— Той има доста връзки във Вашингтон. Може би търси човек от Конгреса, дори от правителството или Държавния департамент.

— Едва ли. Ако познаваше подобни хора и смяташе, че може да разгласи историята си, преди да му пръснат черепа, щеше да изплува преди много дни. Не забравяй, че е съден, осъден и заклеймен. Можеш ли да се сетиш за човек във Вашингтон, който да не се отнесе с него по правилата? Той е заразен. Прекалено много „авторитетни източници“ го потвърдиха и дори поставиха диагноза на болестта.

— А той вече е научил това, което ние знаем от месеци. Че никой не е сигурен къде може да попадне на агент на „Аквитания“ и с кого разговаря в момента.

— Или кого са наели — допълни Стоун. — Или кого са изнудили да играе по свирката им, без да издават тайните си — седна срещу офицера. — Но някои неща все пак дойдоха по местата си. Вече имаме очертана тенденция плюс допълнителни имена. Ако успеем да изтеглим Конвърс и да комбинираме наученото от него с това, което имаме, може да се окаже достатъчно.

— Какво? — капитанът подскочи на стола.

— Спокойно. Говорих с някои хора, които отдавна ми дължат услуги, и ако успеем да сглобим всичко, има един-двама, на които все още мога да вярвам.

— Затова се обърнахме към теб — тихо рече офицерът. — Ти знаеш какво трябва да се направи, а ние — не… Какви са новините?

— Първо, чувал ли си за актьор на име Кейлъб Даулинг, всъщност се казва Калвин, но това е важно само за компютрите.

— Знам кой е. Играе бащата в телевизионния сериал „Санта Фе“. Не го разгласявай, но ние с жена ми го следим. Та какво за него?

Стоун погледна часовника си.

— Ще дойде тук след няколко минути.

— Сериозно? Впечатлен съм.

— Може да останеш още по-впечатлен, след като поговориш с него.

— Кажи ми де!

— Това е една от странните случайности, които непрекъснато очакваме и които идват от най-неочаквани места. Даулинг е снимал филм в Бон и се сближил с Перигрин. Освен това в самолета се запознал с Конвърс и му предложил да го уреди в хотела си, защото стаи трудно се намирали. И което е най-важното: Даулинг е организирал първата среща между Перигрин и Конвърс, която не се е състояла, защото се намесил Фицпатрик.

— И?

— Когато Перигрин беше убит, Даулинг се обаждал неколкократно в посолството и се опитвал да се срещне с шарже д’афера, но все го отпращали. Накрая изпратил бележка на секретарката на Перигрин, че иска да се срещне с нея по важен въпрос. Секретарката отишла и Даулинг пуснал бомбата. Очевидно той и Перигрин се били договорили, ако Конвърс се обади в посолството и се съгласи да говори с посланика, Даулинг да присъства. И бил сигурен, че Перигрин няма да се отметне от обещанието си. На второ място: Перигрин споделил с Даулинг, че в посолството има нещо гнило, някои хора се държали извънредно странно. Самият Даулинг бил свидетел на един инцидент. Казал, че прекалено много неща нямат обяснение — от разумните и разбираеми думи на Конвърс до факта, че той, Даулинг, не е бил официално разпитан и сякаш е бил избягван, въпреки че бил един от последните хора, срещали се с Конвърс. И всичко това, защото не вярвал, че Конвърс има нещо общо с убийството на Перигрин. Секретарката едва не припаднала, но му казала, че ще бъде потърсен. Познавала шефа на Управлението в Бон и му се обадила. Същото направих и аз преди два дни под предлог, че се занимавам с тази работа от името на държавата.

— Той потвърди ли?

— Да. Извикал Даулинг, изслушал го и се поровил сам в нещата. Добрал се до някои имена, едно от които знаем, но ще има и други. Когато ти влезе, говорих с него по телефона. Даулинг е пристигнал вчера, отседнал е в „Пиер“ и ще бъде тук към единайсет и половина.

— Нещата се раздвижват — кимна капитанът. — Друго има ли?

