Йохан заекваше, уплашен от собствения си глас, и забързано продължи да реди думи и обвинителни фрази, подкрепени от набързо разпитани „източници“ от различни департаменти и неназовани, безлики „власти“. Очертаваше се портрет на психически увреден човек, неспособен на морален или физически самоконтрол. В допълнение причините за търсенето му от страна на Интерпол бяха неясно формулирани. Намекваше се за тайно преследване, продължило дни, ако не и седмици.

— … Склонността му към убийство е канализирана — продължаваше изпадналият в паника студент с цитати от друг „авторитетен“ източник. — … Изпитва патологична омраза към сегашни и бивши висши военни… Посланик Перигрин е известен батальонен командир от битката при Бастон по време на Втората световна война, в която са загинали много американци… Властите във Вашингтон са стигнали до извода, че увреденият човек, който преди години, след няколко мъчителни опита за бягство, накрая е успял да избяга от лагер в Северен Виетнам с максимална охрана и е минал през стотици километри вражеска… Dschungel… джунгла, за да се добере до своите, сега отново изживява всичко това… Оправданието му да оцелее, според военен психиатър, е избиването на висши офицери, бивши или настоящи, които са командвали битки или, в краен случай, на цивилни, които според болното му въображение са поели някаква отговорност за страданията, понесени от него и от други хора. Все пак външно той е нормален… Във Вашингтон, Лондон, Брюксел и тук, в Бон, е поставена усилена охрана… В качеството си на международен адвокат той вероятно има достъп до различни престъпни елементи, които се занимават с продажба на фалшиви паспорти…

Беше блестящо построен капан. Най-съществените лъжи се редуваха с истини, полуистини, изкривявания и пълни фалшификации. Дори точното изчисление на времето в самата вечер на убийството не беше забравено. Съветникът на посолството непоколебимо беше заявил, че е видял Джоел на моста „Аденауер“ в „осем часа без девет минути“, приблизително двайсет и пет минути след бягството му от каменната къща в имението на Лайфхелм и малко повече от десет минути, след като се беше гмурнал в Рейн. Всяка минута беше обмислена. Бяха го поставили „официално“ на моста „Аденауер“ в „7,51“, за да опровергаят думите му за затворничество и бягство.

Инцидентът в Женева — убийството на Престън-Холидей, беше представен като евентуалния акт на насилие, който го хвърлил обратно във времето и събудил маниакалното му поведение.

„… Научихме, че застреляният адвокат бил известен водач на антивоенното движение през шейсетте години…“

Завоалираното послание беше, че може би Конвърс е наел убийците. Дори смъртта на човека в Париж беше придобила различно и по-важно измерение.

„… Първоначално истинската самоличност на жертвата беше премълчана, с надеждата да се подпомогне търсенето на убиеца чрез разговора на «Сюрте» с френски адвокат, познаващ заподозрения от много години. Адвокатът, обядвал същия ден със заподозрения, посочи, че американският му приятел бил в «сериозна беда» и имал нужда от «медицинска помощ»…“

Мъртвецът в Париж, естествено, се оказа виден полковник от френската армия и адютант на няколко „изтъкнати генерали“.

Накрая, за да убедят съмняващите се, ако имаше такива, този публичен процес на „журналистиката на властта“ коментираше не само поведението му, но и забележките, които беше направил по време на уволнението си от армията преди повече от петнайсет години. Бяха предоставени от Военноморския департамент на САЩ, Пети отдел, и включваха собствените им препоръки от онова време лейтенант Конвърс да бъде поставен под доброволно наблюдение на психиатър, които бяха отхвърлени. Поведението му се преценяваше като крайно обидно за присъстващите офицери, които желаели само да му помогнат, а забележките му изобилствали от яростни заплахи към многобройния висш военен персонал, за който, в качеството си на летец от самолетоносач, не би могъл да знае нищо.

Всичко това завършваше портрета му, обрисуван от художниците на „Аквитания“. Йохан дочете статията. Вестникът висеше смачкан в ръцете му, очите му бяха уплашени и широко отворени.

— Това е всичко… господине.

