— Защо просто не са го убили, преди да избяга?

— И аз това се попитах — отвърна специалистът. — Затова се обадих на моя човек в Ханой същия, който ми предостави информацията. Той каза нещо много странно, Хаим, както за пленените, така и за заловилите ги. Мръсната игра се състои от много фактори. Агресия, съпротива, храброст, страх и не на последно място любопитство, особено когато играчите са представители на такива различни култури като източната и западната. Често се формират ненормални връзки както поради умората от изтощителната игра, така и поради всичко друго. Те не намаляват междунационалната вражда, но се създава известно признание, което подсказва на тези играчи, че не участват в играта по свое желание. Задълбоченият анализ показва, че това чувство се заражда първо у хората, които вземат пленници, а след това и у самите пленници. Пленниците се стремят да оцелеят, да се освободят, а пазачите им започват да си задават въпроси, свързани с живота и състоянието им. Започват да се питат как ли биха се държали на тяхно място. Всичко това е част от „стокхолмския синдром“, както го наричат психиатрите.

— За Бога, какво се опитваш да ми кажеш? Звучиш като онези досадници от Кнесета. Малко това, малко онова и много въздух под налягане!

— Определено не си деликатен, Хаим. Мъча се да ти обясня, че този Конвърс е подхранвал омразата и маниите си, а пазачите му са се изморили от играта и — както предполага източникът ми в Ханой — неохотно са го оставили жив от уважение, преди да направи последния си успешен опит за бягство.

За учудване на Абрамс специалистът очевидно беше свършил.

— И?

— Ами това е. Има мотив, има и враг, но това са твой мотив и твой враг, до които, естествено, си стигнал по друг път. В крайна сметка ти искаш да смажеш неподчинението, където и да възниква то, да спреш разпространението на революциите в Третия свят, и особено ислямската, защото знаеш, че представляват пряка заплаха за Израел. По един или друг начин тази глобална заплаха ви събра в организацията и по моя преценка — съвсем основателно. За военнопромишления комплекс трябва да настъпи време и място и времето е сега. Той трябва да ръководи правителствата на свободния свят, преди да бъде погребан от враговете си.

Хаим Абрамс присви очи и се постара да не крещи.

— И?

— Не разбираш ли? Този Конвърс е един от вас. Има мотив, има и враг, когото е видял в най-грозна светлина. Той е високоценен адвокат, който печели много пари от работата си в консервативна фирма, а сред клиентите му са най-богатите корпорации и конгломерати. Всичко, което представлява и зад което стои, само ще се облагодетелства от вашите усилия. Бъркотията възниква от необичайните му методи, които аз не мога да обясня. Мога само да предположа, че вероятно не са необичайни за специалната работа, която върши. Пазари могат да рухнат благодарение на слухове. Прикриването на информация и отклоняването на вниманието положително са на почит. Освен това той не иска да ви съсипе, а да се присъедини към вас.

Сабрата остави чашата на пода и с мъка се измъкна от стола. Брадичката му бе забита в гърдите, а ръцете — хванати зад гърба. Заразхожда се мълчаливо напред-назад. Спря и погледна от горе на долу специалиста.

— Нека допуснем, само да допуснем, че всемогъщият Мосад е допуснал грешка, че има нещо, което не сте открили.

— Струва ми се малко вероятно.

— Но все пак възможно!

— В светлината на събраната от нас информация, много се съмнявам. Защо?

— Защото нещо ми намирисва, затова!

Човекът от Мосад задържа погледа си върху Абрамс, сякаш изучаваше лицето му, а може би оглеждаше нещата от друга гледна точка.

— Има само още една възможност, Хаим. Ако този Конвърс не е човекът, когото ти описах, което ще противоречи на всички събрани за него данни, тогава трябва да е агент на правителството си.

— Точно на такова ми мирише — тихо продума сабрата.

Беше ред на специалиста да помълчи. Пое дълбоко дъх и отвърна:

— Уважавам нюха ти, стари приятелю. Поведението ти — не винаги, но нюха ти — да. Какво смятат другите?

— Само че лъже, че прикрива други хора, които може и да не познава, а те го използват като разузнавач. Пало Алто употреби термина „пешка“.

