— Офицер? В армията?

— Да! Няма ли да тръгнете най-сетне? — Вал се сви още повече. — Вече е на ъгъла! Ще пресече улицата и ще ме види!

— Не се безпокойте, госпожо — рече шофьорът, пресегна се спокойно и заключи задните врати. — Права сте! Тича като луд. Вижте му само ордените! Човек не би повярвал, че е такова лайно… извинете, госпожо. Слабичък е, нали? Повечето зли хора са слаби. Компенсират, така казват психиатрите.

— Тръгвайте най-сетне!

— Законът е съвсем точен, госпожо. Задължение на всеки шофьор на обществено превозно средство е да се грижи за удобството на клиентите си… Служих в пехотата и отдавна чакам такъв случай. Нали няма да се отречете от думите, които казахте?

Шофьорът излезе от таксито. Лицето не отстъпваше на фигурата му, беше наистина огромен. Вал ужасена наблюдаваше как тъмнокожият заобиколи таксито, отиде на тротоара и викна:

— Ей, капитане, насам, на тротоара! Нали търсиш една хубава дама? Например жена си!

— Какво? — офицерът се затича към шофьора.

— Е, капитанче, опасявам се, че не мога да ти козирувам, защото униформата ми е на тавана, само дето нямам таван, но искам да знаеш, че задачата по търсенето и унищожаването на противника е успешно приключила. Бихте ли се приближил до джипа ми, господине?

Офицерът се насочи към таксито, но шофьорът внезапно го хвана, завъртя го към себе си и го удари първо в стомаха, след това заби коляно в чатала му и завърши „задачата“ си със силен юмручен удар в устата. Вал ахна, лицето на капитана се обля в кръв, която закапа по паважа. Шофьорът тичешком обиколи таксито, седна зад волана, таксито се понесе напред и се вля в потока от коли.

— Ще ми дадете ли адрес, госпожо? Броячът върви.

— Аз… не съм сигурна.

— Да започнем отначало. Къде искате да отидете?

— Трябва ми телефон… Защо направихте това?

— Това е моя работа, не ваша.

— Вие сте ненормален! Можеха да ви арестуват?

— За какво? Задето съм предпазил клиентката си от нападение ли? Оня тип тичаше към таксито и лицето му не предвещаваше нищо добро. Освен това наоколо не видях ченгета.

— Изглежда, сте бил във Виетнам — отбеляза Вал след кратко мълчание, загледана в едрата глава на шофьора пред себе си.

— Да, оказаха ми тази чест. Беше много живописно, госпожо.

— Какво мислите за генерал Делавейн? Генерал Джордж Маркъс Делавейн?

Таксито рязко се отклони встрани, шофьорът стисна кормилото и удари спирачки. Вал политна към предната седалка. Голямата тъмна глава се обърна към нея, черните като въглени очи бяха пълни с ненавист, гняв и дълбок страх, какъвто Вал толкова често беше виждала в очите на Джоел. Шофьорът преглътна, пронизващият му поглед позагуби от остротата си, остана само страхът. Обърна се към волана и простичко отговори:

— Не съм мислил за генерала, госпожо. На какъв адрес искате да отидете? Броячът върви.

— Не знам… Телефон, трябва ми телефон. Ще ме изчакате ли?

— Имате ли пари? Или капитанът ви взе всичко? Съчувствието ми има граници, госпожо. Не получавам премия за благотворителност.

— Имам пари. Ще ви възнаградя добре.

— Покажете.

Валери бръкна в чантата си и извади стодоларова банкнота.

— Това достатъчно ли е? — попита тя.

— Да, но не го правете във всяко такси. Ще свършите като труп на дъното на някой канал.

— Не искам да ви вярвам.

— Мислете каквото щете, госпожо, но гледайте да не попаднете в лапите им. Що се отнася до мен, всички да пукнат! Всъщност ние сме истински засегнатите. Вие се движите по периферията. Едно-две изнасилвания в скъпите предградия, няколко кражби на сребро и бижута, но вие всички сте застраховани! Там, откъдето идвам, се защитаваме с пистолет под възглавницата и Бог да е на помощ на всеки, който се опита да ми го вземе.

— Телефон, моля ви.

— Броячът е ваш, госпожо.

Спряха до телефонна кабина на ъгъла на „Мадисън“ и Седемдесет и осма улица. Валери излезе и извади от чантата си листчето от бележника на „Сейнт Риджис“ с номера на Военновъздушните сили. Пусна монета и го набра.

— Военновъздушни сили, База за новобранци, Денвър — обяви женски глас.

