На следващия ден следобед отидох при компютрите с най-висока степен на секретност и с помощта на кодовете въведох данните за деветте трансфера. Първоначално въведените данни бяха потвърдени, номерата никога не се променят, за да се елиминира вероятността от дублиране, но във всички случаи след потвърждаването останалата информация се изтриваше от компютъра. Чрез първоначално въведените данни проследих шест от тези девет случая до фирма, наречена „Пало Алто Интернешънъл“, собственост на запасен армейски генерал на име Делавейн. Това беше първият ми допир с това дело, господине.

— Кои бяха другите трима мъже, лейтенант?

— Няма смисъл да ви казвам имената им, господине. Само ще навредя на семействата им.

— Не съм сигурен, че ви разбирам.

— Те са мъртви. Върнали се на работните си места, започнали да задават въпроси и сега са мъртви, господине. Двама при предполагаеми автомобилни катастрофи с камиони, на второстепенни пътища, по които никога не са се прибирали, а третият бе застрелян от снайперист, докато бягал за здраве една сутрин в парка Рок Крийк. От всички бягащи лудият улучил точно него…

(Капитан Пакард)

В качеството си на армейски капитан, проверен от тайните служби и упълномощен често да боравя със свръхсекретни процедури, успях да си издействам стерилен телефон (тоест, телефон, непрекъснато проверяван за подслушване), за да може господин Холидей спокойно да ме търси по всяко време на деня и нощта. Обединихме силите си с господин Стоун и лейтенант Ландис и направихме задълбочени досиета на известни хора, чиито имена Холидей беше видял в записките на генерал Делавейн. Генералите Бертолдие, Лайфхелм, Абрамс и Ван Хедмер. С помощта на средствата, осигурени от Едуард Бийл, си осигурихме услугите на частни фирми в Париж, Бон, Тел Авив и Йоханесбург, които ни предоставиха нови данни за актуализиране на досиетата.

До настоящия момент сме установили деветдесет и седем изтривания на информация от компютъра, пряко свързани с издаването на разрешения за износ и трансфер на оръжия на стойност около четирийсет и пет милиона долара. Много от сделките са започнати от „Пало Алто Интернешънъл“, но без допълнителни данни не можехме да проследим нищо…

(Стоун)

Годините, прекарани в отдел „Поверителни операции“ на ЦРУ, ме научиха, че колкото по-явна е една тенденция, колкото по-голяма е бройката, толкова по-засекретени са центровете на дадена дейност. Не казвам нищо ново, но обратната възможност често се пропуска. След като Вашингтон е предоставял възможностите за незаконен износ на американски стоки и материали за милиони, беше логично, че съществуват десетки информатори на Делавейн, убедени и неубедени, тоест, идеологически обвързани или просто наети или заплашени, разположени в правителствените институции и отдели, свързани с дейността на „Пало Алто Интернешънъл“. Без да навлизам в подробности, капитан Пакард потвърди това мое мнение, като каза, че наскоро са станали инциденти, отнели живота на трима души, които се опитали да проследят сделките с изтритите от компютъра данни. Бяхме минали от сферата на идеологическите фанатици в зоната на фанатиците убийци. Оттук последва твърдението ми, че можем да постигнем по-сигурен и бърз напредък, ако изпратим някого вън, в периферията на операциите на Делавейн, с достатъчно информация да проследи връзката обратно до „Пало Алто Интернешънъл“. С това поемам пълната отговорност за решението, което взех. Самото естество на издаването на незаконни разрешения за износ предоставя доста свободна територия за търсене на улики. Очевидното място, откъдето трябваше да се започне, бяха четиримата генерали, чиито имена бяха открити между бележките на Делавейн. Не разполагах с кандидат, притежаващ нужния опит за изпълнението на тази задача…

(Капитан Пакард)

На или около 10 юли господин Холидей ми се обади по стерилния телефон, който бях издействал специално за него, и ми каза, че е намерил подходящ кандидат за задачата, описана от господин Стоун. Адвокат в областта на международното право, човек, когото познава от много години, бивш военнопленник във Виетнам, който вероятно ще има мотивация да се впусне по следите на човек като генерал Делавейн. Името му беше Джоел Конвърс…

