— Как така? Единият приличаше на хитлеров младеж, а другият беше униформен!

— Повечето от униформените биха искали някой тайфун да отнесе генералите от „Аквитания“. Не забравяй, Фицпатрик заяви, че четирите досиета са се появили от най-дълбоките държавни архиви и съдейки по съдържанието им, Конъл беше уверен, че са подготвени с активното участие на военните. Може би тайнствените ми партньори във Вашингтон започват най-сетне да изпълзяват от скривалищата си. Извинявай. Продължавай.

Вал му описа срещата си със Сам в закусвалнята в Лас Вегас — женения Сам, баща на две момиченца. Джоел я слушаше с притворени очи, антените му се въртяха и ловяха всички нюанси на фразите й, всяко нещо, което би могло да има повече от едно значение, и отчаяно се мъчеше да открие някоя сламка, за която да се улови, за да изгради следващите си ходове. Протегна ръка, за да прекъсне Вал.

— Тримата ли щяхте да ходите във Вашингтон?

— Да.

— Ти, Сам и онзи човек, с когото е смятал да говори и който е знаел какво трябва да се направи.

— Да. И благодарение на когото убиха Сам. Той е бил единственият, с когото Сам е разговарял.

— Но Абът му се е доверявал. „Бих му поверил живота си“, нали така се е изразил?

— Да, но е сгрешил.

— Не е задължително. Сам беше сговорчив, но не и доверчив. Подбираше внимателно приятелите си, защото знаеше, че чинът му го прави уязвим.

— Но той не е говорил с никой друг…

— Сигурен съм в това, но на другия човек се е наложило. Знам едно-друго за съвещанията по кризисни въпроси във Вашингтон, а Сам е имал предвид точно това, когато е заявил, че тримата ще ходите във Вашингтон. Тези съвещания не се провеждат току-така. За да се отвори пътечка в бюрократичната неразбория, трябват няколко силни думи. Естествено, името на Сам е било назовано най-напред, може би след това е било споменато моето, твоето или името на Делавейн, всяко от които би било достатъчно — Конвърс взе химикалката. — Как се казваше този човек?

— Божичко! — възкликна Вал, затвори очи и заразтрива с пръсти челото си. — Чакай да помисля… Алън, малкото му име беше Алън… Алън Мецгър? Метланд?

— Имаше ли някакъв ранг?

— Не. Меткаф! Алън Меткаф, точно така.

Джоел записа името.

— Добре, да минем към Париж, към човека от „Сюрте“.

Тя започна с необичайното поведение на чиновниците по имиграцията, което доведе до странната среща с измъчения, смачкан Прюдом. Стигна до смайващите разкрития на французина. Повтаряше се, но и попълваше с подробности, които беше изпуснала при първия си разказ. Когато свърши, Джоел за втори път вдигна ръка, устата му беше зяпнала от смайване, очите му бяха оживени и разширени.

— Семейството на Татяна? — попита той, сякаш не вярваше на ушите си. — Сигурна ли си?

— Напълно. Питах го пак сутринта.

— Сутринта ли? Да, ти спомена, че сутринта бил направил нещо забележително. Какво стана?

— Прекарал е цялата нощ в колата пред хотела ми и когато малко след зазоряване тръгнах с такси за летището, той се блъсна в колата зад нас. Опитали са се да ме проследят. Каза ми да се махам веднага оттам. Тогава го накарах да повтори името. Беше Татяна.

— Рьоне ми каза да използвам това име пред Корт Торбеке в Амстердам. „Кажи, че си от семейството на Татяна.“ Това бяха инструкциите му.

— Какво значи това?

— Рьоне не ми даде подробности, но горе-долу се ориентирах. Очевидно това е някаква парола.

— Защо?

— Матилон ми обясни, че семейството на Татяна се ползва с доверието на най-подозрителните хора в света, които не могат да си позволят да правят грешки.

— Но кои са те?

— Руснаци. Кремълски комисари, които засипват с пари брокери на запад, за да ги инвестират.

— Прав си — реши Вал. — Шантава история.

