— Добре — тя седна на меката трева. — Как се чувстваш?

— Ужасно — отвърна Джоел и погледна към тъмното небе. — Убеден съм в това, което казах. Аз го убих. След толкова години взаимни усилия да се сближим аз го убих. Ако бях го оставил на мира, ако му бях позволил да бъде човекът, който искаше да бъде, а не какъвто исках да го направя, вероятно сега щеше да си пийва някъде питието на хиляди километри оттук и да очаква да премине някоя буря, да разказва шантавите си истории и да разсмива всички. И вчера нямаше да е в къщата ти на нос Ан.

— Не си го накарал насила да дойде от Хонконг, Джоел.

— Не, разбира се, нито съм му заповядал, нито съм го молил, ако това имаш предвид. Но все пак заповедта висеше във въздуха. Когато мама умря, между нас останаха неизречени неща. „Татко, няма ли най-сетне да пораснеш? Пътувай за удоволствие, но не се губи толкова дълго, хората се тревожат. Липсва ти чувство за отговорност!“ Бях толкова по-свят от него, а сега го убих.

— Не си го убил! Други го убиха! Хайде, разкажи ми за тях.

Конвърс преглътна и изтри сълзите от очите си.

— Да, права си, нямам време дори за стария Роджър.

— После ще имаш.

— Ако има после — Джоел започна да диша дълбоко и се успокои. — Знаеш за Рьоне, нали?

— Да, вчера прочетох. Стана ми лошо… Лари Талбът ми каза, че си се срещал с него в Париж. Рьоне смятал, че си разстроен, също като Лари, когато разговарял с теб. А Рьоне е убит само защото се е срещнал с теб. Лари сигурно е загубил ума и дума.

— Рьоне не беше убит затова. Да поговорим за Лари. Първия път, когато се свързах с него, исках да получа информация, без да му задавам директни въпроси. Той е бил следен и използван, без да знае. Ако му бях казал истината, адвокатът у него щеше да реагира и щяха да го застрелят на улицата. Но последния път, когато разговарях с него, му обясних някои неща — че съм избягал от плен, че съм изтощен и уплашен… Говорих откровено. Всъщност не премълчах нищо.

— Да, той ми каза — прекъсна го Вал. — Каза, че си въобразяваш, че отново си във Виетнам. Спомена и някакъв психиатричен термин.

Конвърс поклати глава и от гърлото му излезе къс, ироничен смях.

— Винаги може да се намери термин. Лари не чу какво му говорих. Слухтеше само за думи, които да потвърдят казаното от други за мен. Преструваше се, че е приятелят, когото познавам, но не беше. Беше адвокат, стараещ се да убеди клиента си, че е болен и че за всеобщо добро клиентът трябва да се предаде. Когато осъзнах това и факта, че му бях казал къде се намирам, разбрах, че ще ме предаде, убеден в правотата си. Побързах да се махна и затова се направих, че се съгласявам с него, затворих телефона и избягах… Имах късмет. След двайсет минути видях пред хотела да спира кола с двама от палачите ми.

— Сигурен ли си?

Джоел кимна.

— На другия ден единият от тях официално заяви, че ме е видял на моста „Аденауер“ с Уолтър Перигрин. Не съм се доближавал до този мост, а и не знам къде е.

— Четох в „Таймс“. Свидетелят е майор Уошбърн от посолството.

— Точно така — Конвърс изтръгна дълъг стрък трева и я заогъва в ръцете си. — Нямат равни на себе си в манипулиране на медиите — вестници, радио, телевизия. Всяка дума е проверена по съответните канали и звучи напълно достоверно и официално. Отнемат живота на хора, включително и на свои, като че ли са фигури на шахматна дъска. Не ги е грижа, искат само да победят. Разиграва се най-голямата игра в съвременната история и най-ужасяващото е, че може да я спечелят.

— Джоел, чуваш ли се какво говориш? Американският посланик, главнокомандващият на НАТО, Рьоне, баща ти… ти. Убийци в посолството, манипулирана преса, лъжи във Вашингтон, Париж, Бон и всички с официален статут. Описваш някакъв Anschluss, някакъв демоничен политически преврат!

Конвърс я погледна в лунната светлина, бризът откъм водата люлееше високата трева.