— Не знам дали ще можете да ми помогнете, госпожице — заговори Вал, а очите й неотлъчно следяха потока от коли. Търсеше кафявата закрита кола с надпис АРМИЯ НА САЩ. — Искам да открия един офицер, всъщност мой роднина…

— Момент, моля. Ще ви свържа.

— Личен състав, гарнизон Денвър — чу се този път мъжки глас. — Сержант Портър.

— Сержант, искам да открия един офицер — повтори Валери. — Мой роднина, който е оставил известие при една леля, че иска да говори с мен.

— Къде точно в Колорадо работи, госпожо?

— Ами… не съм сигурна.

— В Спрингс? В Академията? В Лаури Филд или може би в планината Чейен?

— Въобще не знам дали е в Колорадо, сержант.

— Тогава защо се обаждате в Денвър?

— Защото вашият телефон е в указателя.

— Разбирам — офицерът замълча. — И този офицер е оставил известие, че иска да говори с вас?

— Да.

— Без да остави адреса и телефона си?

— Ако ги е оставил, леля ми ги е загубила. Тя е доста възрастна.

— Процедурата е следната, госпожице. Ако се обърнете писмено към Центъра за военен персонал във военновъздушната база Рандолф в Тексас, писмото ви ще бъде придвижено по каналния ред.

— Нямам време, сержант! Пътувам много… дори сега се обаждам от летището.

— Съжалявам, госпожице, редът е такъв.

— Не съм „госпожица“, а братовчед ми е генерал и наистина иска да говори с мен! Просто искам да знам къде е и ако вие нямате право да ми кажете, положително можете да му се обадите и да му дадете името ми. Ще ви се обадя пак и ще ви дам телефона, на който може да ме намери. Това е разумно, нали, сержант? Честно казано, въпросът е спешен.

— Генерал ли, госпожо?

— Да, сержант Потър. Генерал Абът.

— Сам Абът? Тоест, бригаден генерал Самюъл Абът?

— Точно той, сержант Потър.

— Портър, госпожо.

— Ще го запомня.

— Е, в такъв случай няма да наруша правилата за сигурност, госпожо. Всички знаят къде е генерал Абът. Той е популярен офицер и често се появява във вестниците.

— И къде е, сержант? Лично ще го уведомя, че сте помогнал и на двама ни.

— Във военновъздушната база Нелис в Невада, госпожо, близо до Лас Вегас. Командва ескадрилите за усъвършенствани тактически маневри. Всички ескадронни командири завършват обучението си в Нелис. При него… Мога ли да запиша името ви?

— О, Боже, последно повикване за самолета ми? Благодаря ви, сержант! — Валери затвори телефона, без да спира да оглежда улицата, като се стараеше да реши как да постъпи — дали веднага да се обади на Сам, или да изчака. Изведнъж разбра, че не може да се обади веднага, трябваше да използва кредитната си карта, която щеше да вкара в компютъра откъде и къде се обажда. Върна се в таксито.

— Госпожо, на ваше място веднага бих се махнал оттук, ако не възразявате — рече шофьорът с тиха тревога в гласа.

— Какво има?

— В колата ми има радио, настроено на вълните на полицията, в случай че в района ми стане нещо… На ъгъла на „Мадисън“ и Петдесет и пета един капитан е бил пребит от тъмнокож шофьор на такси, поело на север. За мой късмет не са записали номера и фирмата ми, но описанието е доста сполучливо. „Огромен черен кучи син с юмрук петдесети номер“, както мило се изразиха.

— Да тръгваме — отсече Вал. — Не ми е приятно да го казвам, но не мога да си позволя да попадна в ръцете на властите.

Таксито потегли и шофьорът зави на изток по Осемдесета улица. Вал попита:

— Съпругът ми… ли се е оплакал?

— Не, поне това ще ми се размине — отвърна шофьорът. — Просто е избягал, без да обели дума. Бог да благослови бялото му сърце. Накъде?

— Нека помисля.

— Броячът е ваш.

Трябваше да отиде в Лас Вегас, но вероятността да се озове пак на летищата „Кенеди“ или „Ла Гуардия“ я плашеше. И изведнъж се сети. Преди пет-шест години двамата с Джоел бяха отишли да прекарат края на седмицата с приятели в Шорт Хилс, щата Ню Джърси, но Нейтън Саймън се обади по спешност на Джоел и му каза, че в неделя следобед трябва да лети за Лос Анжелис, за да присъства в понеделник сутринта на едно съвещание. Всички необходими документи щяха да му бъдат изпратени в хотел „Бевърли Хилс“ с експресна поща. Джоел беше взел самолета от летище Нюарк.