Стигна върха и легна по корем до ръба на пирамидата, заобиколен от пръст и стърчащи отвсякъде боклуци. По лицето му струеше пот, драскотините смъдяха, ръцете и краката му тежаха от болка, дишаше на пресекулки от треперенето, причинено не само от мускулната треска, но и от страха. Погледна към края на гарата, а след това нагоре, към центъра й. Влакът беше спрял, а перонът се бе изпълнил със суетящо се объркани хора. Няколко униформени мъже крещяха заповеди и се опитваха да разделят пътниците — очевидно им трябваха само хората от двата вагона около местопроизшествието. На паркинга пред гарата имаше бяла полицейска кола със сини ивици, червеният буркан на покрива присвятваше. От разстояние се чу сирена и след няколко секунди дълга бяла линейка нахлу в паркинга, направи широк завой, тръгна на заден ход и спря до перона. Отвориха задните врати и отвътре изскочиха двама санитари с носилка в ръце. Полицаят на стъпалата им извика нещо и махна с ръка. Те се затичаха нагоре и го последваха.
На паркинга се появи втора полицейска кола и със свистене на гуми спря до линейката. От нея слязоха двама полицаи и тръгнаха нагоре по стълбата, а офицерът, който беше упътил санитарите, се присъедини към тях заедно с двама цивилни — мъж и жена. Петимата поговориха и след няколко секунди двамата дежурни полицаи се върнаха при колата си. Шофьорът потегли на заден ход, зави наляво, като форсираше двигателя, и се насочи към южния край на паркинга, точно срещу Конвърс. Колата отново спря, полицаите слязоха, този път с извадени оръжия, тичешком прекосиха релсите и се засилиха надолу по чакълестия хълм. Прекосиха асфалта и нагазиха в храстите. Ще се върнат след няколко минути, мислеше Джоел и безцелно впи пръсти в неравната повърхност около раменете си. Щяха да претърсят изоставената сграда, може би щяха да извикат и попълнения, но рано или късно щяха да започнат да проверяват големите купища смет.
Конвърс погледна зад гърба си — отзад се виеше черен път, набразден от гумите на тежки камиони. Той водеше към висока телена ограда, чиято врата бе затворена с дебела верига. Ако се затичаше по пътя и се опиташе да се прехвърли през оградата, неминуемо щеше да бъде забелязан. Трябваше да остане на мястото си, заровен в смрадливия боклук.
Нов звук прекъсна трескавите му размишления. Разнесе се от дясната му страна, откъм паркинга. По него се носеше трета полицейска кола и надуваше клаксона, но вместо да се насочи към линейката и първата кола до перона, зави наляво към синьо-бялата кола в южния край на паркинга. Двамата бяха извикали подкрепления по радиото и Джоел почувства, че затъва в тъпо отчаяние. Виждаше собствените си палачи. В новопристигналата кола имаше само шофьор. А може би така му се струваше? Дали полицаят не обърна глава назад да говори с някого? Не, просто се освобождаваше от нещо, вероятно от колана.
Униформен мъж с побеляла коса слезе от колата, огледа се и бързо тръгна към релсите. Прекоси ги, застана на върха на хълма и извика нещо на полицаите върху изгорената от слънцето кафява трева. Конвърс нямаше представа какво вика полицаят, но цялата сцена му изглеждаше странно нереална.
Двамата полицаи тичешком се появиха в полезрението му, пистолетите вече бяха прибрани в кобурите им. Последва кратък, разгорещен разговор. По-възрастният офицер сочеше на юг в далечината отвъд сметището. Ако се съдеше по високия му глас, нареждаше нещо. Джоел отново се вгледа в новодошлата кола. На предната й врата имаше знак, който отсъстваше от другите коли. Явно новодошлият имаше по-висок чин от останалите и издаваше заповеди.
По-младите полицаи хукнаха обратно през релсите към колата си, а началникът им ги последва, но без да тича. Те отвориха бързо вратите, буквално скочиха вътре и с форсиран двигател завиха надясно и изчезнаха от паркинга. По-възрастният също стигна до колата си, но дори не направи опит да отвори вратата. Вместо това заговори, поне устните му се раздвижиха, и след пет секунди задните врати се отвориха и отвътре излязоха двама мъже. Единият беше добре познат на Конвърс — носеше пистолета му в джоба си. Беше шофьорът на Лайфхелм, със залепени на челото и основата на носа марли. Извади пистолет и излая някаква команда към другия, в гласа му кънтеше яростната отмъстителност на опозорен в битка боец.
