— Билетът. Не разполагахме с нищо друго.

— Кретени!

Валери свърши разказа си, нямаше какво повече да добави. Погледна Сам Абът, който за един час направо се беше състарил.

— Има толкова въпроси — рече бригадният генерал. — Толкова въпроси, които искам да задам на Джоел. Лошото е, че нямам нужната квалификация, но познавам човек, който я има. Ще говоря довечера с него, а утре тримата ще отлетим за Вашингтон. Сутринта имам ранен полет, но до десет ще съм свършил. Ще поискам отпуск до края на деня, ще кажа, че едно от децата е болно. Алън ще знае към кого да се обърнем, на кого можем да вярваме.

— А ти вярваш ли му?

— На Меткаф? Бих му поверил живота си.

— Джоел каза, че трябва да внимаваш. Предупреждава те, че са навсякъде и особено там, където най-малко ги очакваш.

— Но списъкът все трябва да се е появил отнякъде. Отнякъде.

— Делавейн? Сан Франциско?

— Едва ли. Прекалено просто и опасно е. Там е първото място, където някой ще започне да рови и той го е взел предвид… Значи Джоел смята, че това броене преди старта е свързано с масови бунтове в различни градове и столици, така ли?

— В огромен мащаб, ще бъдат по-големи и по-брутални от всичко, което можем да си представим. Взривове на насилие, пълна дестабилизация, финансирана от същите хора, които ще бъдат повикани да внесат ред.

Абът поклати глава.

— Не звучи добре. Прекалено сложно е, а и има твърде много начини за контрол на подобна ситуация. Полицията и войските на Националната гвардия са под различно командване. Веригата все някъде ще се скъса.

— Казах ти в какво е убеден той. Сигурен е, че могат да го направят. Убеден е, че навсякъде разполагат със складове, пълни с експлозиви, оръжия и дори бронетранспортьори и самолети, разположени на отдалечени летища.

— Вал, това е лудост, извинявай, лошо избрах думата. Дислокацията и придвижването на войски не е проста работа.

— Нюарк, Маями. И те не бяха проста работа.

— Тогава беше различно. Вълненията там бяха предимно расови и социални.

— Градовете бяха в пламъци, Сам. Загинаха хора и редът беше възстановен с помощта на оръжията. Представи си, че имаше повече оръжие, много повече, отколкото бихме могли да преброим. При това в ръцете на двете страни. Ще стане като това, което в момента се извършва в Северна Ирландия.

— В Ирландия? Кланетата в Белфаст? Това е война, която никой не може да прекрати.

— Това е тяхна война! Те са я организирали! Джоел я нарече тест, проба!

— Не може да бъде — отсече летецът.

— „Натрупване, бързо ускоряване.“ Това са думи, които Абрамс е произнесъл в Бон. Джоел се е опитал да вникне в тях. Не е повярвал на тълкуването на Лайфхелм, че се отнасят до изнудване и принуда. Така не може да стане, повтаряше той.

— Принуда? — Абът се намръщи. — Не си спомням да си споменала подобно нещо.

— Не съм, защото и Джоел не вярва в това. Лайфхелм го е питал какво мисли за компрометирането на влиятелни фигури в различните правителства и Джоел отговори, че вероятно няма да се получи. Почти сигурно компрометираните щели да докажат чистотата си и отрицателната реакция щяла да бъде светкавична.

— Компрометиране? — Сам Абът се наведе към нея. — Компрометиране ли, Вал?

— Да.

— Боже мой!

— Какво има?

— Какво има ли? „Компрометиране“ е дума с повече от едно значение. Като „неутрализиране“, „очистване“ и още кой знае колко.

— Не те разбирам, Сам.

— Едно от значенията на „компрометирам“ е „убивам“. Чисто и просто убийство. Покушение.

Валери се регистрира в грандхотел „Метро Голдуин Майер“ и предплати на смаяния чиновник за три дни в брой, като се оправда с липсата на кредитна карта. Качи се в асансьора до деветия етаж с ключ в ръка и се озова в стая, чийто крещящ разкош можеше да се срещне само в Лас Вегас. Постоя на балкона, погледа оранжевото залязващо слънце и мислеше колко е ненормално всичко. Първата й работа на следващата сутрин беше да се обади на Джоел в Оснабрюк.

