— Ако някой реши да отиде в стаята ми, го чака истински шок.

— Какво искаш да кажеш?

— Там вече има човек. Един старец с добра памет, който е получил инструкции, които не бих желала да повтарям.

— Дело на леля ти?

— За нея съществува само черно и бяло. Този е враг, онзи не е. А всеки, който иска да причини зло на племенницата й, е голям враг. Не познаваш тези хора, Джоел. Живеят с миналото и нищо не забравят. Вече са стари и далеч не са това, което са били навремето, но помнят защо са правили всичко. За тях животът е прост. Добро и зло. Обвити са в спомените си. Оттогава не им се е случило нищо по-важно. Струва ми се, че с радост биха предпочели да се върнат в онези дни с всичкия им ужас.

— Но все пак какво каза на леля си за мен? След всичко разтръбено по вестниците и телевизията тя съгласи ли се с теб? Не ти ли зададе въпроси? Нима фактът, че си й племенница, беше достатъчен?

— О, не, зададе ми много конкретни въпроси и аз им отговорих. Това е достатъчно.

— Добре… Тръгваш ли тази вечер?

— Да — кимна Валери. — Сутринта мога да свърша много повече неща в Ню Йорк, отколкото тук. От всичко, което ми каза, е ясно, че всеки час е от значение.

— Благодаря ти… Може би няма да се свържеш лесно със Сам. Нямам представа къде е, а службите не са много отзивчиви, когато жена търси офицер с висок чин. Могат да възникнат усложнения — любовни връзки в чужбина, дете, за което не подозира. Затова са особено бдителни.

— Тогава няма да питам къде е. Ще кажа, че съм му роднина, която той е търсил, но съм била в чужбина, тъй че ако иска да ми се обади, следващите двайсет и четири часа ще бъда в еди-кой си хотел. Не могат да не предадат подобно съобщение на един генерал.

— Вярно — съгласи се Джоел, — но ако оставиш името си, рискуваш много.

— Ще използвам вариант, който ще разпознае — Валери примигна, загледана в земята. — Например Паркет. Под, дърво, нещо, свързано с Шарпантие, което значи дърводелец. Ще прибавя Върджиния, тъй че да си спомни за Джини. Върджиния Паркет. Той ще се сети.

— Вероятно. Но това значи, че и други може да се сетят. Като не се прибереш тази нощ, Лайфхелм ще провери по всички летища и ще те пресрещнат на „Кенеди“.

— Но ще ме изгубят на „Ла Гуардия“. Ще отида в мотела, където отсядам, когато ходя до Бостън. Ще се регистрирам и ще изчезна, без да разберат.

— Много си съобразителна.

— Казах ти, че е наследствено, слушала съм толкова истории… А ти?

— Ще остана невидим. Вече съм доста добър, а и мога да си купя всичко необходимо.

— Колкото повече пари харчиш, толкова по-видима диря оставяш. Ще те открият. И ти трябва да напуснеш Амстердам.

— Е, мога да се промъкна през две-три граници и да кацна в стария си апартамент в „Жорж V“ в Париж.

— Не е време за шеги.

— Не се шегувам. Освен това ще искам отделна тоалетна и баня, каква да е баня. Стаите, в които отсядам сега, не фигурират и в най-езотеричните туристически справочници.

— Сега мога да ти кажа — личи си, че не си се къпал Бог знае откога.

— Пази се от жена, която недоволства от личната хигиена на мъжа си.

— Стига, Джоел, не съм ти жена… Трябва да намерим начин да се свържа с теб.

— Чакай да помисля, и аз съм станал много изобретателен. Ще измисля нещо.

— Вече съм го измислила — твърдо го прекъсна Вал. — Преди да тръгна насам, говорих с леля си.

— От твоята къща ли?

— От хотел в центъра на Ню Йорк, където се регистрирах под друго име.

— Значи наистина си мислила за телефона си.

— Не като теб. Казах й какво се е случило според мен и какво възнамерявам да правя. Снощи дойде при мен в Берлин. Страхотно се развихри, можела да направи това, можела да направи онова, но всичко се сведе до факта, че ще ти помогне. Ще те крие. Други хора също.

— В Германия?

— Да. Тя живее в провинцията, в покрайнините на Оснабрюк. Там е най-сигурно за теб, последното място, където онези ще се сетят да те търсят.

