Стана точно както преди, когато три хлапета в затворнически униформи убиха друго хлапе в джунглата. Напрегнатите хора отиваха към мястото, откъдето бяха чули звук за последен път, също както ловецът на „Аквитания“. Той излезе от сянката на гарата, хванал здраво оръжието в двете си насочени напред ръце. Тръгна предпазливо направо към обраслото с храсти място, откъдето беше дошъл стонът.

Конвърс безшумно опипа земята около себе си, докато намери камък, по-голям от юмрука си. Стисна го и зачака, без да смее да мигне. Сърцето му бумтеше като барабан. Хвърли камъка вдясно от себе си.

Той тупна шумно. Боецът от „Аквитания“ моментално клекна и стреля четири пъти. Конвърс вдигна пистолета и натисна спусъка. Мъжът се завъртя наляво, изохка, хвана се за корема и падна на земята.

Нямаше време за мисли, чувства или преценки по повод случилото се. Джоел изпълзя на чакъла и се затича към човека, който можеше да му стане палач. Хвана го под мишниците и го завлече в храстите. Все пак трябваше да разбере. Коленичи и сложи пръсти в основата на гърлото му. Беше мъртъв — още един разузнавач, загинал във войната на Джордж Маркъс Делавейн.

Наоколо нямаше жива душа, в противен случай някой щеше да се обади в полицията и тя вече щеше да е дошла. Колко далече беше Оснабрюк? Във влака чете разписанието, като се мъчеше да разгадае времената на пристигане, но всичко беше станало толкова бързо, толкова брутално, че не беше запомнил нищо от прочетеното. Оставаше по-малко от час, поне в това беше сигурен. Трябваше по някакъв начин да изпрати сигнал на гарата в Оснабрюк. Но как?

Излезе на перона и погледна надписа: RHEINE. Беше броил гарите, без да поглежда имената им. Тогава забеляза нещо в далечината. Високо над земята имаше осветено отвътре помещение. Кула! Имаше ги по гарите на цяла Европа, контролираха влаковете, които профучаваха през секторите им. Хукна по железопътната линия и внезапно се запита как ли изглежда. Шапката бе изчезнала, дрехите му бяха изпоцапани, но свещеническата якичка не беше мръднала, все още беше духовник.

Стигна до основата на кулата. Изтупа с ръка дрехите и се постара да приглади косата си. Почака да се успокои дишането му и започна да се изкачва по металните стъпала. Горе видя, че вратата е затворена с резе, а стъклото е бронирано, дебело два сантиметра — чувстваше се страхът от терористи, бързащите влакове бяха привлекателна мишена. Приближи се и почука на металната рамка. Вътре имаше трима души, надвесени над електронни конзоли. Възрастен мъж се извърна от множеството зелени екрани и тръгна към вратата. Надникна през стъклото, прекръсти се, но не отвори. Вместо това във въздуха се разнесе кънтящ глас от високоговорител.

— Was ist, Hochwurden?

— Не разбирам немски. Говорите ли английски?

— Englander?

— Да… ja.

Възрастният мъж се върна при колегите си и извика нещо. И двамата поклатиха глави, но единият вдигна ръка и се приближи към вратата.

— Ich spreche… малко, господин Englander. Тук nicht влиза, verstehen?

— Трябва да се обадя в Оснабрюк! Една жена ме чака… Frau!

— Ооо! Hochwurden! Eine Frau!

— Не, не, не ме разбрахте! Никой ли не говори английски?

— Sie sprechen Deutsch?

— Не!

— Warten Sie — обади се третият мъж. Последва бърза размяна на думи. Този, който говореше „малко“, се обърна към вратата.

— Eine Kirche — започна той, като търсеше думи. — Църква! Ein Pfarrer… свещеник! Er spricht Englisch… три strassen… там! — немецът посочи вляво от себе си. Джоел погледна през рамо. В далечината имаше улица. Разбра, че на три преки имаше църква със свещеник, който говори английски, вероятно и с телефон.

— Влакът за Оснабрюк. Кога? Кога пристига там? — Конвърс посочи часовника си. — Кога? Оснабрюк?

Мъжът погледна към конзолата, обърна се към Джоел и се усмихна.

— Zwolf Minuten, Hochwurden!

— Какво? Колко?

— Zwolf… дванайсет.

— Дванайсет?

— Ja.

