— И това приемам.

— Спомнях си нещо, което ти казах онзи следобед, когато се разделихме. Казах го тихо и те гледах как си отиваш. Тогава си обещах, че ако някога мой близък се нуждае от мен толкова, колкото аз се нуждаех тогава от теб, никога няма да си тръгна. Наречи го единствения обет, който съм давала в живота си. Иронията на положението е, че този човек се оказа ти. Не си луд, не си убиец, но някой иска да убеди света, че си такъв. И който и да е този някой, действа много успешно. Дори приятели, които те познават от години, повярваха. Но аз не вярвам и не мога да си отида.

— Божичко, Вал…

— Без разчувстване, Конвърс. Никакви любовни песни и скокове в леглото. Дойдох да ти помогна, а не да те утешавам. В Европа имам корени, дълбоки няколко поколения. Може да са повехнали под земята, но винаги са били подмолни и сега ще помогнат. За първи път ти имаш нужда от мен. Това е нещо ново, нали, приятел?

— Да — отсече Джоел, който разбра последните й думи, но почти нищо друго. Носеше се бързо по нанадолнището към запустелите ниви. — Още няколко минути — добави той. — Не мога да се показвам в града, ти също.

— На твое място не бих се тревожила толкова. Наблюдават те приятели.

— Какво? Какви приятели?

— Гледай пътя. Не забеляза ли, че пред „Амстел“ имаше хора?

— Имаше, но никой от тях не влезе в кола да те проследи.

— Защо им е кола? По улиците и каналите, водещи към консулството, беше пълно с тях.

— По дяволите, какви ги говориш?

— И на „Музеумплайн“ имаше старец на велосипед.

— Забелязах го. И той ли?…

— После ще ти обясня — заяви Валери, повдигна голямата платнена чанта в краката си и я премести, за да протегне дългите си крака. — Може би ще ни проследят и дотук, но ще останат невидими.

— Коя сте вие, госпожо?

— Племенница на Хермионе Гайнер, сестра на майка ми. Ти, естествено, не познаваш баща ми, а ако го познаваше, щеше да те залее с разкази за подвизите на мама през войната, но щеше да се задави от името на леля ми. Според французите е отивала твърде далече. Холандската и немската съпротива са работили заедно. Ще ти обясня по-късно.

— Ще ми обясниш по-късно? Че ни следят?

— Ти си новак в тази работа. Никога не би ги забелязал.

— По дяволите!

— Много си изразителен!

— Добре, добре!… Кажи сега за татко.

— Почива си. При мен е.

— На нос Ан?

— Да.

— Но аз изпратих там плика! „Скиците“, за които ти споменах по телефона. В този плик е всичко! Всичко за събитията, които стават! Посочват се имена, изясняват се причини! Всичко!

— Тръгнах преди три дни и още не беше пристигнал. Но Роджър е там — Валери пребледня. — Божичко!

— Какво?

— Опитах да говоря с него! Преди два дни, вчера и днес!

— По дяволите! — в далечината видяха светлинките на крайбрежно кафене. Джоел заговори бързо, издаваше заповед, която не можеше да не се изпълни. — Не ме интересува как ще го направиш, но трябва да се обадиш на нос Ан! Ще се върнеш и ще ми кажеш, че баща ми е добре, ясно ли е?

— Да, защото и аз искам да го чуя.

Конвърс удари спирачки пред кафенето, знаеше, че не бива да го прави, но му беше безразлично. Валери изскочи от колата с отворена чанта и телефонна кредитна карта в ръка. Ако в кафенето имаше телефон, нямаше сила, която да я спре да го използва. Джоел запали цигара, димът му се стори кисел и пареше на гърлото му. Не беше никаква разтуха. Втренчи се в тъмната вода и в светлините на моста в далечината, опита се да не мисли за нищо. Не успя. Отново беше направил нещо ужасно. Баща му познаваше почерка му и в момента, в който го видеше на плика, щеше да го отвори. Щеше да търси оневиняващи сина му факти и щеше да ги намери. Веднага щеше да се обади на Нейтън Саймън и оттук произтичаха страшните последствия. Вал сама щеше да разбере от материала, че не бива да говори за него по телефона, но не и баща му. Не и Роджър. В пристъп на гняв щеше да издърдори всичко, за да защити сина си. И ако някой подслушваше телефона… Къде се губеше Вал? Защо се бавеше толкова?

