Веселбата и шумът във вагона достигнаха връхна точка — фалшиви гласове се опитваха да подхванат песен, отекваше висок смях. Никой не обръщаше внимание на дивата борба върху тясната седалка. Внезапно, погълнат от паниката и яростната безизходица, Джоел усети, че влакът, макар и съвсем неуловимо, намалява скорост. Рефлексите му на летец отново не му изневериха. Заби лакът в дясната гърда на старицата, за да я накара да пусне пистолета, но тя се държеше с извита назад ръка и запънати под предната седалка дебели крака, които й даваха опора. Тлъстото й тяло се извиваше, успя да приклещи ръката му така, че да не може да изтръгне пистолета.

— Пускай! — дрезгаво прошепна той. — Няма да ти направя нищо. Колкото и да са ти платили, ще ти платя още повече.

— Nee! Ще ме извлекат от дъното на някой канал! Не можеш да избягаш, Meener! Чакат те в Амстердам на гарата!

Старицата сгърчи лице, зарита с крака и за миг освободи лявата си ръка. Протегна я към лицето му и ноктите й се плъзнаха по покаралата му брада, но той я улови за китката, опъна ръката й успоредно на седалката, удари я с все сила с коляното си и я завъртя по посока на часовниковата стрелка, за да я обездвижи. Не успя. Дясната й ръка беше силна като на лъвица, защитаваща достойнството си. Не пускаше и пистолета в торбата.

— Лъжеш! — кресна й Конвърс. — Никой не знае, че съм в този влак! Самата ти се качи преди двайсет минути!

— Бъркаш, Amerikaan! Пътувам от Арнхем, но тръгнах от първия вагон към края на влака. Открих те в Утрехт и веднага беше телефонирано.

— Лъжеш!

— Сам ще видиш.

— Кой те нае?

— Хора.

— Кои?

— Ще ги видиш.

— По дяволите, ти не си от тях! Изключено е!

— Те ми платиха. Плащат наляво и надясно по железопътната линия. По кейовете и летищата също. Предупредиха, че говориш само английски.

— Нещо друго?

— Защо трябва да ти казвам? Заловен си. Ти трябва да ме пуснеш, може би ще е по-полезно за теб.

— Как? С бърз изстрел в главата вместо клетка в Ханой?

— Каквото и да е, куршумът е за предпочитане. Прекалено млад си, да знаеш, Meneer. Никога не си живял в окупация.

— А ти си прекалено стара, за да си толкова силна.

— Ja, научих и това.

— Пусни ме!

Влакът спираше и пияната тълпа във вагона ревна одобрително. Мъжете посегнаха над главите си към куфарите. Пътникът, който беше седял до Джоел, бързо издърпа своя от мрежата над седалката, стомахът му се притисна в рамото на Конвърс. Джоел се постара да даде вид, сякаш е погълнат от разговора с изкривилата лице полупленница. Човекът политна назад с куфара в ръка и се засмя.

Старицата се метна напред и впи зъби в горната част на ръката на Конвърс, на милиметри от раната му. Захапа го злобно, жълтите й зъби проникнаха в плътта му, от кожата му бликна кръв и потече по синкавата кожа на лицето й.

Той подскочи от болка. Тя освободи ръката си от хватката му в торбата, пистолетът беше неин! Стреля и от пода на пътеката, на няколко сантиметра от крака на Джоел, се откъсна парче дърво. Той сграбчи невидимото дуло, извъртя го и го дръпна, като се мъчеше с всичка сила да го отклони от себе си. Старата стреля отново.

Очите й се разшириха, тя се отпусна назад на седалката. Плъзна се към прозореца, без да затваря очи. По тънкия плат на роклята върху горната част на корема й се разпълзя кърваво петно. Мъртва е, помисли Джоел и му се догади, трябваше да поеме няколко пъти дълбоко дъх, за да не повърне. Попита се разтреперан коя ли е тази старица, защо е изпаднала, какво ли е преживяла, за да стигне дотук? Прекалено млад си да знаеш… Никога не си живял в окупация.

Нямаше време за подобни мисли! Тя искаше да го убие, това бе единственото, което го интересуваше, а след няколко минути щеше да се срещне с мъжете, които го причакваха. Трябваше да мисли, да действа!