Аз, Алън Брус Меткаф, четирийсет и осем годишен, съм офицер във Военновъздушните сили на САЩ с чин полковник и в момента работя в базата Нелис, Кларк Каунти, Невада, като главен офицер по разузнаването. Трийсет и шест часа преди да продиктувам това изявление, на 25 август в четири часа следобед, ми се обади бригаден генерал Самюъл Абът, командир на „Тактически операции“ в базата Нелис. Генералът заяви, че трябва спешно да се видим, за предпочитане извън базата и час по-скоро. Разполагал с нова, неочаквана информация относно неотдавнашните убийства на главнокомандващия на НАТО и американския посланик в БОН. Настоя да сме цивилни и предложи библиотеката на университета в студентското градче на Лас Вегас. Срещнахме се около 5,30 и разговаряхме пет часа. Ще бъда колкото мога по-точен, което значи, че ще бъда съвсем точен, тъй като разговорът е съвсем пресен в паметта ми, запечатан от трагичната смърт на генерал Абът, мой близък приятел от дълги години и човек, от когото се възхищавах…

По-горе изложих събитията, така както са били изложени от бившата госпожа Конвърс пред генерал Абът и както ми ги предаде той, заедно с последвалите действия, които предприех в качеството си на главен офицер по разузнаването за свикване на съвещание на високо равнище на разузнавателните служби във Вашингтон. Генерал Абът вярваше на всичко, което му е било казано, поради близкото си познанство със засегнатите лица. По мое мнение той беше предумишлено убит, защото „разполагаше с нова и неочаквана информация“ за човека, когото познаваше от лагерите във Виетнам, някой си Джоел Конвърс.

Нейтън Саймън, висок и внушителен мъж, седеше облегнат на стола. Свали очилата от умореното си лице и подръпна вандайковата си брадичка, която прикриваше белезите от шрапнел, получени в Анцио преди много години. Гъстите му прошарени вежди се извиваха над лешникови очи и остър, прав нос. В стаята беше останал само Питър Стоун. Стенографката беше освободена, Меткаф, изтощен, се беше оттеглил в стаята си, а двамата офицери — Пакард и Ландис, бяха предпочели да се върнат във Вашингтон с различни самолети. Саймън внимателно сложи написаните на машина декларации на масата до стола си.

— И няма никой друг, така ли, господин Стоун? — попита той с плътния си благ глас, много по-благ от очите му.

— Доколкото знам, не, господин Саймън — отвърна бившият офицер от разузнаването. — Всички хора, които съм използвал, са на ниско равнище, с достъп до оборудване на високо ниво, но без право да вземат решения. Моля ви, не забравяйте, че трима души бяха убити в самото начало.

— Да, знам.

— Можете ли да направите, каквото каза Конвърс? Можете ли да постигнете „закрит процес“ и да преместите някои планини, които са непосилни за нас?

— Той ли ви го каза?

— Да. Затова се съгласих на всичко това.

— Имал е основание, но трябва да помисля.

— Няма време за мислене. Трябва да действаме, трябва да направим нещо! Времето ни изтича!

— Не се съмнявам, но не можем да си позволим да направим грешки, нали?

— Конвърс каза, че имате достъп до влиятелни хора във Вашингтон. Вярвам, че ще се свържете с тях.

— Но нали току-що ми казахте, че не знаем на кого да вярваме.

— Боже мой!

— Добър и вдъхновен пророк сте — Саймън погледна часовника си, събра документите и стана от стола. — Два и половина през нощта е, а умореното ми тяло стигна до границата на издръжливостта си. Ще ви се обадя по-късно през деня. Не ме търсете вие. Ще се обадя аз.

— Ще се обадите? Пликът от Конвърс е на път. Ще го получа на летище „Кенеди“ с полета от Женева в три без петнайсет следобед. Той държи да го получите веднага. Аз също!