Ръката на немеца не трепваше, оръжието беше насочено право в гърдите му. В къщата стариците запяха, трогателно треперливите им гласчета се издигнаха в някакъв химн на победата, долитащ през високите прозорци, отворени за прохладния летен бриз. Конвърс бавно заопипва с десния си крак пода на верандата, като търсеше разхлабена дъска. Накрая усети една, която поддаваше. Стъпи отгоре й с цялата си тяжест и тя силно и остро изскърца. Немецът се стресна и се обърна към отекналия звук.

Сега. Джоел грабна дулото на пистолета и изви ръката си назад и по посока на часовниковата стрелка. Блъсна пазача си, вкопчил се с всичка сила в оръжието, удари го в стената. Продължи да извива пистолета, успя да го насочи към корема на противника си.

Изстрелът беше отчасти заглушен от дрехите, плътта, шума на включен двигател и въодушевената песен на сенилни гласове, долитаща от прозорците. Немецът се свлече на земята, главата му се отметна, очите му бяха изцъклени. Замириса на опърлен плат и вътрешности — беше мъртъв. Конвърс клекна, извърна се рязко да огледа дългата алея за коли и почти очакваше да види другите двама да тичат по нея с насочени пистолети. Вместо това в далечината проблеснаха светлините на кола, която влизаше от пътя в лявата част на алеята. След броени мигове щеше да спре пред верандата.

Джоел издърпа пистолета от ръката на немеца и изтегли трупа в сянката вдясно от стъпалата. Оставаха му няколко секунди.

Превземи джипа. Използвай джипа. Най-близкият контролен пункт е на километри надолу по пътя. Превземи джипа! Джипът!

Дългата кола спря пред верандата и мъжът с гипса излезе от дясната предна врата. Конвърс го наблюдаваше иззад дебелата ъглова подпора. Раненият немец застана на пътеката и погледна нагоре към сянката.

— Konig? — тихо и въпросително подвикна той. — Konig, was ist? — тръгна нагоре по стъпалата и несръчно бръкна под якето с лявата си ръка.

Джоел отскочи от колоната и се втурна надолу по овехтялото стълбище. Вкопчи се в гипса на ранения и опря дулото в основата на гърлото му. Завъртя го и го блъсна към колата. Заби главата му в покрива, приклекна и мушна пистолета в отворения прозорец на предната врата.

Смаяният шофьор се оказа с по-бърз рефлекс от пехотинеца и вече вадеше пистолета от невидим кобур. Стреля напосоки и разби на сол предното стъкло. Конвърс също стреля и половината глава на шофьора излетя през прозореца.

Завлечи труповете в джунглата! Не ги оставяй близо до ограждението! Всяка секунда е скъпа!

Джоел отскочи от колата, дръпна ранения немец и отвори предната врата.

— Ще ми помогнеш, както се полага на добър християнин! — прошепна той, като си припомни хленченето му в товарния вагон. — Ще правиш, каквото ти кажа, или отиваш при другарчетата си. Ясно ли е? Мърдай! Оня тъп гестаповец е на верандата! Донеси го тук. На задната седалка!

Вероятно след минута — Джоел беше изгубил всяка представа за времето — раненият седеше зад волана и едва-едва шофираше. Двата трупа лежаха на задната седалка. Бяха ужасна гледка, Конвърс с усилие надви пристъпа си на гадене. Наблюдаваше внимателно всеки белег в пейзажа наоколо и насочваше шофьора кога и накъде да завива. Тренираният му пилотски ум нямаше да забрави обратния път и без карта. Стигнаха каменисто пасище в основата на някаква планина и Конвърс нареди на немеца да отбие от пътя. Пропътуваха неколкостотин метра нагоре, докато опряха в стръмно нанагорнище, което свършваше с плътна стена от дървета. Заповяда на шофьора да излезе от колата.

— Слушай ме внимателно — заговори Джоел. — Във влака ми каза, че си нает, но не искаш да убиваш никого. Просто си бил безработен и си имал нужда от работа. Така ли беше?

— Ja! Аз не убивам! Само наблюдавам и следя!

— Добре. Ще престана да се прицелвам в теб и ще си тръгна. А ти върви, където щеш! Ясно?

— Ich verstehe! Да, разбира се!

