— Това е минало. Забрави го. Да говорим за настоящето.

— Има толкова много неща, които можеш да отречеш! Обвиненията срещу теб са само думи! Казах същото и на Лари — заявяват, че си бил тук или там, направил си това или онова, но ти не си бил там, където твърдят, и не си направил това, което внушават! Та ти си адвокат, Конвърс. За Бога, стани и се защитавай!

— Не разбираш ли, че няма да мога да се добера до нито една съдебна зала? Където и да се покажа, някой вече ще ме причаква, за да ме убие дори с цената на собствения си живот. Идеята ми беше да използвам плика с досиетата и информацията, която се съдържаше в тях и която би могла да се получи само от правителствени източници. Това значи, че някъде във Вашингтон имам съюзници. С помощта на всичко това можех да се свържа с хора, които познавам, и с подкрепата на Нейт да се опитам да ги накарам да ме изслушат, да се убедят, че не съм луд. Но без плика дори Нейт не може да ми помогне. Освен това ще настоява да се придържам към законния ред — да се предам, пък той да ми осигури защита. Няма такава, поне срещу тях. Те са в посолства и военноморски и сухопътни бази, в Пентагона, в полицейските отдели, в Интерпол и в Държавния департамент. Те са пияни старици и редовни пътници с дипломатически куфарчета по влаковете, не знаеш кои са, но са навсякъде. И не могат да си позволят да ме оставят жив.

— Мат — тихо рече Вал.

— Мат — съгласи се Конвърс.

— Значи трябва да намерим някой друг.

— Какво?

— Човек, в чиито думи хората, с които искаш да се свържеш, ще се вслушат. Някой, чието участие може да принуди онези от Вашингтон, които са те вербували в Женева, да се покажат.

— Кого имаш предвид? Йоан Кръстител?

— Не е Йоан, а Сам. Сам Абът.

— Сам? Онази нощ в Париж мислих за него! Как се…

— И аз като теб имам много време за мислене. В Ню Йорк, в самолета, снощи, след като се срещнах с леля си в Берлин.

— С леля си ли?

— Ще стигна и дотам… Знаех, че ако си жив, трябва да има причина да се укриваш, вместо на висок глас да отречеш всички нелепости, които се разпространяват за теб. Нещо не се връзваше, такова поведение не е типично за теб. Ако пък те бяха убили или заловили, щеше да го пише на всички първи страници. Тъй като не видях и не чух подобно нещо, реших, че си жив. Но защо бягаш и се криеш? Тогава си помислих: „Боже мой, щом Лари Талбът не му вярва, кой би му повярвал?“ А щом Лари не ти вярва, значи и хората около него, всичките ти приятели и „връзки“ са били обработени и убедени, че си откаченият убиец, за когото говори цяла Европа Никой не би поискал да се застъпи за теб. От друга страна, аз съм ти бивша съпруга и думата ми не тежи, трябва ти влиятелен човек… Тъй че се постарах да си припомня хората, за които си ми говорил, всичките ни познати. И започна да изниква едно име. Сам Абът. Понастоящем бригаден генерал Сам Абът.

— Сам Мъжагата — Джоел одобрително поклати глава. — Свалиха го три дни след мен и ни местиха заедно от лагер в лагер. Веднъж попадна в съседна килия и си думкахме по стената, но ме преместиха. Прав беше, че остана във Военновъздушните сили. Знаеше, че там му е мястото.

— Има изключително високо мнение за теб. Каза, че си допринесъл за духа на пленниците повече от всеки друг в лагерите и че последното ти бягство е вдъхнало надежда на всички.

— Не е вярно. Аз просто бях бунтар, който можеше да си позволи да рискува. И той би могъл да направи всичко, което направих аз, но беше офицерът с най-висок чин. Знаеше, че ако опита, ще има масови наказания. Успяваше да сплоти хората, за разлика от мен.

— Той твърдеше друго. Смятам, че не харесваш съпруга на сестра си именно заради него. Помниш ли, когато Сам дойде в Ню Йорк и ти се опита да го сватосаш с Джини? Вечеряхме четиримата в онзи скъп ресторант.

— Джини го изплаши до смърт. След това Сам ми каза, че ако Джини е била начело на командването в Сайгон, градът никога нямало да падне. Не искаше да продължи тази война до края на живота си.