Офицерът от Мосад продължи да се взира в сабрата, но очите му сякаш гледаха през него, виждаше абстрактни, криволичещи линии и спирали, които малко хора можеха да схванат. Възникваха от живота му, изпълнен с анализи на видими и невидими, юридически и расови врагове, от отбиването на удари с кинжал и нанасяне на насрещни в непрогледния мрак.

— Възможно е — прошепна той, сякаш отговаряше на незададен въпрос, чут единствено от него. — Почти невероятно, но възможно.

— Какво? Че зад него стои Вашингтон?

— Да.

— Защо?

— Това е абсурдно предположение, което не бих подкрепил, но е единственото, макар и минимално вероятно. С две думи, той притежава твърде много информация.

— Е, и?

— Не Вашингтон в обикновения смисъл, не правителството в по-широк аспект, а в рамките на някаква част от него, на някакъв сектор, който е подочул шушукания за някаква организация, но не може да бъде сигурен. Вярват, че ако такава организация съществува, трябва да вкарат в нея свои хора, за да я разкрият. Така че избират човек с подходяща биография, подходящи спомени и дори подходяща професия да свърши тази работа. Може би той дори вярва в това, което говори.

Сабрата не помръдна, но беше нетърпелив.

— Вижда ми се прекалено сложно — рязко отсече той.

— Опитайте първо по моя начин. Опитайте да го приемете, може да е истински. Ще трябва да ви каже нещо конкретно, можете дори да го насилите, за да го накарате. От друга страна, може и да не ви каже, защото няма да има какво.

— И?

— И ако не каже, ще знаете, че сте прави. Тогава трябва — според възможностите на хуманността и бруталността — да го отстраните от спонсорите му. Трябва да го превърнете в парий — човек, търсен за толкова ненормални престъпления, че лудостта му да остане извън всякакво съмнение.

— А защо да не го убием?

— Непременно трябва да го убиете, но не преди да го обявят за толкова луд, че никой да не излезе в негова защита. Това ще ви даде времето, от което се нуждаете. Кога е последната фаза на „Аквитания“? След три-четири седмици?

— Да, тогава ще започнем да действаме.

Специалистът се изправи и замислено застана пред воина.

— Повтарям, най-напред се опитайте да го приемете, уверете се дали това, което казах в началото, не е вярно. Но ако нюхът ти подсказва, че нещо не е в ред, ако има и най-малката вероятност волно или неволно, с отворени или със затворени очи, да е провокатор, изпратен от Вашингтон, постройте версията си срещу него и го хвърлете на вълците. Създайте пария, както Северен Виетнам създаде онова същество. След това го убийте бързо, преди някой друг да се докопа до него.

— Офицерът на Мосад ли говори сега?

— Да, и то съвсем ясно.

Млад армейски капитан и по-възрастен цивилен излязоха от Пентагона през две съседни стъклени врати и си хвърлиха бегъл поглед без видими признаци, че се познават. Заслизаха поотделно по стъпалата и поеха наляво по циментираната пътека към паркинга. Армейският офицер вървеше на около три метра пред цивилния. Когато стигнаха голямата асфалтирана площ, тръгнаха в различни посоки към колите си. Ако през последните петдесет секунди двамата мъже бяха обект на наблюдение със или без камера, по никакъв начин нямаше да се забележи, че се познават.

Зеленият покрит буик зави надясно и потъна в бездната, която представляваше входът на подземния паркинг на хотела. В края на наклона шофьорът показа на служителя ключа от стаята си, той вдигна жълтата бариера и му махна да мине. В третата редица неподвижни автомобили забеляза празно място, намести зеления буик и армейският капитан се измъкна от колата.

Мина през въртящата се врата и отиде до асансьорите в подземното фоайе на хотела. Вратите на втория асансьор се плъзнаха и откриха две двойки, които явно нямаха намерение да слизат в подземието. Единият от мъжете неколкократно натисна бутона за партера. На свой ред офицерът натисна бутона за четиринайсетия етаж. Шейсет секунди по-късно той излезе в коридора и тръгна към аварийното стълбище. Целта му беше единайсетият етаж.