— Можете ли да ме закарате до Нюарк?

— Мога да ви закарам до Аляска, госпожо, но до Нюарк?…

— До летището.

— Така може. То е едно от най-добрите летища. И градът си го бива. Брат ми живее там и, представете си, още е жив. Ще завия през парка по Шейсет и пета и ще мина през тунела „Линкълн“. Имате ли нещо против да пусна отново радиото?

— Не, пуснете го.

Гласовете се засилваха и заглъхваха, шофьорът натисна някакъв бутон и те се стабилизираха.

— Инцидентът на Петдесет и пета и „Мадисън“ е приключил за нас. Десети район оттегля тревогата, тъй като жертвата отказа да се идентифицира. Тъй че патрулите в двете посоки да не правят нищо по въпроса. Помагаме на тези, които си помагат сами. Продължавайте, братя.

— А, той е брат! — възкликна с облекчение шофьорът и изключи радиото. — Сигурно е бил във Виетнам. Не могат да забравят онова време.

Валери се наведе към предната седалка.

— Питах ви нещо за… Виетнам. За генерал Делавейн. Бихте ли ми разказал за него?

Измина почти минута, преди тъмнокожият да отговори, а когато го направи, гласът му беше мек, почти сладък. Но някъде в дълбочината му се таеше унизително поражение.

— Карам ви към летище Нюарк, госпожо. За това плащате, това и ще получите.

Остатъкът от пътя мина в мълчание, в таксито витаеше потискащо усещане за страх. След всички тези години, мислеше Вал. Боже мой.

В тунела имаше задръстване, на разклона — също. Почивните дни започваха и хората се отправяха към крайбрежието на Джърси. На летището стана още по-лошо — имаше половинкилометрова опашка от коли. Най-сетне намериха място за паркиране и Валери слезе. Плати на шофьора със сто долара повече от таксата и му благодари. После се обърна и влезе в залата. Опашките пред гишетата бяха грандиозни, а преди да се нареди, трябваше да разбере пред кое гише да застане. След двайсет минути вече държеше в ръка билет за Лас Вегас за полета в 12,30 часа. Оставаше цял час до излитането на самолета. Време беше да се опита да разбере дали всичко това има смисъл. Струваше ли си да се среща със Сам Абът, или отчаяно се вкопчваше в човека, когото си спомняше отпреди много години, но сега може би се бе променил. Развали двайсетдоларова банкнота на монети. Надяваше се да й стигнат. Качи се с ескалатора на втория етаж и отиде до телефона в далечния край на дългите коридори пред магазините. Телефонът за справки в Невада й даде централата на военновъздушната база Нелис. Набра го и помоли да я свържат с бригаден генерал Самюъл Абът.

— Не знам дали е дошъл в базата — отвърна телефонистката.

— Тъй ли? — беше забравила. Имаше три часа разлика във времето.

— Момент, разписал се е. По програма има ранен полет.

— Кабинетът на генерал Абът.

— Моля ви, мога ли да говоря с генерала? Казвам се Паркет, госпожа Върджиния Паркет.

— Мога ли да попитам по какъв въпрос? — заинтересува се секретарката. — Генералът е извънредно зает и се кани да тръгва към пистата.

— Аз съм негова братовчедка, която не е виждал от много време. В семейството ни има нещастен случай.

— О, много съжалявам.

— Моля ви, кажете му, че го чакам на телефона. Може да не се сети веднага коя съм, минаха толкова години. Но можете да го подсетите, че в доброто старо време често вечеряхме заедно в Ню Йорк. Наистина е много спешно. Бих искала някой друг да му се обади, но семейството избра мен.

— Да… да, разбира се.

Чакането се стори на Валери като деветия кръг на ада. Накрая чу изщракване, последвано от глас, който помнеше добре.

— Върджиния… Паркет?

— Да.

— Джини… от Ню Йорк? От вечерята в Ню Йорк.

— Да.

— Ти си съпругата, не сестрата.

— Да!

— Дай ми телефона си. След десет минути ще ти се обадя.

— Обаждам се от автомат.

— Не мърдай оттам. Номерът.

Продиктува му го и затвори. Беше уплашена, чудеше се какво всъщност прави, но знаеше, че не може да не го направи. Седна на пластмасовия стол до телефона, загледана в ескалаторите и хората, влизащи и излизащи от магазините, от бара, от ресторанта. Опитваше се да не си гледа часовника, минаха двайсет минути. Телефонът иззвъня.

