— Вал! — Абът бързо я прегърна, очевидно не искаше да привлича внимание към тях.

— Добре изглеждаш, Сам — рече тя, седна срещу него и остави чантата до себе си.

— А ти си направо страхотна — Абът се усмихна. — Често идвам тук, защото никой не ми обръща внимание, което за мен е най-доброто.

— И аз имам нужда от дискретност.

— Ако някой ме познае сега, ще ми трябва алиби, защото ще тръгнат слухове, че генералът кръшка.

— Женен ли си, Сам?

— От пет години. Късен брак, но с всички необходими атрибути — хубава жена и две чаровни дъщери.

— Радвам се за теб. Надявам се, че ще мога някой ден да се запозная с тях, но няма да е сега.

Абът замълча и я погледна в очите с леко тъжен поглед.

— Благодаря за разбирането — каза той.

— Няма нищо за разбиране или по-точно — за неразбиране. Фактът, че се съгласи да се срещнеш с мен, е повече, отколкото имахме право да очакваме. И Джоел, и аз знаем риска, на който се излагаш, най-вече юридически, в качеството си на генерал, и ако имахме друг избор, нямаше да те замесваме. Но след като чуеш това, което имам да ти кажа, ще разбереш защо не можем да чакаме и защо Джоел ми разреши да се срещна с теб… Аз се сетих за теб, Сам, но Джоел не би се съгласил, ако не чувстваше, че е необходимо. Не заради него, той се е отписал. Той ми го каза и е убеден в това.

Сервитьорката им поднесе кафе и Абът й благодари.

— Ще поръчаме обяд по-късно — добави той, втренчен във Валери. — Нали ти е ясно, че трябва да се довериш на преценките ми?

— Да, защото ти вярвам.

— Когато не можах да се свържа с теб, поговорих с някои хора, с които работих преди години във Вашингтон. Те се занимават само с такива неща и разполагат с отговорите много преди ние да научим въпросите.

— Това ли са хората, с които Джоел иска да се свържеш? — прекъсна го Вал. — Преди години сте се виждали и си спал при него в хотела, не помниш ли? Каза, че и двамата сте попрекалили.

— Така беше — съгласи се Сам. — И приказвахме повече, отколкото трябваше.

— Ти си оценявал самолети, „оборудване“, както го нарече Джоел, със специалисти от различни разузнавателни отдели.

— Точно така.

— С тях трябва да говори Джоел! Трябва да ги види, да им обясни, да им разкаже всичко, което знае! Знам, че избързвам, Сам, но Джоел смята, че тези хора е трябвало да се намесят от самото начало… от момента, когато се е включил и той. Разбира защо е бил избран и колкото и да е невероятно, не ги упреква за решението им. Но те също би трябвало да участват!

— Наистина много избързваш.

— Ще започна отначало.

— Нека първо аз да довърша. Говорих с тях и им казах, че не вярвам на това, което чета и чувам, че това не е Конвърс, когото познавам, но всички до един ми заявиха да не се намесвам. Било безнадеждно, а можело и да пострадам. Това наистина не бил онзи Конвърс, когото познавам. Бил напълно откачил и в общи линии бил друг човек. Разполагаха с множество доказателства в подкрепа на твърденията си.

— Но ти реши да говориш с мен. Защо?

— Поради две причини. Първата е очевидна — познавам Джоел, преживели сме заедно много неща и цялата тази история ми се струва лишена от смисъл. Втората причина е много по-обективна. Винаги познавам, когато ме лъжат, когато ми говорят нещо, което не може да е истина, а онези хора ме излъгаха, точно както са били излъгани и те — Абът пийна кафе и сякаш реши да говори по-бавно и по-ясно. — Говорих с трима души, които познавам и на които вярвам. И тримата направиха проверка от собствени източници. И тримата ми се обадиха и ми казаха едно и също нещо, но на различен език, от различна гледна точка, в зависимост от приоритетите им. Така стават нещата при тях. Но имаше едно нещо, което ми казаха дословно по еднакъв начин, и това беше лъжата. Етикетът е наркотици. Опиати.

— Джоел?