— А ти се размина с един мечтан зет — Валери се усмихна, но скоро усмивката й угасна. — Мога да се свържа с него, Джоел. Ще го открия и ще му разкажа всичко. И най-вече, че си не по-луд от него. Че си бил манипулиран от хора, които не познаваш, които са те излъгали, за да свършиш работата, която те не могат или не смеят да извършат.

— Не е справедливо — отсече Конвърс. — Ако започнат да ровят около Пентагона и Държавния департамент, ще има ред фатални и смъртоносни инциденти… Не, те са прави. Всичко трябваше да започне оттук и да се проследи в обратна посока. Това е единственият начин.

— Щом можеш да говориш така след всичко, което си преживял, значи си с повече здрав разум от всички ни. Сам ще го разбере. Той ще помогне.

— Би могъл — бавно и замислено изрече Джоел и откъсна още една тревичка. — Ще трябва да е много предпазлив, не бива да използва обичайните канали, но би могъл да успее. Преди три-четири години, след като се разделихме, той разбрал, че съм във Вашингтон за няколко дни, и ми се обади. Вечеряхме заедно, след това пийнахме и той прекара нощта на дивана в хотелската ми стая. Разговаряхме много. Аз — за себе си… и за теб, Сам — за последните си неприятности.

— Значи още сте близки, това не е било много отдавна.

— Не това е мисълта ми. Става дума за работата му. Беше продрал земята да влезе в една програма на НАСА, но го бяха отхвърлили. Заявили, че е прекалено ценен на мястото, на което е в момента. Той е несравним във въздушните маневри. Достатъчно е само да погледне един самолет, и може да каже възможностите му. Бяха го поканили във Вашингтон като консултант на Агенцията по национална сигурност. Работата му беше да оценява възможностите на новото съветско и китайско оборудване. Работеше в Ленгли и даваше преценка за снимките, донесени от агенти. Познава хората, с които трябва да се свържа, работил е с тях.

— Предполагам, че имаш предвид тайните служби.

— Не само тях. И хората, обучени да премахват мръсници като Делавейн тихомълком, с помощта на методи, за които ние с теб не сме и чували — наркотици, проститутки и малки момченца. Тях трябваше да вкарат в играта от самото начало! Без Женева, без мен. Те убиват, когато това е полезно, и оправдават убийството, защото е в интерес на страната. И като си помисля само как негодувах срещу тях, как адвокатът правдолюбец у мен настояваше да им се потърси сметка. Е, господин Наивникът се промени… Когато традиционната медицина не помага, болестта трябва да се задуши, без да се подбират средства.

— Смятах, че ненавиждаш фанатиците.

— Така е.

— Значи Сам — каза Валери. — Утре тръгвам обратно и ще го открия.

— Не — възрази Конвърс. — Искам да тръгнеш още тази вечер. Още ли носиш паспорта си в чантата?

— Разбира се. Но трябва…

— Не искам да се връщаш в „Амстел“. Трябва да се махнеш от Амстердам. В дванайсет без четвърт има полет на KLM до Ню Йорк.

— Но нещата ми…

— Не си струва да се връщаш за тях. Когато се прибереш, ще се обадиш в хотела. Ще ти пратят целия багаж по пощата.

— Сериозно ли говориш?

— Никога не съм бил по-сериозен. Трябва да знаеш истината за Рьоне. Не беше убит, защото сме се срещали в Париж. Но преди четири дни му се обадих и той ми повярва. Застреляха го, защото ме прати в Амстердам да се срещна с човек, който можеше да ме качи на самолета за Вашингтон. Както и да е, това вече няма значение. Но ти не си без значение. Дойде тук и ме откри, а хората, които ме търсят из целия град, скоро ще научат това, ако вече не го знаят.

— Пред никого не съм споменавала, че отивам в Амстердам — прекъсна го Валери. — Нарочно съобщих в „Кемпински“, че се връщам направо в Ню Йорк.

— Имаше ли резервация за самолета?

— Естествено. Просто не се появих.

— Добре, но не е достатъчно. Хората на Делавейн си знаят работата. Лайфхелм има връзки на всяко летище и контролно-пропусквателен пункт в Германия. Ще разберат. Тази вечер ги надхитрихме, но втори път няма да можем. В „Амстел“ вече те чака някой немец, най-вероятно в стаята ти. Искам да мисли, че ще се върнеш там.