Конвърс продължи по перона и се приближи до двете отворени врати, които обозначаваха, че единият вагон свършва и започва следващият. Умишлено закачи куфара си в щръкнала дръжка на прозорец, препъна се и се извини на двойката, която вървеше зад гърба му. Вежливо им даде път, а те, като видяха якичката му, се усмихнаха и кимнаха. Но докато стоеше с лице към тях, очите му не се отделяха от мъжа до колоната. Още стискаше разписанието, но беше започнал да се съсредоточава върху Джоел. Това му стигаше.

Конвърс влезе през втората врата, походката му отново стана спокойна, но в момента, в който се скри от очите на мъжа до колоната, се втурна към вътрешността на вагона. Спъна се, падна на пода до първата седалка и отново се извини на хората зад гърба си — духовник, несвикнал да носи багаж. Погледна през прозореца покрай пътниците, които най-напред обърнаха внимание на якичката му, а после го погледнаха в лицето.

Човекът до колоната беше хвърлил разписанието и бясно ръкомахаше. След секунди към него се присъедини още един, размениха си набързо няколко думи и се разделиха. Единият отиде към предната врата на вагона, а другият — към вратата, от която се качи Джоел.

Откриха го. Намираше се в капан.

Валери плати на шофьора, излезе от таксито и благодари на портиера, който я поздрави. В продължение на два часа беше направила две хотелски резервации, за да прикрие следите си. Беше взела такси от летище „Кенеди“ до летище „Ла Гуардия“, купи си билет до Бостън за сутрешната совалка и се регистрира в мотела до летището под името Шарпантие. Половин час по-късно напусна мотела. Беше платила предварително на шофьора да я прибере от страничния изход, след коте се бе обадила в един хотел в Манхатън да разбере дали може да направи резервация по това време. Можеше. Хотел „Сейнт Риджис“ щеше да запази стая за госпожа Де Пина, пристигнала по спешна работа от Тълса, щата Оклахома.

Вал беше купила от денонощния магазин на летище „Схипхол“ пътна чанта, която напълни с тоалетни принадлежности и някои леки дрехи. Беше разгарът на лятото и щяха да й свършат работа. Освен това щеше да има багаж, който да покаже на митницата.

Регистрира се на рецепцията, като даде адрес „Чериуд Лейн“, но без номер, припомни си го от детството си в Сейнт Луис. И името Де Пина — така се казваше една съседка, изплува оттам.

В стаята включи радиото на новините и започна да разопакова багажа. Съблече се, взе душ, изпра бельото си и се намъкна в огромна тениска. И това й беше навик, тениските отдавна бяха заменили хавлиите и нощниците в къщата на нос Ан.

Устоя на изкушението да поръча чай в стаята — в три часа през нощта положително щеше да привлече вниманието към жената в стая 714. Седна на стола и разсеяно се загледа през прозореца. Съжали, че беше спряла да пуши — една цигара щеше да я накара да върши нещо, докато мислеше, а имаше какво да обмисля. Трябваше и да си почине, но не преди да организира действията си. Огледа стаята и спря очи на чантата, оставена на нощната масичка. Поне беше богата. Джоел настоя да рискува да пренесе през границата повече от разрешените пет хиляди долара. Беше навила на руло двайсет петстотиндоларови банкноти и ги беше мушнала в сутиена си. Беше прав, не можеше да използва кредитните си карти или нещо друго на нейно име.

На лавицата под масичката видя два телефонни указателя. Седна на крайчеца на леглото и ги взе. На корицата на единия пишеше „Град Ню Йорк. Служебни телефони“, а на другия — „Манхатън“. В левия горен ъгъл имаше отпечатана синя диагонална ивица, която гласеше: „За правителствените учреждения вижте сините страници.“ Имаше откъде да започне. Върна тома със служебните телефони на мястото му и отнесе манхатънския до писалището. Седна, отвори сините страници и намери „Департамент на Военновъздушните сили… Командване“. Адресът беше на улица „Йорк“ 800, Денвър, Колорадо. Ако не беше това, което търсеше, оттам щяха да я упътят. Записа телефона на бележника на хотела.

Вал изведнъж чу думите. Извърна рязко глава и прикова очи в скалата на радиото.