— Но как ще се върна в Германия? Достатъчно трудно я напуснах! Дори да оставим настрана хората на Делавейн, снимката ми виси по всички граници.

— Днес следобед, след като ми се обади, говорих с Хермионе от автомат. Тя беше при приятелка. Веднага се зае да организира нещата и когато пристигнах преди няколко часа, на летището ме посрещна възрастен мъж, същият, при когото ще отседнеш довечера. Не го познаваш, но си го виждал, караше велосипед по „Музеумплайн“. Заведе ме в къща на „Линденграхт“, откъдето трябваше да се обадя на леля. Телефонът беше „unberuhrt“, чист, неподслушван.

— Божичко, наистина живеят в четирийсетте години.

— Е, малко неща са се променили, нали?

— Май да. И какво ти каза?

— Само инструкции за теб. Утре привечер ще отидеш на „Сентраал“ в Амстердам и ще застанеш до информационното гише. Към теб ще се приближи жена, ще те поздрави и ще заяви, че сте се виждали в Лос Анжелис. Тя ще ти даде плик. Вътре ще има паспорт, писмо и билет за влак.

— Паспорт ли? Как така?

— Трябваше им само снимка. Сетих се за това, когато оставих баща ти на нос Ан.

— Сетила си се?

— Казах ти, цял живот съм слушала истории за подвизите им. Как са спасявали евреи, цигани и парашутисти, като са ги извеждали в неутрални страни. Фалшиви документи, снимки, изпипвали са всичко до съвършенство.

— И ти си донесла моя снимка?

— Логично. И Роджър мислеше така. Не забравяй, че и той е участвал във войната.

— Логично…

— Да. Намерих една снимка в албума. Помниш ли, когато ходихме на Вирджинските острови и ти изгоря първия ден?

— Естествено. Накара ме да сложа вратовръзка за вечеря, а вратът страшно ме болеше.

— Исках да ти дам урок. Снимката е направена съвсем отблизо, за да личат всички последствия от изгарянето.

— Но лицето е моето, Вал.

— Снимката е правена преди осем години и изгарянето е омекотило чертите ти. Ще свърши работа.

— Не трябва ли да знам още нещо?

— Ако те спрат и заразпитват, вероятно ще те заловят. Но леля ми смята, че вероятността не е голяма.

— Защо е толкова уверена?

— Заради писмото. В него пише с какво се занимаваш.

— И какво е то?

— Пътуването до лобните места на евреите през войната — Берген-Белзен и Аушвиц в Полша. Написано е на немски и ще го показваш на всеки, който те спре, защото говориш само английски.

— Но защо…

— Ти си свещеник — прекъсна го Валери. — Пътуването ти е финансирано от организация в Лос Анджелис, наречена „Християнско-еврейска коалиция за световен мир и покаяние“. Само твърде самоуверен немец би привлякъл внимание върху теб. В чантата нося тъмен костюм с твоя размер, черна шапка, обувки и пасторска якичка. Инструкциите ще бъдат в билета ти. Трябва да вземеш влака за Хановер, където се предполага, че ще се качиш на влака за Селе и на сутринта ще пристигнеш в Берген-Белзен, но когато стигнеш Оснабрюк, ще слезеш от влака. Леля ми ще чака духовника си. Дотогава аз ще съм пристигнала в Ню Йорк и ще търся връзка със Сам.

Конвърс поклати глава.

— Вал, всичко е много впечатляващо, но не ме слушаш. Хората на Лайхелм ме видяха, и то на тази гара. Знаят как изглеждам.

— Видели са бледолик мъж с брада и насинено лице. Тази вечер обръсни брадата.

— И да отида на пластична операция?

— Не, намажи се обилно с лосиона, наречен „Мигновено слънце“, той е под дрехите, които ти нося. Ще направи лицето ти по-тъмно и по-сходно с това на снимката на паспорта, а ще покрие и белезите, няма да личат толкова. Черната шапка и свещеническата якичка ще се погрижат за останалото.

— Помниш ли, когато падна, удари се на масата във фоайето и окото ти почерня?

— Бях в паника, на другия ден имах представяне на фирмата. Ти излезе и ми купи грим.

— Купих си същия тази сутрин. Помогна ми.

— Радвам се.

Спогледаха се на осветената от луната нива.

— Съжалявам за всичко, Вал. Бих искал да не беше се забърквала. Трябва да знаеш, че ако имах друг начин за действие, щях да ти го спестя.