Конвърс се обърна и затропа надолу по стъпалата. Стъпи на земята и се понесе с всичка сила към уличните лампи в далечината. Когато ги достигна, се затича по средата на улицата, хванал се за гърдите. Прокле се за петстотен път, задето не отказа цигарите. Беше накарал Вал да спре да пуши, защо не изпълни собствения си съвет? Защото се смяташе за неуязвим. Или защото държеше на нея повече, отколкото на себе си. Стига! Къде е проклетата църква?

Беше там, от дясната му страна. Съвсем малка църквица. Джоел изтича по късата пътека към вратата, украсена в центъра с кръст. След минута тя се отвори от закръглен като херувимче мъж с остатъци от бяла, но добре сресана коса.

— Ah, Guten Tag, Herr Kollege.

— Простете — задъхано изрече Конвърс. — Не говоря немски. Казаха ми, че вие говорите английски.

— Да, поне така се надявам. Влезте, влезте! Посещението на събрат по призвание налага по чашка Schnaps. „Глътка вино“ звучи по-добре, нали? Колко млад и красив сте!

— Не съм толкова млад, отче — отбеляза Джоел, като влезе.

— Е, това е относително — немският свещеник се движеше несигурно из стаята, която очевидно му служеше за дневна. По стените върху черно кадифе просветваха икони единствено на светици. — Какво бихте желал? Имам шери, мускател и малко порто, което пазя за изключителни случаи… Кой ви изпрати? Оня тъп новак от Ленгерих ли?

— Нуждая се от помощ, отче.

— Велики Боже, кой не се нуждае? Да се изповядате ли искате? Ако е така, за Бога, оставете за сутринта! Обичам моя Отец с цяло сърце и душа, а плътските грехове са дело на Сатаната, на Архангела на мрака!

Човекът беше пиян. Спъна се в подложката за коленичене и падна. Конвърс изтича до него, вдигна го и го положи на един стол — столът до единствения телефон в стаята.

— Моля ви, отче, разберете ме. Или поне не ме разбирайте погрешно. Трябва да се свържа с една жена, която ме чака в Оснабрюк. Много е важно!

— Жена? Сатана! Луцифер с огнени очи! Да не се смяташ за по-добър от мен!

— Не, не. Моля ви. Трябва ми помощ!

Наложи се да го умолява десет минути, но накрая пасторът се успокои и вдигна слушалката. Представи се като Божи човек и след минута Джоел чу името, което му позволи да поеме спокойно дъх.

— Frau Geyner? Es tut mir leid… — старецът и старицата поговориха няколко минути. Той затвори телефона и се обърна към Конвърс: — Чакала ви е — намръщи се озадачено. — Помислила е, че може би сте слязъл на товарната гара. Каква е тая гара?

— Разбирам.

— А аз — не. Но тя знае пътя дотук и след около половин час ще дойде да ви вземе… Заради вас изтрезнях, отче. Смятате ли, че се опозорих?

— В никакъв случай — успокои го Джоел. — Вие приютихте изпаднал в беда човек и в това няма нищо лошо.

— Да пийнем по нещо. Да забравим шнапса и „глътката вино“, толкова са досадни. В хладилника имам американски бърбън. Вие сте американец, нали?

— Да, и чаша бърбън ще ми дойде добре.

— Чудесно! Последвайте ме в скромната ми кухня. Оттук, внимавайте за бродираната завеска, скъпо момче. Къде сте учил, отче?

— В Католическия университет във Вашингтон — отвърна Конвърс, доволен, че толкова бързо измисли отговора.

— Велики Боже, и аз съм бил там! — възкликна немският свещеник. — Развеждаха ме насам-натам, нали разбирате? Познавате ли онзи… как му беше името?…

О, Господи!, помисли Джоел.

Фрау Хермионе Гайнер пристигна и поведе Конвърс като на повод. Беше дребна жена, много по-възрастна, отколкото си я беше представял. Лицето й беше сбръчкано като на старицата от амстердамската гара, а живите й очи сякаш пускаха електрически искри. Той седна в колата и тя заключи вратите. Настани се зад волана и се понесе по улицата с не по-малко от сто километра в час.

— Задължен съм ви за всичко, което правите — рече Конвърс и заби крака в пода.

— Това е нищо! — възкликна старицата. — Лично аз съм извеждала от страната пилоти на самолети, които се разбиваха в Бремерхавен, Щутгарт и Майнхайм! Заплювах войниците в лицата и пробивах барикади! Винаги успявах! Ония свине не можаха нищо да ми направят!