— Има. Помниш колко се объркахме, когато убиха съдията Анстет с убедителни доказателства, че е дело на мафията. Дори не бяхме сигурни защо Холидей се е обърнал най-напред към него. Е, момчетата пред компютрите с данни за армията получиха отговора. Той лежи в миналото, всичко е започнало през октомври 1944 година. Анстет е бил юридически офицер в Първа армия на Брадли, а Делавейн заемал длъжността дивизионен командир. Делавейн предал на военен съд един сержант, който се уплашил. Обвинението било дезертьорство по време на битка и полковник Делавейн искал да го разстрелят за назидание както на собствените му войници, така и на немците. Неговите войници трябвало да знаят, че ги ръководи железен човек, а противниковите — че се бият с такъв. Решението било виновен, присъдата — смърт.

— Боже мой — възкликна офицерът. — Също като случая Словик.

— Точно така. С изключение на факта, че неизвестен лейтенант на име Анстет чул за него и се намесил в битката с всички оръжия на закона. С помощта на психиатричните оценки той не само изпратил сержанта обратно в къщи за лечение, но буквално преобърнал процеса на сто и осемдесет градуса и дал самия Делавейн под съд. Използвал отново психиатричните оценки, най-вече за стресовото състояние, и поставил под въпрос способността на Делавейн да бъде командир. Това почти сринало живописната му военна кариера и щяло да стане, ако не били приятелите на полковника във Военния департамент. Завели документите под другото име на Делавейн и ги укрили така добре, че изникнали едва при компютъризацията на досиетата през шейсетте години.

— Страхотно обяснение, Стоун.

— Това е само част от истината. Тя не дава обяснение за убийството на Анстет. Освен това не си прави илюзии, че в него не е участвала мафията, включително и с убиеца — Стоун замълча и обърна една страница. — Значи трябва някъде да има връзка, може би погребана назад в годините. Момчетата с дискетите се задълбаха и мисля, че я открихме. Познай кой е бил главен адютант на полковник Делавейн в Първа армия. Капитан Парели, Марио Алберто Парели.

— Велики Боже! Сенаторът? — произнесе капитанът тихо и се облегна на стола. — Дебела работа.

— Да. Всичко съвпада. През шейсет и втора и шейсет и трета по време на карибската криза Парели е бил чест гост на Белия дом по покана на братята Кенеди.

— Значи дори в Сената…

— И докато стоиш с отворена уста, нека ти кажа последната новост. Открихме капитан Фицпатрик.

— Какво?

— Поне знаем къде е — довърши Стоун. — А дали можем да го измъкнем оттам или поне да опитаме, е съвсем друг въпрос.

Валери взе такси на летище „Маккарън“ в Лас Вегас и даде на шофьора адреса на ресторанта на шосе 93, който Сам Абът й беше повторил два пъти по телефона. Шофьорът повдигна вежди и я погледна в огледалцето. Вал беше свикнала с мъжките погледи и вече нито се ласкаеше, нито се притесняваше от тях. Беше й омръзнала детинщината на големи мъже, които се отдаваха на пубертетни фантазии с помощта на очите си.

— Сигурна ли сте, госпожице? — попита шофьорът.

— Моля?

— Това не е ресторант, искам да кажа истински ресторант, а закусвалня за шофьори на камиони.

— Въпреки това искам да отида там — отсече Валери.

— Да, да, разбира се.

Таксито се вля в потока от коли.

Шофьорът се оказа прав. Петдесет метра асфалт ограждаха дълга, ниска, Г-образна закусвалня. Десетина огромни камиона караха колите, паркирали на почтително разстояние от застрашителните чудовища, да изглеждат като джуджета. Вал плати на шофьора и влезе в закусвалнята. Огледа се, мина бързо покрай касиерката и се отправи към Г-образната част. Сам й беше казал, че ще бъде в едно от сепаретата.

И наистина я чакаше в дъното на втората пътека между масите. Докато се приближаваше към него, Валери се вглеждаше в човека, когото не беше виждала от седем години. Не беше много променен — кестенявата коса бе леко посребрена около слепоочията, но силното спокойно лице не беше много различно, може би само очите бяха леко хлътнали и обградени с повече бръчки, а скулите се очертаваха по-ясно. Сега е по-подходящ за портрет, помисли тя, характерът му е започнал да изплува на повърхността. Погледите им се срещнаха и бригадният генерал излезе от сепарето, дрехите му с нищо не издаваха професията и чина му. Носеше разкопчана на врата спортна риза, бежов летен панталон и тъмни маратонки. Беше съвсем малко по-нисък от Джоел. Сините му очи подсказваха, че му е приятно да я види.