— Да?

— Валери?

— Да!

— Исках да изляза от кабинета, там непрекъснато ме смущават. Къде си? Кодът е на Ню Джърси.

— На летище Нюарк. Имам билет за полета до Лас Вегас в дванайсет и половина. Трябва да те видя!

— И аз те търсих. Секретарката на Талбът ми даде номера ти…

— Кога?

— Преди два дни. Бях на маневри в пустинята и имах толкова работа, че не слушах радио… а не получавахме и вестници. Обади ми се някакъв мъж и когато ми каза, че те няма, затворих телефона.

— Бил е Роджър, бащата на Джоел. Той е мъртъв.

— Знам. Казват, че вероятно е самоубийство.

— Не! Аз се срещнах с него, Сам. Срещнах се с Джоел! Всичко е лъжа!

— Трябва да поговорим за това — рече генералът. — Обади ми се, като пристигнеш. Представи се със същото име. Не искам да те посрещам на летището, там ме познават. Ще уредя да се срещнем някъде.

— Благодаря ти, Сам! — възкликна Валери. — Ти си единствената ни надежда.

— Ни?

— Засега да. Защото аз съм единствената негова надежда.

От далечния тъмен ъгъл на гарата Конвърс наблюдаваше как влакът за Оснабрюк потегля, големите колела натиснаха релсите и заскърцаха от набирането на скорост. Очакваше всеки момент тихата нощ да заечи от свирки, влакът да спре и от товарния вагон да скочи полупияният объркан пазач и да завика за помощ. Нищо подобно не се случи. Защо ли? Дали пазачът не беше повече от полупиян? Може би в мъжделивата светлина беше видял само сянка, тичаща към вратата, а може и да не е забелязал нищо. И тялото на изгубилия съзнание мъж още не беше открито. Тогава Джоел разбра, че има още една, далеч по-неприятна възможност. Видя мъжка фигура, която тичаше през предпоследния вагон, като два пъти се хвърли между седалките и притисна лице към прозореца. След секунда се надвеси над вратата на предния изход, стъпалата под него бяха препречени от тежка врата. Държеше пистолет, насочен буквално срещу челото си, и примижаваше срещу лампите на гарата.

Изведнъж убиецът се реши. Улови се за металната рамка и прескочи преградата. Падна на земята и се затъркаля по чакъла далече от набиращия скорост влак. Ловецът на „Аквитания“ беше в паника и не се осмели да изпусне обекта и да провали задачата си.

Конвърс зави зад ъгъла и хукна към паркинга, без да излиза от сянката. Пътниците, слезли от влака, палеха колите си или се качваха в тях. Две двойки още си говореха, очевидно чакаха някой да дойде да ги вземе. От пътя се отклони кола, мъжете замахаха и след секунди четиримата влязоха в нея, без да престават да се смеят. Колата тръгна. Паркингът опустя, гарата бе затворена за нощта. Само един прожектор на покрива осветяваше празното пространство. Зад широка ивица от груб чакъл редица високи дървета създаваше илюзията за непроницаема стена.

Джоел започна да притичва от сянка до сянка, докато стигна масивна вдлъбната арка в края на сградата. Притисна гърба си към тухлите и зачака, стиснал пистолета в ръка. Чудеше се дали ще се наложи да го използва, дали ще има възможност да го използва. Във влака му помогна късметът и той си даваше сметка за това. Не можеше да се мери с професионалните убийци. А колкото и силно да се стараеше да убеди самия себе си, не беше в джунглата, не беше младият човек, който преди цяла вечност бягаше от враговете. Но тези спомени бяха единственото, в което намираше опора. Изскочи от сянката и се понесе към ъгъла.

Експлозията отнесе късче камък отляво на главата му. Хвърли се надясно, затъркаля се по чакъла и бързо стана, за да се махне от светлинното петно. Още три експлозии вдигнаха прах и чакъл около краката му. Стигна до тъмните листа и се гмурна в шубрака, като инстинктивно разбра какво трябва да прави.

— Оох! Ооох!… — стенанието му свърши с убедителна нотка на агония.

Запълзя навътре в ниските храсти, докъдето можа да проникне. Беше най-малко на три метра от мястото, където извика. Изправи се на колене и замръзна, впил поглед в осветеното от прожектора пространство.