— И слава Богу — рече Джоел. — Вярваш ли на тези писания?

— Не съм в състояние да мисля. Прекалено съм изплашен.

— Честен отговор. На първо място в мислите ти е фактът, че мога да те убия, и затова си объркан. Боиш се, че ако ме погледнеш по-особено или кажеш нещо не съвсем така, ще се ядосам и ще ти тегля куршума.

— Моля ви, господине, не съм в състояние да анализирам!

— И аз не бях.

— Нека да си тръгна.

— Йохан, ръцете ми са на масата. Не са мръдвали оттам, откакто седнахме.

— Какво? — младият немец замига и се вгледа в ръцете на Конвърс, поставени пред него, стиснати върху бялата метална повърхност. — Нямате ли пистолет?

— А, имам. Взех го от човек, който щеше да ме убие, ако му бях предоставил тази възможност — Джоел бръкна в джоба си и Йохан се вцепени. — Цигари — обясни Конвърс и извади пакета и кибритена кутия. — Отвратителен навик. Ако не пушиш, най-добре не започвай.

— И без това е много скъпо.

— И това е довод — Джоел драсна клечка кибрит и запали цигарата, без да откъсва очи от студента. — От снощи досега доста време прекарахме заедно. Като се изключи моментът преди няколко минути в тълпата, когато беше готов да ме изложиш на линчуване, изглеждам ли и говоря ли като човека, описан във вестника?

— Аз съм толкова лекар, колкото и адвокат.

— Две точки за опозицията. Тегобата на здравия разум остава изцяло върху мен. Освен това там пише, че на вид съм напълно нормален.

— Там пише и че много сте изстрадал.

— Преди цяла вечност, но не повече от хиляди други и далеч по-малко от петдесетте и осем хиляди, които така и не се върнаха. Не мисля, че луд човек може да направи такава рационална забележка при подобни обстоятелства, нали?

— Не разбирам за какво говорите.

— Опитвам се да ти кажа, че всичко, което току-що ми прочете, е пример за човек, поставен на подсъдимата скамейка от негативната журналистика. Истини, примесени с полуистини, изкривявания и неправдоподобни преценки, които са нагодени така, че да поддържат лъжи, целещи да ме осъдят. В нито една цивилизована страна няма съд, който би приел подобни показания или въобще би допуснал да се чуят от съдебните заседатели.

— Убити са хора — гласът на Йохан отново премина в шепот. — Убит е посланикът.

— Но не от мен. Снощи в осем не съм стъпвал на моста „Аденауер“. Не знам дори къде се намира.

— А къде бяхте?

— Никъде, където някой да ме е видял, ако питаш за това. А хората, които знаят, че не съм бил на моста „Аденауер“, са последните, които биха го признали.

— Трябва да има доказателства къде сте бил — младият немец кимна към цигарата в ръката на Конвърс. — Може би нещо такова. Може да сте изпушил цигара.

— Или да съм оставил отпечатъци от пръсти или стъпки? Парчета от дрехи? Разбира се, има такива, но те не указват времето.

— Има разработени методи — поправи го Йохан. — Преимуществата на технологията за… Forschung… има бързи техники за разследване.

— Нека довърша мисълта ти. Не съм адвокат по криминални дела, но знам какво имаш предвид. Например, теоретически, дълбочината на отпечатъка от обувката ми, сравнен с пръстта, изстъргана от подметките ми, може да докаже къде съм бил през последния час.

— Ja!

— Не. Ще бъда мъртъв, преди най-малкото доказателство да достигне до лабораторията.

— Но защо?

— Не мога да ти кажа. Кълна се, че бих искал, но не мога.

— Пак трябва да попитам защо — страхът в очите на младежа се смеси с разочарование. Вероятно последният проблясък на доверие към Джоел изчезна с отказа му.

— Защото не мога. И не искам. Преди няколко минути заяви, че вече съм ти навлякъл достатъчно неприятности и беше прав, въпреки че не съм го искал. Но няма да ти причиня истинска злина. Ако ти кажа, ще те поставя в безпомощно положение и единственото, което може да се случи, е да те убият. Дотук се простира откровеността ми, Йохан.