… А сега последните новини за издирването на американския адвокат Джоел Конвърс, едно от най-трагичните събития на десетилетието. Бившият военноморски летец навремето е бил честван за изключителната си храброст във Виетнамската война. Неговото драматично бягство от плен наелектризира нацията, а тактическите му доклади шокираха военните и според редица мнения доведоха до основни промени в политиката на Вашингтон в Югоизточна Азия. Конвърс още се намира на свобода и го търсят не заради човека, който е бил, а заради маниакалния убиец, в който се е превърнал. Сведенията са, че може би е още в Париж. По непотвърдени данни, получени от неназовани авторитетни източници, близки до „Сюрте“, отпечатъците от пръсти, намерени в кантората, където беше убит френският адвокат Рьоне Матилон, определено принадлежат на Конвърс, като по този начин се потвърждава убеждението на властите, че Конвърс е убил френския си приятел, защото е сътрудничил на Интерпол и „Сюрте“. Издирването се разпространява извън Париж и нашата станция ще ви…

Валери скочи от стола, изтича и ядосано натисна няколко бутона, докато радиото млъкна. Постоя, разтреперана от гняв и страх. И от нещо друго, което не можа да определи, не смееше да назове. То я разкъсваше, а трябваше да действа хладнокръвно.

Легна и се втренчи в тавана, в отблясъците светлина откъм улицата, и се заслуша в звуците на града. Нито един не беше успокояващ. В самолета не успя да заспи, задрямваше и почти веднага се стряскаше от кошмари, вероятно предизвикани от друсането на самолета над океана. Сега се нуждаеше от сън… нуждаеше се от Джоел. Сънят се смили и дойде. Джоел беше много далече.

Стресна я оглушителен звук, придружен от ярка слънчева светлина, която я заслепи. Скочи от леглото, като изрита чаршафа. Беше телефонът. Телефонът? Погледна си часовника. Седем и двайсет и пет. Телефонът отново иззвъня и проби мъглата от сън, но не я разпръсна. Телефонът? Как? Защо? Вдигна слушалката и с всичка сила я стисна с две ръце. Мъчеше се да дойде на себе си, преди да заговори.

— Ало?

— Госпожа Де Пина? — беше мъжки глас.

— Да.

— Надяваме се, че сте доволна.

— Винаги ли будите гостите си в седем сутринта, за да ги питате дали са доволни?

— Много съжалявам, но се тревожехме за вас. Нали разговарям с госпожа Де Пина от Тълса, Оклахома?

— Да.

— Търсим ви цяла нощ… след кацането на самолета от Амстердам в един и половина.

— Кой сте вие? — попита вцепенена Вал и хвана китката на ръката си под слушалката.

— Човек, който иска да ви помогне, госпожо Конвърс — рече гласът, вече спокойно и приятелски. — Отворихте ни доста работа. Трябва да сме събудили около сто и петдесет жени, настанили се в хотели след два през нощта… Споменах „кацането на самолета от Амстердам“, а вие не ми зададохте въпроса какво говоря. Повярвайте, госпожо Конвърс, искам да ви помогна. И двамата имаме една цел.

— Кой сте вие?

— Засега е достатъчно да ви кажа, че съм представител на правителството на САЩ. Стойте там. Ще бъда при вас след петнайсет минути.

Да, да, достатъчно!, помисли Валери разтреперана и затвори телефона. Представителите на правителството на САЩ имаха по-добри начини да се идентифицират… Трябваше да се маха! Какво ли значеше след петнайсет минути? Дали не беше капан? Дали долу вече не чакаха да видят дали ще избяга? Нямаше избор!

Изтича до банята, като пътем грабна пътната чанта от стола и започна да пъха вътре нещата си. Облече се за секунди. Грабна ключа от стаята от писалището и хукна към вратата, но спря. Божичко, бележникът с телефона на Военновъздушните сили! Втурна се обратно, откъсна страницата до отворения указател и я сложи в чантата си. Огледа се за още нещо. Беше прибрала всичко. Излезе и тръгна бързо по коридора към асансьорите.

Асансьорът й скъса нервите, защото спираше на всеки етаж и се пълнеше с мъже и жени. Повечето мъже бяха с торбички под очите, а някои от жените изглеждаха изтощени. Някои очевидно се познаваха, други си кимаха разсеяно, погледите се стрелкаха към табелките с имена, закачени на гърдите. Вал разбра, че в хотела се провежда някаква конференция.