Бръкна в брезентовата торба и изви пистолета, за да го измъкне от сгърчените й пръсти. Бързо го мушна под колана, усещаше тежестта на другия пистолет в джоба си. Пресегна се и подреди гънките на роклята, покри с шала кървавите петна и спусна чорлав кичур коса върху изцъклените й очи. Опитът от лагерите му подсказа да не се опитва да ги затваря, много често оказваха съпротива и само щеше да привлече вниманието към себе си и нея. Последното, което направи, беше да извади една консервена кутия бира от торбата, да я отвори и да я сложи в скута й. Течността се разля и намокри полата.

— Amsterdam! De volgende halte is Amsterdam-Centraal!

Тълпата летовници нададе възторжен рев и пред вратите се оформиха опашки. О, Боже, мислеше Конвърс. Как? Старицата спомена за телефонно обаждане. Фразата подсказваше, че не е телефонирала тя. Логично — тя разполагаше с прекалено малко време. Очевидно беше платила на някоя от посестримите си в Утрехт. Следователно информацията им беше минимална поради недостига на време. Била е специална сътрудничка, издирвана така, както само „Аквитания“ можеше да издирва — силна, умееща да борави с оръжие, способна да застреля човек, без да й мигне окото. Налагало се е само да даде телефона и да инструктира човека, на когото беше платила да се обади, да каже кога пристига влакът. Следователно… имаше възможност да се измъкне. Всеки пътник щеше да бъде внимателно оглеждан и сравняван с лицето от снимката. Но той едновременно беше и не беше това лице! И говореше само английски, на тази информация се наблягаше много.

Мисли!

— Ze is dronken!

Думите изрече високо едър мъж, застанал до него с невероятно пищна жена под ръка, като посочи към мъртвата. И двамата се смееха, а Джоел разбра и без преводач. Конвърс кимна, усмихна се и сви рамене. Беше намерил начин да се измъкне от гарата на Амстердам.

Сети се, че съществува универсален език, който се прилага при толкова силен шум, че никой не може да чува и да бъде чут. Използва се и когато човек се отегчава на някой коктейл или гледа мач по телевизията в компанията на глупаци, които си въобразяват, че разбират повече от треньора и играчите. В такива случаи хората кимаха, усмихваха се, от време на време слагаха приятелски ръка на нечие рамо, за да осъществят общуване, но не казваха нищо.

Джоел правеше всичко това, когато слезе от влака с едрия мъж и съпругата му. Държеше се почти като луд, играеше ролята си като човек, който знае, че границата между смъртта и оцеляването е изтъняла като оризова хартия. Адвокатът у него осигуряваше контрола, летецът проверяваше откъде духа вятърът, защото знаеше, че самолетът ще промени курса си и от най-лекия напор.

Беше свалил черните очила, козирката бе силно нахлупена над челото му. Докато вървяха по перона, ръката му беше на рамото на едрия мъж, който се смееше и говореше. Джоел кимаше, удряше го по рамото и на свой ред се смееше, когато холандецът за малко прекъсваше монолога си. Тъй като двойката беше на градус, не обръщаше особено внимание на неразбираемите отговори. Джоел изглеждаше като типичния подпийнал добряк, а в състоянието, в което се намираха, нищо друго нямаше значение.

Вървяха към залата на гарата и Конвърс непрекъснато шареше с очи. Погледът му бе привлечен от един мъж, застанал в тълпата посрещачи зад аркадата в дъното на перона. Джоел го забеляза пръв, защото за разлика от хората около него, чиито лица бяха озарени от различна степен на приятно очакване, неговото изражение бе тъй напрегнато, че изглеждаше мрачно. Не беше дошъл да посреща. В следващия миг Конвърс разбра, че човекът е привлякъл вниманието му и по друга причина. Позна го и веднага се сети къде го е виждал — слизаше бързо по пътеката, обградена от плътни листа, придружен от още един мъж. Беше от патрула в имението на Лайфхелм над реката.

Когато се приближиха към аркадата, Джоел се разсмя още по-високо и толкова силно затупа холандеца по рамото, че шапката му се килна над лицето. Кимна и сви няколко пъти рамене, добродушно поклати глава с вдигнати вежди и непрекъснато движещи се устни. През присвитите си очи забеляза, че пазачът на Лайфхелм го гледа втренчено, след това отмести очи. Минаха под аркадата и с ъгълчето на очите си Джоел ясно забеляза, че една глава рязко се изви и една фигура започна да разблъсква хората пред себе си. Конвърс се обърна и погледна през рамото на холандеца. Да. Очите му се срещнаха с погледа на пазача на Лайфхелм. Позна го мигновено и за секунда немецът изпадна в паника и се огледа назад към перона. Започна да вика нещо и спря. Бръкна под сакото си и тръгна напред.