Поръча храна в стаята, хапна колкото можа и в продължение на час и нещо гледа невероятно тъпа телевизия. Накрая си легна. Милият Сам, мислеше тя, колко е прям и прозрачен. Ако някой знаеше какво трябва да се направи, това бе Сам, а ако и той не знаеше, щеше да го измисли. За първи път от дни насам Вал изпита леко облекчение. Сънят дойде, този път без кошмари.

Събуди се и видя ранното слънце, осветяващо планините в далечината. В продължение на минута-две, преди да изплува напълно от дрямката, й се струваше, че е на нос Ан.

Стана от огромното легло и се отправи към банята, като по пътя пусна радиото. Посегна към дръжката на вратата и внезапно спря, вкопчи се в рамката и в главата й заизбухваха хиляди експлозии, очите и гърлото й пламнаха.

Можеше само да крещи, да крещи, да крещи, докато се свлече на пода.

Питър Стоун включи радиото в нюйоркския си апартамент и отиде бързо до масата, на която имаше отворен телефонен указател със сини страници, взет от стаята на госпожа Де Пина в хотел „Сейнт Риджис“. Стоун слушаше новините, докато прелистваше сините страници с правителствени институции.

— … Вече е потвърдено, че ранните съобщения за катастрофата на реактивния самолет F-18 от военновъздушната база Нелис в Невада са точни. Злополуката е станала тази сутрин в седем и четирийсет и две минути тихоокеанско време при утринни маневри над пустинята, на петдесет и пет километра северозападно от летището на Нелис. Летецът, бригаден генерал Самюъл Абът, е бил началник-отдел „Тактически операции“. Той има репутацията на един от най-добрите пилоти във Военновъздушните сили и е считан за великолепен въздушен тактик. Началникът на пресцентъра на Нелис съобщи, че ще се проведе пълно разследване, но заяви, че според другите летци самолетът-водач на ескадрилата, управляван от генерал Абът, се е забил в земята след изпълнение на маневра от сравнително малка височина. Експлозията се е чула чак в Лас Вегас. Началникът на пресцентъра говори прочувствено за загиналия летец. „Смъртта на генерал Абът е трагична загуба за Военновъздушните сили и нацията“, заяви той пред журналисти. Преди няколко минути президентът…

— Това е — каза Стоун и се обърна към капитана. — Там е отивала… Затвори проклетото радио. Познавах Абът. Работих с него преди няколко години, когато бях в Ленгли.

Офицерът затвори радиото и се втренчи в цивилния.

— Чуваш ли се какво говориш? — попита той.

— Това е — повтори Стоун и посочи в долния край на страницата на дебелия указател. Тринайсета синя страница, три страници преди края. „Правителствени служби на САЩ. Военновъздушни сили, отдел…“

— Там има десетки други имена, включително и на бившите ти работодатели. „Централно разузнавателно… нюйоркски отдел“. Защо да не са те? По-логично е.

— Той не може да тръгне по този път и го знае.

— Той не е тръгвал — поправи го капитанът. — Изпратил е нея.

— Не пасва на това, което знаем за него. Не, тя се е върнала да намери определен човек, а не безлик отдел, сектор или управление. Човек, когото и двамата са познавали и на когото са вярвали. Абът. Тя го е открила, казала му е всичко, което е научила от Конвърс, а той е информирал други хора, очевидно не тези, които е трябвало. По дяволите!

— Как можеш да си толкова сигурен? — настоя военният.

— Господи, капитане, какво искаш, да ти покажа диаграма? Сам Абът е свален над залива Тонкин. Бил е военнопленник като Конвърс. Мисля, че ако прекараме името му през компютрите, ще разберем, че са се познавали. Толкова съм сигурен в това, че няма да гърмя патроните си за проверка.

— Знаеш ли — започна офицерът, — никога не съм те виждал да губиш самообладание. Вярвам ти.

Бившият офицер от разузнаването изгледа настойчиво капитана и когато заговори, гласът му бе безизразен и студен.

— Абът беше достоен, дори изключителен човек, като се вземе предвид, че носеше униформа. Но, капитане, не си прави илюзии, че е убит, и то защото това, което му казала жената, е толкова убедително, че е трябвало да бъде компрометиран само часове след това.