— Разбирам.

— Не, не разбираш, но ми се иска да имаше начин да те убедя, че трябва да се добера до хората, които могат да направят нещо. Те не са в Бон, но мога да се свържа с тях, стига да успея да се измъкна оттук.

— Още нещо ли има? Пак ли ще ме карате да правя нещо? — младият немец отново се стегна и ръцете му се разтрепериха.

— Не. Не искам нищо от теб. Дори те моля да не вършиш нищо… поне известно време. Нищо. Дай ми възможност да се измъкна и някак си да се свържа с хората, които могат да ми помогнат… да ни помогнат.

— На нас?

— Да, и това е всичко, което ще ти кажа.

— Не можете ли да намерите тези хора в собственото си посолство?

Конвърс се втренчи в Йохан, стараеше се дори да не мига.

— Посланик Уолтър Перигрин бе убит от служители на посолството. Снощи те дойдоха да убият и мен в хотела.

Йохан пое дъх, отклони очи от Джоел и се загледа в масата.

— Когато бяхме при будката, в тълпата, вие ме заплашихте и казахте, че вече са убити трима мъже… трима свестни мъже.

— Съжалявам. Бях отчаян.

— Не беше само това. Сетне казахте още нещо. Защо трябвало аз да бъда изключение? Защото съм бил млад? Това не било довод, заявихте вие и изкрещяхте наистина много странни думи, помня ги точно. „За кого всъщност умираме всички?“ Смятам, че това беше нещо повече от въпрос.

— Нямам намерение да обсъждам тази забележка, адвокате. Не мога и да те съветвам как да постъпиш. Мога да ти кажа само това, което съм казвал на клиентите си. Когато вземането на решение се свежда до избор между няколко напълно изключващи се аргумента, включително моите собствени, следвай интуицията си. Тя ще те доведе до правилното решение в зависимост от това кой си и какъв си — Конвърс замълча и приглади косата си. — Сега ще стана и ще изляза на улицата. Ако започнеш да викаш, ще побягна и ще се постарая да се скрия някъде, където ще съм в безопасност и никой няма да ме познае. След това ще направя каквото мога. Ако не вдигнеш тревога, ще имам по-добри възможности и според мен така ще е най-добре за всички. Можеш да отидеш в университетската библиотека, да прекараш там час-два, да купиш вестник и да отидеш в полицията. Предполагам, че това ще ти се стори твой дълг. Това е мнението ми. Не знам какво е твоето. Довиждане, Йохан.

Джоел стана от масата и инстинктивно закри лицето си с ръка. Разперените му пръсти докосваха веждите. Обърна се, мина между масите и излезе на улицата. Тръгна надясно към най-близката пресечка. Едва дишаше, дробовете му горяха за въздух, но не смееше да поеме дъх, за да не заглуши и най-малкия звук. Вървеше и чакаше, пулсът му се ускори, ушите му бяха така наострени, че и най-малкият дисонанс би пукнал тъпанчетата му.

Около него се носеха оживени улични разговори, нарушавани от клаксоните на такситата, но не се чуваше млад мъжки глас, вдигащ тревога. Ускори крачка и се вля в потока пешеходци, които пресичаха площада. По-бързо, по-бързо. Задминаваше минувачи, които се разхождаха бавно. Стигна до ъгъла на отсрещния тротоар и забави ход. Бързащият човек винаги привлича внимание. Но колкото повече се отдалечаваше от масичката на тротоарното кафене, толкова повече се засилваше инстинктивното му желание да побегне. Ушите му не долавяха някаква тревога и всяка частица от спокойните секунди го караше да се втурне към първата тиха уличка, попаднала пред очите му.

Нищо. Нищо не наруши хаотичните звуци на площада, но в тях настъпи някаква промяна, доловима промяна, нямаща нищо общо с тревога, вдигната от един-единствен глас. Хората бяха попритихнали. Навсякъде се повтаряше думата Amerikaner. Първоначалната паника при избухването на новината се беше уталожила. Един американец беше убил друг американец, убиецът не беше немец, не беше комунист или терорист, изплъзнал се от мерките за сигурност на Федералната република. Животът можеше да продължи. Никой нямаше да държи Deutschland отговорна за тази смърт и гражданите на Бон си отдъхваха с облекчение.