— Точно така е. Всичко е сътворено от един човек и се изпълнява от шепа други, искрено вярващи в идеята. Но под повърхността са фанатици, убийци в името на цел, която смятат за свещена. Вербували са… и продължават да вербуват хора с подобна нагласа навсякъде, подкрепят ги и други объркани професионалисти, които не знаят към кого да се обърнат. Вкопчили са се в теории и обещания, наметнали са мантията на компетентността, дисциплината и саможертвата, защото знаят, че тя води до властта. Те са слепи, не виждат нищо освен изопачената представа за самите себе си… ако това ти звучи като обвинителна реч, вероятно е така. Спя малко, но мисля много.

— Съдебните заседатели са на мястото си, Джоел — рече Валери. Живите й очи се впиха в неговите. — Но не искам обвинителна реч, искам всичко. Смятам, че трябва да започнеш от началото, оттам, откъдето си се включил ти.

— Добре. Всичко започна в Женева…

— Знаех си — прошепна Вал.

— Какво?

— Нищо. Продължавай.

— … с един човек, когото не бях виждал двайсет и три години. Тогава го познавах под едно име, а в Женева носеше друго. Той ми обясни защо, но това няма значение. Само дето беше малко зловещо. Не знаех какво е премълчал, какво не ми обясни и колко лъжи ми наприказва, за да ме манипулира. Най-лошото е, че беше напълно прав да постъпи така. Аз бях човекът, от когото се нуждаеха. Те. Но не знам кои са, знам само, че съществуват някъде… Докато съм жив… докато ме оставят жив, няма да забравя думите, които използва, за да ми изясни причините за идването си в Женева. „Връщат се — каза. — Генералите се връщат.“

Разказа й всичко, за което можа да се сети. Когато свърши, част от него се терзаеше от мисълта, че ако бойците на „Аквитания“ я заловят, наркотиците, вкарани в тялото й, щяха да разкрият информация, подписваща смъртната й присъда. Предупреди я за това и отчаяно му се прииска да хвърли мост над бездната помежду им, да я прегърне и да й каже колко се ненавижда, че прави това, което смята за свой дълг. Но не помръдна от мястото си, очите й го възпираха. Тя преценяваше и премисляше нещата за себе си.

— Понякога — тихо започна Вал, — когато ти имаше кошмари или пиеше повече, говореше за този Делавейн. Започваше да трепериш, затваряше очи и от време на време крещеше. Толкова мразеше този човек. Винаги си се страхувал до смърт от него.

— Той причини много смърт, ненужна смърт.

— Не е ли възможно да… да пренасяш чувствата си?

— Ако смяташ така, ще те закарам до „Амстел“ и утре сутринта можеш да си пред триножника си. Не съм луд, Вал. Всичко, което се случва, е реалност.

— Добре, добре. Длъжна бях да попитам. За разлика от мен ти не знаеш как изглеждаха нощите, в които те преследваха кошмари. Тръшкаше се в леглото или се напиваше до безпаметност.

— Не беше много често.

— Вярно, но когато се случваше, наистина се връщаше там и страдаше.

— Тъкмо затова се свързаха с мен… завербуваха ме в Женева.

— И онзи Фаулър или Холидей е знаел точно какви думи да използва. Твоите собствени.

— Фицпатрик му е дал тази информация. И освен това смяташе, че е прав.

— Да, знам, вече ми го каза. Какво според теб се е случило с него? С Фицпатрик.

— Все се мъча да измисля причина, поради която биха го оставили жив. Но не мога. За тях той е по-опасен от мен. Работил е в коридорите, които те сега подкопават. Ориентиран е в разпоредбите на Пентагона и разрешенията за износ толкова добре, че може да ги закове. Убили са го.

— Харесваш го, нали?

— Да. Беше бърз и далновиден. Имаше и страхотно въображение, което не се боеше да пуска в ход.

— Прилича ми на човека, за когото бях омъжена — нежно рече Вал.

Конвърс за миг задържа погледа си върху нея.

— Ако се измъкна жив от тази история, макар че доста се съмнявам, ще ги потърся. Ще разбера кой го е направил, кой е дръпнал спусъка. Няма да има съдебен процес, няма да има свидетели на защитата и обвинението, няма да има смекчаващи вината обстоятелства. Ще бъдем само аз и оръжието.

— Не ми е приятно да слушам това, Джоел. Винаги съм се възхищавала от принципите ти. Бяха непоклатими като преклонението ти пред закона.