Вал проследи погледа му.

— Анализът, който си направил за Нейтън?

— Най-добрият доклад, който съм писал, макар че не е никакъв доклад. Не засяга никакви законови положения освен в най-общ смисъл, не съдържа доказателства, които да подкрепят обвинението, а само описание на извратените амбиции на властни мъже, които желаят да променят законите. Ако „компрометирам“ означава убивам, ако възнамеряват да извършат масови покушения, може и да го постигнат.

— Накъде биеш, Джоел?

— Ако ще подготвям материали за съдебен процес, най-добре да го направя по единствения начин, по който мога — всичко да е основано на писмени декларации и показания под клетва. Ще започна с моите и ще свърша с разпитите преди процеса.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Обяснявам ти закона, госпожо Конвърс — отвърна Джоел и взе плика. — И каква е целта му. Мога да използвам голяма част от написаното тук, но под друга форма. Естествено, ще ми трябват клетвени декларации и колкото повече, толкова по-добре. Едва тогава ще включим Прюдом и семейството на Татяна. След това се надявам да се свържем с Меткаф, вероятно ще има какво да ни каже… И накрая ще искам да разпитам лично поне двама от обвиняемите — Лайфхелм и Абрамс, а може и самия Делавейн.

— Ти си луд! — извика Валери.

— Не, не съм — простичко рече Конвърс. — Знам, че ще имам нужда от помощ. Но имам достатъчно пари да наема два взвода негодяи. Предстои ни много работа, Вал. Всички съдилища обичат безупречните документи. Трябва ни юридическа стенографка. Постарай се да намериш някоя, която ще склони да стои тук цял ден и половината нощ, ако се наложи. Предложи три пъти по-високо заплащане от нормалното.

— Да предположим, че открия такава — каза Вал. — Какво смяташ да й диктуваш?

Джоел се намръщи и отиде до прозореца.

— Роман — отсече той и се обърна. — Пишем роман. Първите двайсет-трийсет страници се развиват в съдебна зала.

— И в него участват истински личности, за които всички са чували?

— Това е нов жанр, но все пак е само роман. Нищо повече.

В Ню Йорк разсъмна и Стоун отново беше сам. Флотският лейтенант и капитанът се бяха върнали в кабинетите си във Вашингтон. Така бе по-добре, и без това не можеха да му помогнат, а колкото по-рядко ги виждаха около апартамента, толкова по-лесно можеха да се изплъзнат от разпознаване, ако паднеше гилотината. А тя щеше да падне. Стоун не се съмняваше. Беше ясно, както беше ясен и фактът, че полковник Алън Меткаф е струната, с която щяха да започнат музиката. „Без него — би казал Джони Реб в доброто старо време — мелодията няма да излезе от цигулката.“ „Но дали ще се появи?“ — питаше се бившият оперативен работник от ЦРУ. Очевидно беше изчезнал, така му казаха в Нелис, и тези, които разследваха изчезването му, не се правеха, че разбират или одобряват отсъствието му. И това му казаха, при това доста грубичко.

Но Стоун разбираше. Меткаф вече знаеше и ако имаше капка мозък, нямаше да играе по правилата. Стига да беше жив. Но бившият агент разбираше и други неща, свързани с телефонните секретари и служителите от разузнаването. Оборудването беше усъвършенствано и можеше да се настройва за различни операции. Меткаф също щеше да го използва, ако беше жив и имаше ум в главата. Щеше дистанционно да го програмира и препрограмира, щеше да чуе всичко, което иска, да изтрие всичко, което иска, и да остави някаква заблуждаваща информация. Щеше да има и кодирано съобщение, вероятно подменяно всеки ден, и ако не му се отговореше правилно, с микровълни щеше да унищожи лентата. Ако имаше ум в главата. Ако беше жив.

Стоун разчиташе и на двете. Затова беше оставил съобщение на телефонния секретар на Меткаф преди един час — в шест и трийсет и пет. Беше избрал името, под което бившата съпруга на Конвърс трябваше да се свърже с покойния Самюъл Абът. Марк Аврелий се появи. Отговори и изтрий. След това Стоун беше продиктувал телефона, който, ако беше засечен, щеше да отведе търсачите в хотел „Хилтън“ на Петдесет и трета улица.