Конвърс се скри зад ъгъла на тухлена сграда и се загледа през площада към масичките на кафенето. Студентът Йохан още седеше на стола с наведена глава, опряна на ръцете, и четеше вестника. След това стана и влезе в кафенето. Дали вътре имаше телефон? Щеше ли да се обади на някого?

Колко да чакам?, помисли Конвърс, готов да побегне, но интуицията му го задържа на място.

Йохан излезе от кафенето с поднос в ръце. Седна, педантично подреди кафето и кифлите пред себе си и отново се втренчи във вестника. След това вдигна очи, но не погледна в определена посока, сякаш чувстваше, че е наблюдаван от невидими очи, и кимна веднъж.

Още един търсач на рискове, реши Джоел, обърна се и огледа тясната уличка, в която беше влязъл. Имаше на разположение няколко часа, искаше да ги оползотвори. Само да знаеше какво трябва да прави.

Валери изтича към телефона. Ако беше поредният журналист, щеше да му каже същото, което беше заявила на последните пет. „Не вярвам на нито дума от всичко това и повече нямам какво да кажа.“ А пък ако беше съответното лице от Вашингтон — от ФБР, ЦРУ или Администрацията на ветераните, щеше направо да закрещи! Сутринта три часа я разпитваха, докато накрая не се стърпя и буквално изгони инквизиторите от къщата. Бяха лъжци, които я насилваха да подкрепя лъжите им. Щеше да е много по-лесно да откачи телефона, но не се решаваше. Два пъти търси Лорънс Талбът в Ню Йорк и всеки път заръчваше да го открият и да му кажат да й се обади. Беше някаква пълна бъркотия.

— Ало?

— Вали? Роджър се обажда.

— Татко! — само един човек я наричаше така и това бе бившият й свекър. Фактът, че вече не бе омъжена за сина му, не беше променил отношенията им. Тя обожаваше възрастния пилот и знаеше, че той споделя чувствата й. — Къде си? Джини не знае и просто не може да си намери място. Забравил си да включиш телефонния секретар.

— Не съм забравил, Вали. Трябва да връщам обажданията на прекалено много хора. Току-що пристигнах от Хонконг и когато слязох от самолета, върху мен се нахвърлиха петдесет-шейсет кресливи журналисти и още толкова светкавици и камери. Сигурно няма да мога да виждам и чувам цяла седмица.

— Някой предприемчив служител от автолиниите им е подшушнал, че си на борда. Сега цяла седмица ще яде безплатно в най-скъпите ресторанти. Къде си?

— Още съм на летището, в кабинета на ръководителя на движението. Те ме спасиха… Вали, току-що прочетох вестниците. Донесоха ми най-новите. Какво става, за Бога?

— Не знам, татко, но знам, че всичко е лъжа.

— Синът ми е човекът с най-здравия разум, когото познавам! Те изкривяват всичко, превръщат хубавото, което е извършил, в нещо… Не знам как да го нарека, зловещо ли… Той е прекалено открит, за да бъде луд!

— Не е луд, Роджър. Хванали са го и са го прекарали през някаква мелница.

— Но защо?

— Не знам. Според мен Лари Талбът знае поне повече, отколкото ми каза.

— А какво ти каза?

— Не сега, татко. По-късно.

— Защо?

— Не съм сигурна… Може би заради нещо, което усещам.

— Не те разбирам, Вали.

— Съжалявам.

— Какво казва Джини? Ще се обадя и на нея.

— Направо е в истерия.

— Както винаги значи.

— Не, не по този начин. Обвинява себе си. Смята, че хората нападат брат й за неща, които е вършила тя през шейсетте години. Опитах се да й обясня, че това е глупаво, но се опасявам, че само влоших нещата. Попита ме дали вярвам в написаното за Джоел. Отговорих й, че не, разбира се, не вярвам.

— Старата параноя. С три деца и съпруг счетоводител още не може да надживее миналото. Никога не съм се разбирал с това момиче. Но е страхотен летец. Започна да лети сама преди Джоел, а е две години по-млада от него. Ще й се обадя.

— Едва ли ще я намериш.

— Тъй ли?

— Смени телефона си и те съветвам да направиш същото. Аз също ще го сменя, след като ми се обади Лари.

— Вали… — Роджър Конвърс замълча. — Не го прави.

— Защо не? Не можеш да си представиш какво е тук.