— А защо сме без резервации?

— Обясних на управителя, че си отхвърлил хотела, в който сме имали резервации, защото там са отседнали много хора, които биха те познали. Намекнах, че сънародниците му, с които се каниш да се срещнеш, вероятно ще останат много доволни от съдействието му.

— А как си чул за това място? — продължи да разпитва подозрителният Джоел.

— Много просто. Споменали са ми за него на Международната икономическа конференция миналата година в Дюселдорф.

— Наистина ли си участвал в нея?

— Не знам да е имало такава — заяви Фицпатрик и тръгна към вратата вляво. — Възразяваш ли да се настаня в тази спалня? Тя е по-малката и така трябва да бъде, тъй като съм твой помощник.

— Почакай — Конвърс пристъпи напред. — А багажът ни? Фактът, че такива важни персони са без багаж, не е ли малко странен?

— Ни най-малко — Конъл се обърна. — Багажът ни е още в града, в оня неназован хотел, който тъй настойчиво си отхвърлил след двайсет минути престой. Но само аз мога да го получа.

— Защо?

Фицпатрик вдигна показалец към устните си.

— Защото си маниак на тема секретност. Не забравяй, че си ексцентричен.

— И управителят повярва на тези глупости?

— Нарича ме Kommandant.

— Голям мошеник си.

— Напомням ви, господине, че в добрите семейства така не се говори. И въпреки че ти липсва опит, Прес казваше, че го владееш добре на масата за преговори — изражението на Конъл стана сериозно. — Говореше го с добро чувство.

Джоел изпита странно усещане за близост. Кое качество на този млад човек засягаше някаква струна у него? Фицпатрик притежаваше храбростта на неопитните, липсата на страх от дребните неща, които — предпазливостта щеше да го научи след време — могат да доведат до големи последици. Храбро се хвърляше във водата, защото никога не беше се давил.

Внезапно Конвърс се сети откъде му е познато това чувство. В Конъл Фицпатрик виждаше себе си, преди всичко онова да се случи. Преди да научи значението на страха, на голия страх. А след това и на самотата.

Разбраха се Конъл да се върне на летището не за багажа на Джоел, а за собствения си, който беше оставен на съхранение в камера-автомат. След това щеше да отиде в центъра на Бон, да купи скъп куфар и да го напълни с половин дузина ризи, бельо, чорапи и най-добрата конфекция с размера на Джоел, която можеше да намери, по-точно три панталона, едно-две сака и шлифер. Съгласиха се, че всекидневните дрехи ще са най-подходящи. Един ексцентричен финансист може да си позволи липса на изтънчен вкус, а и прикриваха най-добре факта, че не са шити по поръчка. И накрая, последната спирка преди връщането в „Das Rektorat“ щеше да бъде втора камера-автомат на гарата, където Конвърс беше оставил дипломатическото си куфарче. След като флотският адвокат го вземеше, трябваше веднага да седне в чакащо такси и повече да не се отбива никъде. Таксито трябваше да го закара направо в извънградската странноприемница.

— Искам да те питам нещо — рече Фицпатрик точно преди да тръгне. — Когато бяхме в Алтер Цол, спомена нещо за това как те ще разтръбят факта, че не знаеш немски.

— Точно така. Нито какъв да е друг език с изключение на английски. Опитвах се, но не можах. Бях женен за жена, която говореше свободно френски и немски, и дори тя вдигна ръце от мен. Нямам дарба за езици.

— Но за кои „те“ говореше? — попита Конъл, почти без да слуша обясненията на Конвърс. — За хората от посолството ли?

Джоел се поколеба.

— За малко по-широк кръг — отговори той, като подбираше внимателно думите си. — Ще го научиш, но не сега. По-късно.

— Защо по-късно? Защо не сега?

— Защото няма да имаш никаква полза, а може да повдигне въпроси, които не би искал да бъдат повдигани при… да речем, неблагоприятни обстоятелства.

— Нищо конкретно не научих.

— Естествено.

— И това ли е всичко, което ще кажеш?

— Не. Има още нещо. Бързам да получа куфарчето си.

Фицпатрик го беше уверил, че телефонистката на „Das Rektorat“ може да се справи с телефонни разговори на английски, както и на шест други езика, включително арабски, и че може да поиска разговор с Лорънс Талбът в Ню Йорк.