Конвърс пъхна пистолета в колана си и се обърна, без да пуска дръжката му. Тръгна нагоре по баира. Пукот! Звук на камъчета, разместени от движение на крака! Хвърли се на колене точно в момента, в който немецът се метна върху него.

Стреля веднъж в тялото над главата си. Пехотинецът изрева, направи дъга във въздуха и се търкулна надолу.

Джоел тръгна отново с плика, адресиран до Нейтън Саймън, и прекоси каменистото пространство до пътя. Беше му ясно какво трябва да прави.

Криеше се навътре в храстите досами имота на Хермионе Гайнер, на трийсет метра от порутената къща и на двайсет от алеята за коли, изпъстрена с дупки и обградена от кафява, неокосена трева, изсъхнала от сушата. Не биваше да заспива, защото това, което очакваше, трябваше да стане скоро. Човешката природа не може да понася твърде дълго безпокойството, често бе залагал на това в адвокатската си кариера. Обезпокоените, паникьосани хора трябваше да получат отговор. Слънцето изгря, птиците кълвяха, каквото намерят, в ранната светлина, безброй звуци смениха мълчанието на нощта. Но къщата оставаше тиха; големите прозорци, през които само преди няколко часа гласовете на изкуфели бабички бяха помогнали да се приглушат изстрелите, бяха затворени. Голяма част от капаците им се бяха пропукали. И въпреки цялата тази лудница, въпреки хаоса от насилие той още носеше свещеническата якичка, все още притежаваше паспорта на духовник и писмото за религиозното поклонение. Следващите няколко часа щяха да му покажат дали имат някаква стойност.

Най-напред се чу ревът на двигател, а след това се появи черен мерцедес, който зави от пътя в алеята. Профуча до верандата и спря толкова рязко, че избуксува. От него изскочиха двама мъже. Шофьорът тичешком заобиколи багажника и се присъедини към другаря си. За секунда спряха, огледаха верандата и затворените прозорци, след това се обърнаха и се втренчиха в земята. Тръгнаха към колата на Хермионе Гайнер и надникнаха вътре. Шофьорът кимна и извади изпод сакото си пистолет. Върнаха се при стълбите, изкачиха ги бързо и минаха през верандата към вратата. Като не откри звънец, единият грубо и продължително заблъска с юмрук, а с другата ръка безуспешно въртеше топката на бравата.

От вътре се разнесоха гърлени звуци и ядосаната фрау Гайнер, облечена в извехтял халат, рязко отвори вратата. Тонът й наподобяваше гласа на заядлива учителка, която хока двама ученици за преписване. Щом някой от мъжете се опитваше да се обади, гласът й се повишаваше още повече. Мъжът с пистолета смутено го прибра, но другият сграбчи лелята на Валери за раменете и заговори бързо и грубо, като я принуди да слуша.

Хермионе Гайнер наистина се заслуша, но отговорите й не отстъпваха по грубост и властност. Посочи към обраслата алея и описа това, на което бе станала очевидка в тъмните часове преди зазоряване и което бе и нейно дело. Мъжете се спогледаха, в очите им имаше недоверие и страх, но неверието не беше породено от думите на старицата, а от онова, което не можеше да им каже. Хукнаха през верандата към колата. Шофьорът тъй рязко включи двигателя, че мерцедесът издаде висок, пронизителен писък. Профуча напред покрай колата на фрау Гайнер, занесе се върху плъзналата по земята лозница и се блъсна в разпадащата се каменна порта. Силни ругатни изпълниха утринния въздух, сетне мерцедесът продължи рязко напред. Зави наляво и забърза по второстепенния път, а Хермионе Гайнер тръшна вратата.

Всяко нещо е риск, мислеше Джоел, докато изпълзяваше от храсталаците, но сега рискът е доста по-малък. „Аквитания“ беше използвала фрау Гайнер и нямаше какво повече да научи от нея. Връщането при лудата старица беше доста рисковано за тях. Стиснал плика в ръка, прекоси алеята, качи се по скърцащите стъпала и мина през паянтовата веранда. Почука на вратата и след десет секунди Хермионе Гайнер я отвори с пронизителен крясък. Тогава той направи нещо толкова непредсказуемо, толкова нетипично, че сам не повярва, когато се поддаде на внезапния си импулс.

Удари старицата с юмрук в долната челюст. Започваха най-дългите осем часа в живота му.