— Тъй ли?

— За трийсет и две години и най-големият глупак научава по нещо. Жена ми твърди, че няма любовници само защото съм изучил основно професията си.

— Приемам поканата ви — прекъсна го с усмивка Вал. — Много съм уморена. Искам да отседна в малък хотел, може би в „Льо Пон Роял“, знам къде е.

— Отличен избор, но трябва да ви кажа, че съпругата ми ще ви посрещне с радост и без въпроси.

— Искам да разполагам с времето си, мосю — отвърна Валери и седна в колата.

— D’accord.

— Защо правите това? — попита тя, когато Прюдом се настани зад волана. — Съпругът ми беше… е адвокат. Правилата не могат да бъдат много различни. Да не сте някакъв съучастник, който предполага това, което съм сигурна, че предполагате?

— Искам само да ми се обадите и да кажете, че сте от семейството на Татяна. Това е моят риск и моята награда.

Конвърс погледна часовника си, свален от китката на един труп толкова отдавна, че вече не можеше да си спомни кога. Беше шест без петнайсет сутринта и слънцето безмилостно огряваше клисурата, която му служеше за крепост. Потокът беше долу и той удовлетвори нуждите си надолу по течението, а лицето си потопи срещу него. Трябваше да тръгва, до границата оставаха осем километра.

Стигна Кел. Купи си бръснач, защото свещеникът трябва да поддържа възможно най-добър външен вид, дори под натиска на лоши пътни условия. Обръсна се във фериботното депо до реката и се качи на ферибота до Страсбург през живописния Рейн. Митничарите се изпълниха с такова страхопочитание към якичката и паспорта му, както и към опърпания му вид, несъмнено възприет като обет за бедност, че докато минаваше през сградата, започна да благославя цели семейства.

Когато се озова на гъмжащите улици, разбра, че първо му трябва хотелска стая, за да измие под душа двата дни на страх и насилие и да даде дрехите си за почистване или да си купи нови. Свещеник с вид на бедняк нямаше какво да прави между скъпите чудеса на Шамони, щеше да привлича вниманието. Но нормално облечен свещеник щеше да бъде напълно приемлив сред тълпата. Мисли и допускай какво очаква от теб опонентът ти и направи обратното, за да извлечеш полза. Ловците на „Аквитания“ щяха да очакват да смени свещеническото облекло. Е, нямаше да го направи, във Франция имаше твърде много свещеници и прекалено големи облаги от статута на духовник.

Регистрира се в хотел „Софител“ на площад „Сен Пиер льо Жьон“ и без увъртания обясни на рецепцията, че е пътувал три дълги и изнурителни дни и помоли да имат добрината да му доставят няколко неща, от които има голяма нужда. Бил от заможна енория в Лос Анжелис и… Стодоларовата банкнота свърши останалото. След един час костюмът му беше изчистен и изгладен, калните му обувки лъснати до блясък и от „магазин, за нещастие, доста далече от хотела“ бяха купени две ризи със свещенически якички, което наложи допълнително заплащане. Регистрира се в осем и петнайсет сутринта, а в десет без петнайсет беше готов да направи последните си приготовления за Шамони.

Не можеше да рискува и да вземе самолет или влак, прекалено много неща му се бяха случили по летища, гари и влакове. А рано или късно щяха да открият колата на Хермионе Гайнер и посоката, ако не и целта му, щяха да станат известни. „Аквитания“ щеше да вдигне тревога зад трите граници на Германия, Франция и Швейцария. Отново най-сигурното средство беше колата. Извика жадния за сътрудничество администратор и на младия монсеньор беше уредена кола под наем и му бе обяснен маршрутът до Женева, намираща се на около триста и шейсет километра на юг.

Естествено, не смяташе да минава границата и да ходи в Женева. Щеше да мине по крайграничните пътища и да се отправи към Шамони, на час и нещо от границата. Изчисли, че ще пътува пет или шест часа и най-късно до пет следобед ще е в подножието на Монблан. Без да губи повече време, напусна Страсбург по алпийската магистрала, обозначена на картата му с номер 83.

