— Безвредна лъжа, Лари. Трябваше ми информация и това беше най-лесният начин да я набавя.

— За този Бертолдие? Той е генерал, нали?

— Оказа се ненужен като източник. Казах на Рьоне и той се съгласи — Джоел заговори по-безгрижно. — Освен това щеше да изглежда странно, ако бях обявил, че работя за някой друг, нали? Не смятам, че фирмата би спечелила от това. Навремето ти сам ми каза, че слуховете и клюките са чести гости в нашите среди.

— Да, вярно е. Постъпил си правилно… По дяволите, Джоел, защо си напуснал оня проклет хотел по такъв начин? През мазето или нещо такова.

Сега беше моментът да изрече с голяма убеденост дребната неистина, която щеше да предотврати далеч по-значителната и опасна лъжа. Конъл Фицпатрик го прави добре, разсъждаваше Конвърс. Флотският адвокат не се беше научил да се бои от несъщественото, не знаеше, че могат да отведат човек в пълна с плъхове клетка в делтата на Меконг.

— Слушай, ти си ми приятел и единствена опора в живота — започна колкото можеше по-галантно Джоел. — Дължа ти много неща, но не и обяснения за интимния си живот.

— Какво, какво?

— Навлизам в средната си възраст и нямам брачното задължение да бъда верен.

— Бягал си от жена?

— За щастие на фирмата, не от мъж.

— Божичко! Толкова съм нагазил в средната възраст, че въобще не ми мина през ума. Извинявай, млади човече.

— Млад, но не дотам, Лари.

— Значи всички сме били заблудени. Най-добре се обади веднага на Рьоне и оправи тази бъркотия. Падна ми камък от сърцето.

— Кажи ми нещо за Анстет. Затова се обадих.

— Разбира се — Талбът понижи глас. — Ужасна трагедия. Какво пишат вестниците там?

Конвърс се усети в капан. Не беше предвидил такъв въпрос.

— Много малко — отвърна той и се помъчи да се сети какво му беше разправил Фицпатрик. — Само че е застрелян и нищо не е изчезнало от апартамента му.

— Точно така. Естествено, първото нещо, което Нейтън и аз се сетихме, беше ти. И се попитахме дали нямаш връзка с това, но се оказа чисто и просто някаква мафиотска вендета. Знаеш колко суров беше Анстет към тези хора. Изхвърляше ги от кабинета си и наричаше адвокатите им позор за професията.

— Значи твърдо е мафиотско убийство?

— Ще го потвърдят, съобщи ми го О’Нийл от полицията. Знаят кой го е извършил — щатен убиец на рода Делвекио, а миналия месец Анстет вкара за дълго в затвора най-големия син на Делвекио. Ще лежи дванайсет години, без право на обжалване. Върховният съд няма да си мръдне пръста.

— Познават убиеца?

— Трябва само да го открият.

— Но откъде са толкова сигурни? — объркано запита Джоел.

— Обичайните методи — отвърна Талбът. — Информатор, който има нужда от помощ. И понеже всичко е станало тихомълком и много набързо, очакват балистичната експертиза да го докаже.

— Тихомълком? Набързо?

— Информаторът се обадил на полицията рано сутринта. Изпратили са специална група и само тя знае самоличността му. Предполагат, че оръжието още е у него. Ще го арестуват всеки момент, живее в Сайосет.

Нещо не е в ред, мислеше Конвърс. Имаше някаква непоследователност, но не можеше да я открие. Просветна му изведнъж.

— Лари, щом всичко се прави толкова тихомълком, ти откъде знаеш?

— Опасявах се, че ще ми зададеш този въпрос — неохотно заговори Талбът. — Но ще е най-добре да ти кажа, вероятно и без това ще излезе по вестниците. О’Нийл ме информира от вежливост, а и защото съм неспокоен.

— Защо?

— Защото, с изключение на убиеца, аз бях последният човек, разговарял с Анстет.

— Ти?

— Да. След второто обаждане на Рьоне реших да телефонирам на съдията, естествено след като се посъветвах с Нейтън. Когато успях да се свържа, помолих за среща с него. Не му се искаше, но бях непреклонен. Обясних му, че е свързано с теб. Знаех само, че имаш ужасни неприятности и трябва да се предприеме нещо. Отидох в дома му на Сентрал Парк юг и поговорихме. Разказах му какво се е случило и колко съм уплашен за теб. Не скрих, че го държа отговорен. Почти нищо не каза, но ми се струва, че и той беше уплашен. Обеща да ми се обади сутринта. Тръгнах си и според доклада на следователя Анстет е бил убит около три часа по-късно.

