материална помощ и персонал сред бившите си врагове. Под командването на бившия фелдмаршал Ерих Лайфхелм се сформират нови германски дивизии.

Никой не поставя под въпрос съмнителните решения на мюнхенските съдилища отпреди двайсет години. Оцелели свидетели няма, а услугите му са поискани от победителите. По време на следвоенното възстановяване, когато безброй документи и законови решения се издирват по юридическите лабиринти из цяла Германия, той тихомълком възвръща всичките си имоти, получени преди войната, включително и някои ценни недвижими имоти в Мюнхен. Така свършва третата фаза от живота на Ерих Лайфхелм. За четвъртата фаза, която най-много ни интересува, знаем най-малко. Единственото сигурно е, че е толкова дълбоко затънал в операцията на генерал Делавейн, колкото и останалите от списъка.

На вратата се почука. Джоел скочи от леглото и досието на Лайфхелм се разпиля по пода. Уплашен и смутен погледна часовника си. Наближаваше четири часът. Кой би могъл да го търси по това време? Божичко! Досието! Куфарчето!

— Джо? Джо, буден ли си? — гласът беше едновременно шепот и вик — sotto voce на актьор. — Аз съм, Кейл Даулинг.

Конвърс изтича до вратата и я отвори. Дишаше тежко. Даулинг беше напълно облечен и вдигна ръце да го предупреди да пази тишина. Огледа коридора в двете посоки. Удовлетворен от резултата, влезе бързо вътре, като избута Джоел и затвори вратата.

— Съжалявам, Кейл — рече Конвърс. — Бях заспал. Предполагам, че чукането ме е стреснало.

— Винаги ли спиш с панталон и при запалена лампа? — тихо попита актьорът. — Не говори високо.

— Исках да ти се обадя, да ти благодаря…

— Стига — прекъсна го Даулинг със сериозно изражение. — Имам на разположение само две минути. Долу ме чака лимузина да ме откара на снимачната площадка, която е на един час път оттук. Не исках да излизам от стаята си по-рано — не знаех дали някой не се навърта наоколо, а не ти се обадих по телефона, защото телефонистката може да бъде наблюдавана или подкупена. За рецепцията съм по-спокоен — там не си падат по нашите хора — актьорът въздъхна. — Когато се прибрах в стаята си, единственото, което исках, беше сън, а получих гост. Аз съм надолу по коридора и през цялото време се молих, ако дойдеш при мен, да не те види.

— Гост ли?

— От посолството. От американското посолство. Кажи ми, Джо…

— Джоел — прекъсна го Конвърс. — Не че има значение.

— Извинявай, чувам зле с лявото ухо, но и това няма значение. Прекара при мен почти двайсет и пет минути и през цялото време ме разпитва за теб. Каза, че сме били забелязани да говорим в самолета. А сега ми обясни, адвокате, в ред ли е всичко около теб, или интуицията ми съвсем се е скапала?

Джоел издържа нетрепващия поглед на Даунинг.

— Интуицията ти е превъзходна — равно изрече той. — Да не би човекът от посолството да е твърдял нещо в обратен смисъл?

— Не съвсем. Всъщност той не каза почти нищо. Само че искали да поговорят с теб, да разберат защо си дошъл в Бон и къде си отседнал.

— Но са знаели, че съм бил в самолета.

— Да, спомена, че си излетял от Париж.

— Значи са знаели, че съм бил в самолета?

— Нали току-що ти предадох думите му?

— Тогава защо не са ме посрещнали на вратата и не са ме попитали сами?

Лицето на Даулинг се сбръчка още повече, очите му се свиха между гънките на бронзовата плът.

— Защо наистина? — запита се той.

— Обясни ли ти?

— Не, защото спомена за Париж чак когато си тръгваше.

— По-точно?

— Държеше се, сякаш крия нещо от него, което, разбира се, беше самата истина. Много съм добър в професията си, Джо… Джоел.

— Освен това си поел риск — добави Конвърс, но се сети, че говори с роден търсач на рискове.

— Не, презастраховах се. Специално се поинтересувах дали срещу теб има повдигнати обвинения или нещо подобно. Каза, че няма.

— И все пак…

— Освен това не ми хареса. Беше от ония нагли, надути чиновници. Непрекъснато повтаряше едно и също и когато не можа да измисли нищо друго, изтърси: „Знаем, че е излетял от Париж“, сякаш ме предизвикваше. Аз му отвърнах: „Вие сте знаели, но аз не съм.“

— Нямаме много време, но не можеш ли да ми повториш какво друго те пита?

— Казах ти, искаше да знае всичко, което сме си казали в самолета. Обясних му, че не съм носил магнетофон, че е бил общ разговор, какъвто провеждам непрекъснато с хора по самолетите. За сериала, за работата ми. Но той не остана доволен, непрекъснато се опитваше да ме притисне, та и аз по едно време избухнах.

— Как?

— Казах му: „Да, говорихме и за други неща, но те бяха лични и не ви влизат в работата.“ Той се смути и това ме ядоса още повече. Разменихме няколко реплики, но неговите не бяха особено остри, беше прекалено напрегнат. Тогава ме попита за десети път казал ли си нещо за Бон и най-вече къде смяташ да отседнеш. А аз за десети път му казах истината — поне каквото ти ми каза в самолета. Че си адвокат, че пристигаш при клиент и че не знам къде си. Нали тогава не знаех, че си тук?