Питър Стоун излезе от хотела във Вашингтон. Беше обещал на младия флотски лейтенант и на малко по-възрастния армейски капитан да им се обади утре сутринта. Деца, мислеше той. Аматьорите идеалисти бяха най-опасни, защото убедеността в собствената им правота можеше да се сравни само с непрактичността на действията, които предприемаха. Детинското им отвращение от двуличието и лъжата пораждаше у тях остро неодобрение на факта, че за да се победят копелетата, често се изисква много злост и измама.
Стоун седна в едно такси, остави колата си в подземния паркинг и даде на шофьора адрес на жилищен блок на авеню „Небраска“. Апартаментът беше хубав, но не негов. Беше го наел албански дипломат в ООН, който рядко се отбиваше там. Това беше естествено, тъй като работеше в Ню Йорк. Но бившият офицер от разузнаването преди няколко години положи много усилия и завербува албанеца не само поради трогателните идеологически призиви към съвестта на един учен, а и заради снимките на същия учен, погълнат от сексуални занимания с особена категория жени — жени над шейсет и седемдесетгодишна възраст, бедни старици, събирани от улицата, които, след като биваха изнасилвани, бяха подлагани и на жесток побой. Ученият-дипломат беше свикнал да се налага. Един психиатър в Ленгли беше разяснил на Стоун, че по този начин албанецът удовлетворявал желанието си за репресивно сексуално майцеубийство. Стоун не се нуждаеше от подобни дрънканици, разполагаше със снимките на мръсника садист. Но в момента мисълта му не беше заета от излишествата на един глупак, дал му достъп до луксозния си апартамент, далече надхвърлящ възможностите на неговата консултантска заплата.
Господи, какви деца! Бяха толкова прави, разумът им винаги ги насочваше право в целта, но не разбираха, че когато се разправят с хора като Джордж Маркъс Делавейн, трябва да водят възможно най-бруталната война на света, защото така се биеха противниците им. Правотата трябваше да се присъедини към решимостта, ако се наложеше, бяха длъжни да пълзят в калта без мисъл за награда, защото никой нямаше да им я даде. Наближаваше краят на този век и генералите искаха всичко. Не можеха да понесат повече безумието на омразата и безсилието си.
Стоун го предвиждаше от години, но бе минало времето, когато почти беше готов да ги посрещне с аплодисменти, да вдигне немощно ръце и да им продаде остатъка от душата си. Толкова стратегии се бяха сгромолясали, толкова хора бяха загинали благодарение на влудяващите бюрократични ограничения, които препращаха към закони и конституция, писани в други времена. Лудите делавейновци на планетата изтъкваха редица разумни доводи. Също като хората в Управлението, които преди години твърдяха прямо и категорично: „Бомбардирайте ядрените инсталации в Ташкент и Целиноград! Взривете Ченгду и Шенянг! Не ги оставяйте да започнат!“
Кой знае? Може би, ако ги бяха послушали, сега светът щеше да е по-добър.
Но на сутринта Питър се събуждаше и непродадената част от душата му възразяваше: „Не, не можем да го направим. Трябва да има и друг начин, без конфронтация и смърт за хиляди хора.“ Все още се придържаше към тази алтернатива, но не можеше да отпише делавейновците, поддръжници на мегабомбите. Как ли щеше да свърши всичко това?
Знаеше как. Затова се беше присъединил към децата. Правотата им беше оправдана, негодуванието им — основателно. Беше виждал достатъчно често такива неща на прекалено много места и винаги в крайностите на политическия спектър. Делавейновците на планетата щяха да превърнат всички в роботи. Дори смъртта беше по-хуманна.
Стоун отключи вратата на апартамента, затвори я, съблече си сакото и си сипа единственото питие, което щеше да си позволи тази вечер. Седна на кожения стол до телефона, пийна няколко глътки, вдигна слушалката и набра седем цифри, после още три и накрая още една. Слаб сигнал за свободна линия замени оригиналния. Всичко беше в ред. Разговорът бе прехвърлен с помощта на обезопасена дипломатическа линия на КГБ на югозапад от Нюфаундленд. Питър беше платил с шест негатива за услугата. Телефонът даде пет сигнала, преди да се обади мъжки глас от Берн, Швейцария.