— Но върши работа, не виждаш ли? Почтени хора, които поради една или друга причина са се озовали в свят, който вероятно ненавиждат, и знаят на кого могат да се доверят. Да си от семейството на Татяна е нещо като препоръка. Не само сигнал за тревога, но и нещо повече. Означава, че сигналът е изпратен от свой човек. Обзалагам се, че кръгът е изключително тесен. А за нас е ключ, на който можем да се доверим.

— Представяш си, че си в съда, нали? — попита Вал и посегна през масата към свободната му ръка.

— Не мога иначе. Факти, имена, тактики… Някъде има пукнатина, път, по който можем да поемем. И то бързо.

— Аз бих започнала с Прюдом — отбеляза Валери.

— Ще се обърнем и към него, но не веднага. Да караме поред. В стаята има ли два телефона? Една бивша съпруга снощи ми попречи да забележа.

— Да, в банята.

— Искам да се обадиш на този Меткаф, Алън Меткаф в Лас Вегас. Ще вземем телефона му от информацията. Аз ще подслушвам.

— И какво да му кажа?

— Какво име използва, когато се свърза със Сам?

— Нали ти казах, Паркет.

— Кажи му само кой се обажда. Нищо повече. Нека той направи първата стъпка. Ако е грешна, ще разбера. И двамата ще разберем и аз ще затворя. Ти ще ме чуеш и също ще затвориш.

— Ами ако го няма? Ако ми се обади съпруга, приятелка или дете?

— Бързо остави името си и кажи, че ще се обадиш след един час.

Питър Стоун седеше на дивана, опрял крака на масичката за кафе. Срещу него в двете кресла се бяха разположили армейският капитан без униформа и младият флотски лейтенант, също цивилен.

— Разбрахме се — каза Стоун. — Ще опитаме с този Меткаф и ще стискаме палци. Ако сме сгрешили… ако аз съм сгрешил, ще ни проследят и не си правете илюзии, виждали са ни тук и могат да ни идентифицират. Но аз ви предупредих, че идва време, когато трябва да поемете рискове. Ще бъдете извън защитената си територия и ще искате час по-скоро да се върнете в нея. Не мога да ви обещая, че ще успеете. Този телефон е свързан с друг — в голям хотел на другия край на града, тъй че ако ни засекат, ще се забавят, докато проверят всички стаи в хотела. Когато свършат, всеки грамотен телефонен техник може да слезе в подземието и да открие връзката.

— Колко време ни дава това? — попита капитанът.

— Хотелът е един от най-големите в Ню Йорк — отвърна Стоун. — Ако имаме късмет — между двайсет и четири и трийсет и шест часа.

— Да действаме! — рече флотският.

— За Бога! — възкликна капитанът и прекара ръка през косата си. — Добре, опитай да говориш с него. Все пак не съм сигурен защо се налага.

— Налага го логиката. Информацията е била леснодостъпна. Абът е обявявал всеки ден програмите на полетите си и ги е изпълнявал точно. Освен това се набиват в очи честите му обеди насаме с Меткаф и семейните вечери по домовете им. Смятам, че той му е вярвал, а освен това е логично да се обърне към Меткаф, дългогодишния офицер от разузнаването. Има и нещо друго. Също като Конвърс, и двамата са били военнопленници във Виетнам.

— Да действаме! — призова отново флотският лейтенант.

— За, Бога, избери друга фраза — намръщи се капитанът.

— Телефонен секретар! — извика Вал, закрила с ръка слушалката.

Джоел излезе от банята.

— Един час — прошепна той.

— Един час — повтори тя. — Госпожица Паркет ще се обади повторно след един час — затвори телефона.

— И на всеки кръгъл час — допълни Конвърс, загледан в телефона. — Това не ми харесва. Там е един часът през нощта и ако има жена и деца, все някой трябваше да се обади.

— Сам не спомена нищо за жена и деца освен за своите.

— Не е имало защо да ти говори за семейството на Меткаф.

— Джоел, може да има поне десет обяснения.

— Надявам се, че не е това, за което си мисля.

— Нека се обадя на Прюдом — рече Валери. — Да използваме семейството на Татяна.

— Не още.

— Защо?

— Имаме нужда от друго, той има нужда от друго — погледът на Джоел се спря на дебелия плик, адресиран до Нейтън Саймън. Беше на писалището, под фалшивия му паспорт. — Боже мой, май разполагаме с каквото трябва. През цялото време е било под носа ни.