Валери започна да се облича още щом първата светлина на утрото открои неравномерните силуети на сградите по булевард „Распай“ зад прозорците на парижкия й хотел. Не можа да мигне цяла нощ. Лежа будна и премисля думите на странния французин от „Сюрте“, който не можеше да говори официално. Беше се изкушила да му каже истината, но знаеше, че засега, а може би и изобщо, няма това право, защото вероятността да попадне в капан беше значителна. Все пак в молбата му звучеше истина: „Обадете се и кажете, че сте от семейството на Татяна. Това е моето желание и моята награда.“

Джоел нямаше да се колебае в мнението си. Ако човекът не беше уловка на „Аквитания“, в стратегията на генералите имаше пробойна, за която не подозираха. Надяваше се, че той работи за себе си, но да му се довери на този етап беше невъзможно.

Още в самолета от Лос Анжелис беше прочела вътрешното разписание на „Ер Франс“ и бе избрала маршрута си до Шамони. „Ер Турен“ имаше по четири полета дневно до Анеси — най-близкото летище до Шамони и Монблан. Беше се надявала вечерта да направи резервация за полета в седем сутринта, но внезапната тревожна намеса на Прюдом направи това невъзможно и когато се обади от „Пон Роял“ в „Ер Турен“, самолетът се оказа запълнен — беше лято и Монблан представляваше туристическа атракция. Остана в списъка на чакащите за полета в единайсет. Щеше да е най-добре да чака на летище „Орли“, тълпата беше най-доброто убежище, както твърдеше Джоел.

Слезе във фоайето, плати си сметката и помоли за такси.

— A quelle heure, madame?

— Maintenant, s’il vous plaît.

— Dans quelques minutes85.

— Мерси.

Таксито пристигна и Вал се качи. Поздрави я кисел, сънлив шофьор, който нямаше намерение да излезе от колата да й помогне и едва прояви готовност да приеме поръчката й.

— „Орли“, моля.

Шофьорът потегли, стигна до ъгъла и изви кормилото наляво, за да тръгне в противоположна посока по „Распай“ към магистралата за летището. Кръстовището изглеждаше празно. Но не беше.

Трясъкът зад тях бе внезапен и близък — метал стържеше метал, посипаха се стъкла и заскърцаха гуми. Шофьорът удари спирачка и извика уплашен, когато таксито занесе на завоя. Вал се удари в облегалката на предната седалка и падна на колене на пода. Шофьорът изскочи от колата и хукна да се разправя с катастрофиралите зад гърба им.

Изведнъж задната врата се отвори и набръчканото, изтощено лице на Прюдом се надвеси над нея. От драскотина на челото му се стичаше кръв. Заговори бързо и тихо:

— Тръгвайте, мадам, където и да отивате. Вече никой няма да ви преследва.

— Вие?… Стоял сте тук цяла нощ! Чакал сте ме и сте наблюдавал. Вие сте блъснал онази кола!

— Няма време. Ще извикам шофьора ви. Трябва да направя досадния си доклад и да разхвърлям някои неща из колата на преследвача ви, а вие тръгвайте.

— Името! — извика Вал. — Татяна ли беше?

— Да.

— Благодаря ви!

— Довиждане и късмет!

Човекът от „Сюрте“ се изправи и се завтече към двамата французи, които се караха зад таксито.

В три и двайсет Конвърс прочете табелата SAINT-JULIEN EN GENEVOIS — 15 KM. Беше заобиколил границата с Швейцария и пред него се простираше магистралата за Шамони, на изток от Женева и на юг от Анмас. Щеше да стигне до Монблан след час и нещо. Беше успял! Беше карал както никога досега, мощният ситроен реагираше на пилотските му докосвания, пилотският му ум не виждаше нищо друго освен пътя и апаратурата пред него, не усещаше нищо освен наклона на алпийските завои. Веднъж спря в Понтарлие за бензин и изпи чаша горещ чай от автомат. Откак напусна магистралата, за да мине по преките планински пътища, скоростта зависеше единствено от моменталните му и точни рефлекси. Още един час. Чакай ме, Вал.

Валери погледна часовника си, готова да закрещи, както й се искаше от шест и половина сутринта на летище „Орли“. Беше четири и десет следобед и целият ден мина в поредица от злощастия — от катастрофата на булевард „Распай“ и разкритието на Прюдом, че я следят, до пристигането й в Анеси с полета от Париж в един часа, също закъснял поради повреда на вратата на багажното отделение в самолета. Нервите й бяха опънати до скъсване, но знаеше, че не може да си позволи да губи контрол над себе си. Само щеше да привлече вниманието, вече го беше направила.