Конвърс не можа да се сдържи. Дръпна дръжката и излезе от колата. Втурна се към входа на кафенето и рязко закова на чакъла. Валери излезе и му направи знак да се върне. Видя, че по лицето й се стичат сълзи.

— Влез в колата — рече тя, като се приближи.

— Няма. Веднага ми кажи какво е станало.

— Джоел, моля те, върни се в колата. Двама мъже непрекъснато ме наблюдаваха, докато бях на телефона. Говорех немски, но разбраха, че се свързвам с Щатите, и забелязаха, че съм разстроена. Мисля, че ме познаха. Трябва веднага да се махнем.

— Кажи ми какво стана!

— В колата — Валери наклони глава, тъмната коса падна върху рамото й. Изтри сълзите си, мина покрай Конвърс и стигна до колата. Отвори вратата, влезе и остана неподвижна на седалката.

— Върви по дяволите! — разтреперан, Конвърс изтича към колата, хвърли се зад волана, включи двигателя, излезе от алеята и се понесе по пътя. Тъмният пейзаж отвън се превърна в бясно препускащ хаос.

— Намали — просто и без напрежение изрече Вал. — Така само ще привлечеш внимание към нас.

Едва чу през обзелата го паника, но все пак чу. Отпусна педала на газта.

— Мъртъв е, нали?

— Да.

— Господи! Какво е станало? Какво ти казаха? С кого говори?

— С една съседка, името й не е важно. Оставяме си ключовете от къщите. Съгласила се да получава пощата ми и да наглежда къщата, докато полицията ме открие. Случайно я заварих там. Питах я дали в пощата има голям плик, изпратен от Германия. Каза, че няма.

— Защо полицията? Какво е станало?

— Знаеш къщата ми на плажа. На около сто метра във водата има пристан. Не е нито голям, нито дълъг, просто някаква стара маркировка…

— Не се отвличай! — кресна Джоел и стисна волана.

— Казват, че снощи вероятно е отишъл да се поразходи, тръгнал по пристана и се подхлъзнал на мокрите скали. На главата му има голяма рана. Тялото му е било открито на брега рано тази сутрин.

— Лъжи, лъжи! Само лъжи. Те са го подслушали! Те са го нападнали!

— По моя телефон? В самолета насам мислих за това.

— Да, ти би се сетила, но не и той! Аз го убих. По дяволите, аз го убих!

— Аз също съм виновна, Джоел. И аз го обичах много. Ние с теб се разделихме, но въпреки това той остана мой близък приятел, може би най-близкият.

— Наричаше те „Вали“ — задавено изрече Джоел, като се стараеше да надмогне болката. — Мръсници! Мръсници!

— Искаш ли да карам аз?

— Не!

— Телефонът. Трябва да те попитам. Мисля, че само полицията, ФБР или други подобни могат да получат прокурорско разрешение за подслушване.

— Разбира се! Затова не исках да ти се обаждам, смятах да говоря направо с Нейт Саймън.

— Но ти не говориш за полицията или ФБР. Имаш предвид някой друг, нещо друго.

— Да. Никой не знае кои са и къде са. Но те съществуват. И могат да направят каквото поискат. Исусе! Дори татко! Това е най-плашещото.

— Нали тъкмо това ще ми разкажеш сега? — Валери го хвана за лакътя.

— Да. Преди няколко минути смятах да премълча някои неща и да те убедя да накараш Нейт Саймън да дойде тук и да се срещна с него, за да види, че не съм луд. Но вече не. Вече няма време, те завардват всички изходи. Взели са плика, а той беше единственото, с което разполагах!… Съжалявам, Вал, но ще трябва да ти кажа всичко. Бих искал да не се налагаше, заради самата теб, но и аз вече нямам избор.

— Не съм дошла тук да ти давам право на избор.

Стигнаха до една нива близо до водата и той спря колата. Тревата беше висока, лунният сърп висеше над залива, в далечината проблясваха светлините на Амстердам. Излязоха от колата и той я поведе за ръка към мястото, което му се стори най-тъмно и закътано. Внезапно осъзна, че не е държал ръката й от години. Отблъсна мисълта за близост. Той носеше само смърт.

— Май тук ще е най-добре — рече Джоел и пусна ръката й.