— На практика думите им не се различаваха. „От Ню Йорк, Женева и Париж се сипят доказателства, че Конвърс е солиден купувач.“ Това беше едната фраза. Другата гласеше: „По мнение на лекарите най-накрая спринцовката го е довършила.“

— Това е лудост! Не може да бъде! — извика Валери и Абът я хвана за ръка да говори по-тихо. — Извинявай, но това е нечувана лъжа — зашепна тя. — Ти не знаеш…

— Не, Вал, знам. Джоел беше напомпван пет-шест пъти в лагерите и никой не се съпротивляваше и не мразеше наркотиците като него. Единствените химикали, които след това допускаше да влязат в организма му, бяха тютюн и алкохол. Виждал съм го при тежък махмурлук и докато аз бях готов да ограбя някоя аптека за аспирин, той не се докосваше до подобни неща.

— Когато се налагаше да отиде на лекар, трябваше да изпие по четири мартинита за кураж — отбеляза Валери. — Кой, за Бога, би разпространил такъв слух?

— Когато се опитах да разбера, ми заявиха, че дори аз не мога да разполагам с тази информация.

Бившата госпожа Конвърс се втренчи в бригадния генерал.

— Трябва да разбереш, Сам, знаеш го, нали?

— Обясни ми защо, Вал. Разкажи ми всичко.

— Всичко е започнало в Женева и за Джоел името, което го е задвижило, е Джордж Маркъс Делавейн.

Абът трепна и затвори очи. Лицето му внезапно остаря.

Мяукането на котка над замръзналото езеро прерасна в писък, когато мъжът в инвалидната количка падна на пода. Двете пънчета, останали от краката му, бясно заритаха във въздуха, но без полза. Повдигна от килима торса си, опрян на силните си ръце.

— Адютант! Адютант! — изрева генерал Джордж Маркъс Делавейн, докато тъмночервеният телефон продължаваше да звъни на писалището под картата.

Едър мускулест мъж на средна възраст в пълна военна униформа влетя през вратата и се втурна към началника си.

— Разрешете да ви помогна, господине — рече отчетливо той и изтегли инвалидния стол по-близо.

— Не на мен! — кресна Делавейн. — Телефонът! Вдигни телефона! Кажи, че веднага ще се обадя! — и старият воин сърцераздирателно запълзя към писалището.

— Момент, моля — каза адютантът в слушалката. — Генералът ще се обади веднага — подполковникът я остави на писалището и се затича първо към стола, а после към Делавейн. — Моля, господине, разрешете да ви помогна.

Получовекът се остави да го нагласят в стола. Избута се напред и посегна към слушалката.

— „Пало Интернешънъл“. Кажете днешната парола.

— „Чаринг Крос“ — отговори гласът с доловим британски акцент.

— Какво има, Англия?

— Радиосъобщение от Оснабрюк. В ръцете ни е.

— Убийте го!

Хаим Абрамс седеше в кухнята и тропаше с пръсти по масата. Мъчеше се да не гледа непрекъснато телефона и часовника на стената. Течеше четвъртият период, уговорен за връзка, а още нямаше вест от Ню Йорк. Заповедите бяха ясни: връзката трябваше да се осъществява на трийсетминутни периоди всеки шест часа, считано от едно денонощие насам — времето на пристигането на полета от Амстердам. Двайсет и четири часа и още нищо! Първият пропуснат период не го разтревожи особено, презокеанските полети рядко кацаха навреме. През втория мислеше рационално — ако жената не остане в Ню Йорк, а реши да продължи нанякъде с кола или самолет, преследвачът можеше да се затрудни да се свърже веднага с Израел. Третото пропускане вече бе неприемливо, а четвъртото — нетърпимо. Кога, за Бога, щяха да се обадят?

Телефонът зазвъня. Абрамс подскочи от стола и се обади.

— Да?

— Изгубихме я — беше безапелационното изявление.

— Какво сте направили?

— Взе такси до летище „Ла Гуардия“ и си купи билет за сутрешния полет до Бостън. Регистрира се в мотел и трябва да го е напуснала минути по-късно.

— Къде бяха нашите хора?

— Един стоеше в кола отпред, друг — в стая на същия етаж. Нямахме причини да подозираме, че ще избяга. Имаше билет за Бостън.

— Идиоти!

— Ще ги накажем. Нашите хора в Бостън провериха всеки полет и всеки влак. Няма я.

— Какво ви кара да смятате, че ще се появи там?