Джоел не можеше да си поеме въздух, главата му се цепеше.

— Да изясним това, Лари. Отишъл си в дома на Анстет след разговора с Рьоне, втория разговор. След като е съобщил на „Сюрте“ кой съм.

— Точно така.

— Колко време мина?

— Откога?

— Докато тръгна за Анстет. След разговора ти с Матилон.

— Чакай да видя. Разбира се, най-напред исках да говоря с Нейтън, но той беше излязъл да вечеря навън, тъй че го изчаках. Той се съгласи и дори ми предложи да дойде с мен…

— Колко време, Лари?

— Час и половина, най-много два.

Два плюс три часа правеха общо пет. Повече от достатъчно марионетките на убиеца да заемат мястото си. Конвърс не знаеше как са го направили, знаеше само, че са успели. Нещата внезапно са се объркали в Париж, а в Ню Йорк ядосаният Лорънс Талбът е проследен до апартамент на Сентрал Парк юг, където някой, някъде е разпознал едно име, един човек и ролята, която е изиграл срещу „Аквитания“. Ако не беше така, трупът щеше да е на Талбът, не на Лукас Анстет. Всичко останало беше димна завеса, зад която апостолите на Джордж Маркъс Делавейн разиграваха марионетките си.

— … съдилищата му дължаха много и страната му беше задължена — говореше Талбът, но Джоел не можеше да го слуша повече.

— Лари, трябва да свършваме — отсече той и затвори телефона.

Убийството беше мръсно. Фактът, че беше осъществено толкова бързо, толкова ефикасно и тъй ловко прикрито, плашеше Конвърс повече от всичко до този момент.

Джоузеф (Джоуи Сладура) Албанезе караше понтиака си по тихата залесена улица на Сайосет, Лонг Айлънд, и махна на една двойка, застанала в предния си двор. Съпругът подкастряше живия плет съгласно инструкциите на жена си. Прекъснаха заниманието си, усмихнаха се и помахаха в отговор. Много мило. Съседите ме обичат, помисли Джоуи. Смятаха го за мил и много гостоприемен човек, а и как би могло да бъде иначе — разрешаваше на съседските деца да ползват басейна му и черпеше родителите им с най-качествен алкохол, когато се отбиваха, и с най-големите пържоли, когато организираше барбекюта в събота и неделя. Правеше го често, като канеше съседите си по ред, за да не обиди никого.

Наистина съм сладур, мислеше Джоуи. Винаги се държеше мило и не повишаваше глас. С удоволствие протягаше ръка за помощ и имаше добра дума и приятна усмивка за всеки, без значение колко зле се чувстваше. Това е, мислеше Джоуи. Колкото и да беше разтревожен, никога не го показваше! Наричаха го Джоуи Сладура и бяха прави. Понякога му се струваше, че е направо светец, но веднага молеше Бога да му прости тези мисли. Току-що помаха на съседите си, но истинското му желание беше да замахне с юмрук през предното стъкло и да го напъха в гърлата им.

Причината не беше в тях, а в миналата нощ! Шантава нощ, шантав удар, всичко беше шантаво! А оня кретен, когото бяха докарали от западното крайбрежие и му викаха „майора“, беше най-шантав от всичко! Садист до мозъка на костите си, как биеше стареца, пък и идиотските въпроси, които му задаваше, несекващите му крясъци… Tutti pazzi!

Както си играеше карти в Бронкс, звънна телефонът. „Веднага тръгвай за Манхатън! Трябва да загреем някого, attualmente!“ Той тръгна и що да види? Оказа се железният съдия, който тръшна стоманените порти зад момчето на Делвекио! Пълна лудост! Положително щяха да се доберат до стария. Щеше да получи такъв affizione от ченгетата и съдилищата, че щеше да се радва, ако му останеше малкият бардак в Палермо, стига да успее да се добере дотам.

Но може би, само може би, помисли си Джоуи тогава, в организацията се готви нещо. Хватката на стария Делвекио беше започнала да отслабва, може би нарочно предизвикваха този affizione, който непременно щеше да последва. А съществуваше вероятност и да проверят самия Джоуи. Може би беше прекалено мил, прекалено благ да претрепе човек като стария съдия, който им причиняваше толкова неприятности. Е, оказа се, че не е. Не, господа, милите обноски свършваха до дръжката на пистолета. Това беше негова работа, негова професия. Господ-Бог решаваше кой да живее и кой да умре, но изявяваше волята си чрез простосмъртни, които нареждаха на Джоуи кого да очисти. За Джоуи Сладура нямаше морални дилеми. Но беше важно заповедите да се издават от уважаван човек, необходимо беше.