— Божичко, Джоел, къде си? — Талбът направо крещеше в слушалката.

— В Амстердам — отвърна Конвърс, който не искаше да се разчува, че е в Бон, и съобразително беше набрал номера автоматично. — Лари, искам да знам какво се е случило със съдията Анстет. Можеш ли да ми кажеш нещо?

— Искам да знам какво се е случило с теб! Снощи се обади Рьоне…

— Матилон?

— Казал си му, че отиваш в Лондон.

— Промених решението си.

— По дяволите, какво става? При него е ходила полицията, не е имал избор. Наложило се е да им каже кой си — Талбът внезапно замълча, а след това заговори по-спокойно, с неестествен глас. — Джоел, добре ли си? Имаш ли да ми кажеш нещо, което те тревожи?

— Което ме тревожи ли?

— Изслушай ме, Джоел. Всички знаем какво си преживял и ти се възхищаваме и уважаваме. Ти си най-добрият ни специалист в международния отдел…

— По-скоро единственият — намеси се Конвърс, като се опитваше да мисли, да печели време и да получи информация. — Какво каза Рьоне? Защо ти се обади?

— Говориш, като че ли си съвсем на себе си, стари приятелю.

— Разбира се, че съм на себе си, Лари. За какво се обади Рьоне? Защо полицията е била при него? — Джоел усещаше как се хлъзга. Навлизаше в друга сфера и го знаеше, приемаше го. Лъжите щяха да следват една подир друга, коварството щеше да допълва измамата, защото времето и свободата му бяха от първостепенно значение. Трябваше да остане на свобода, имаше да свърши толкова много неща за съвсем кратко време.

— Обади ми се повторно, когато полицията си отишла, за да ми доразправи… между другото, били са от „Сюрте“. Доколкото е разбрал, някакъв шофьор на лимузина е бил нападнат до служебния вход на „Жорж V“…

— Шофьор на лимузина ли? — неволно го прекъсна Конвърс. — Представили са го за шофьор?

— Към една от службите, които срещу много пари разкарват важни клечки на необичайни места в необичайни часове. Много баровско и много потайно. Човекът бил направо смазан и са казали, че ти си го направил. Никой не знае защо, но са те разпознали и се опасяват, че може да не оживее.

— Лари, това е абсурд! — възрази Джоел. Протестът му бе придружен от пресилен гняв. — Да, аз бях там… наблизо, но нямам нищо общо! Две луди глави започнаха да се бият и тъй като не можах да направя нищо да ги спра, не исках да пострадам и аз. Махнах се и преди да намеря такси, извиках на пазача да доведе помощ. Последното нещо, което видях, беше, че надуваше свирката и тичаше към алеята.

— Значи дори не си замесен — рече Талбът. Изявлението беше признат от адвоката факт.

— Разбира се, че не! Откъде накъде?

— Точно това не можахме да разберем и ние. Беше направо безсмислено.

— Ще се обадя на Рьоне и ако се наложи, ще се върна в Париж.

— Да, това ще е най-разумното — съгласи се колебливо Талбът. — Но трябва да ти кажа, че може би утежних положението ти.

— Ти ли? Как?

— Казах на Матилон, че… ами че може би не си на себе си. Когато се обади от Женева, звучеше ужасно, Джоел. Наистина ужасно.

— Велики Боже, а как според теб се чувствах? Човекът, с когото преговарям, умира в ръцете ми, потънал в кръв от десет прострелни рани. Как би се чувствал ти?

— Разбирам — отбеляза адвокатът от Ню Йорк, — но Рьоне също каза, че е забелязал у теб нещо, чул го е в гласа ти, което е разтревожило и него.

— Хайде сега, няма ли най-сетне да престанете! — мислите на Конвърс бясно се носеха, всяка дума, която произнасяше, трябваше да звучи достоверно. — Матилон ме видя след четиринайсетчасов полет. Бях направо изцеден!

— Джоел? — започна Талбът, очевидно неподготвен за такъв разговор. — Защо си казал на Рьоне, че си в Париж по работа на фирмата?

Конвърс помълча не защото не знаеше какво да отговори, а за ефект. Беше се подготвил за въпроса още когато за първи път потърси Матилон.