Имаше още един човек, с когото Стоун би желал да се свърже, но той беше „в отпуск, няма начин да го открием“. Думите бяха безспорна лъжа. Човекът бе Дерек Билейми, началник на „Тайни операции“ в британската МИ-6 и един от малкото истински приятели на Стоун по време на работата му в ЦРУ. Билейми му беше толкова близък, че когато Питър заемаше длъжността главен представител на ЦРУ в Лондон, англичанинът му бе казал в очите да напусне, преди уискито да го прикове на алкохолния кръст. „Имам близък лекар, който ще ти даде документ за леко психическо разстройство, Питър. Имам вила за гости в Кент. Остани там и се оправяй, старче.“

Стоун отказа и това се оказа най-саморазрушителното решение, което беше взимал. Останалото бе пиянският кошмар, предречен от Билейми.

Но Питър искаше да се свърже с него не заради приятелската му загриженост, а заради прозорливостта му, скрита зад приятна и дори прозаична външност. А увереността, че Дерек Билейми носи пулса на Европа в главата си, го караше да вярва, че с помощта на основната информация, която щеше да му предостави, ще надуши операцията на Делавейн. Всъщност, мислеше с надежда Стоун, той вероятно я надушва в момента в Ирландия, където вероятно се намираше. Рано или късно, дано да беше по-рано, Билейми щеше да отговори на обаждането му. А когато го направеше, Питър щеше да му опише подробно прехвърлянето на оръжие от Уисконсин. Дерек Билейми ненавиждаше делавейновците. Старият приятел щеше да му стане съюзник срещу генералите.

Телефонът иззвъня, Стоун го погледна и изчака да звънне втори път. Меткаф? Посегна и вдигна слушалката.

— Ало?

— Аврелий?

— Подозирах, че ще се обадите, полковник.

— Кой сте вие, по дяволите?

— Името ми е Стоун и сме от една и съща страна на барикадата, поне така смятам. Но вие носите униформа, а аз — не, тъй че имам нужда да повиша доверието си към вас. Разбирате ли ме?

— Вие сте едно от копелетата във Вашингтон, които го изпратиха сам!

— Да, полковник, аз съм едно от тези копелета. Какво се случи с генерал Абът?

— Убиха го, кучи сине! Надявам се, че телефонът ти е чист.

— Най-малко двайсет и четири часа ще е чист. Тогава всички се покриваме, както се покрихте вие.

— Нямате ли съвест? Не се ли упреквате? Знаете ли какво направихте?

— Нямаме време за това, полковник. Може би по-късно, ако има по-късно… Хайде, войниче, казвай! Дълги години съм живял с всичко това! Казвай! Къде ще се срещнем? Къде се намираш?

— Добре, добре — отговори очевидно изтощеният офицер. — Смених около дванайсет полета. Намирам се… къде, по дяволите, се намирам? В Ноксвил, Тенеси. След двайсет минути излитам за Вашингтон.

— Защо?

— За да взривя тази шибана работа, защо иначе?

— Да не си посмял, ако искаш да останеш жив! Би трябвало вече да си го разбрал. Значи си сглобил нещо от информацията, която Абът ти е дал?

— Да.

— И него го гръмнаха във въздуха, нали?

— Млъкни, по дяволите!

— Би трябвало да си го научил вече. Те са навсякъде — невидими и неуловими. Една неуместна дума, и ще те открият.

— Знам! — кресна Меткаф. — Но аз се занимавам с тази работа от двайсет години. Трябва да има поне един човек, на когото да вярвам.

— Полковник, нека поговорим спокойно. Сложете кръст на Вашингтон и вземете самолета за Ню Йорк. Ще ви резервирам стая в „Алгонкин“, дори вече съм я резервирал.

— На чие име?

— Маркъс, естествено.

— Добре. Щом вече сме затънали така здраво, трябва да ти го кажа. Жената се мъчи да ме открие от един часа през нощта.

— Съпругата на Конвърс?

— Да.

— Тя ни трябва. И той също.

— Ще препрограмирам апарата. Значи в „Алгонкин“?

— Точно така.

— Той е нюйоркчанин, нали?

— Да. Живял е тук много години.

— Дано е умен. Много умен.

— Никой от двамата нямаше да е жив, ако не бяха много умни, полковник.

— Ще се видим след няколко часа, Стоун.