— Тай вярно, капитан Фицпатрик! — изрева Джоел и се отправи към куфара на Фицпатрик.

— Доколкото си спомням, след като налеете питието, трябва да ми разкажете нещо, което много държа да чуя.

— Тъй вярно! — рече Конъл, вдигна куфара от пода и го сложи на дивата. — Разрешете да доложа, господин капитан. Най-добре да поръчаме вечеря в стаята. Сигурен съм, че имате нужда от подсилване, след като цял ден командвахте кораба.

— Добре съобразявате, лейтенант. Ще се обадя долу.

— Смея ли да предложа да се обадите най-напред на сестра си?

— Божичко, съвсем забравих!

Хаим Абрамс вървеше по тъмна улица на Тел Авив. Масивното му тяло беше както винаги облечено в сако сафари, панталон каки и ботуши. На почти оплешивялата си глава носеше барета — единствен реверанс към тазвечершната му цел. Обикновено му беше приятно, когато го познаваха по улиците, и посрещаше хвалебствията със старателно упражнявано смирение. През деня, когато се движеше с открита, високо вдигната глава и в добре познатото сафари, приемаше изразите на почит с кимване, а очите му се впиваха в последователите. „Евреин преди всичко!“ — беше фразата, с която неизменно го поздравяваха, независимо дали беше в Тел Авив или в Ерусалим, в някои райони на Париж или в Ню Йорк.

Тази фраза се бе родила преди години, когато беше задочно осъден от британските власти на смърт, задето като млад терорист на „Иргун“ беше изклал цяло палестинско село и оставил труповете на арабите всички да ги видят за назидание. Тогава беше извикал така, че го чу цял свят: „Аз съм преди всичко евреин, син Авраамов! Всичко друго е второстепенно и реки от кръв ще потекат, ако децата Авраамови бъдат низвергнати!“

През 1948 година англичаните не искаха да създават нови великомъченици, отмениха присъдата и му отпуснаха голям терен земя. Но нейните декари не можаха да ограничат войнствения сабра. Три войни разкъсаха оковите на фермерството и отприщиха жаждата му за кръв… както и блестящите му качества на бойното поле.

И защо стотици хиляди поляци, чехи, унгарци, румънци, надути немци и нетърпими руснаци се бяха стекли в страната му? Но те идваха, а с тях дойдоха и усложненията. Фракция срещу фракция, култура срещу култура, всяка група се стараеше да докаже, че заслужава повече от другите името евреин. Пълна глупост! Бяха там, защото трябваше да бъдат, бяха се оставили на враговете Авраамови, бяха позволили, да, именно позволили да избият милиони, вместо да въстанат като милиони и да отговорят на смъртта със смърт. Е, видяха докъде доведоха цивилизованите им методи и колко струват талмудическите им гърчове. И дойдоха в Обетованата земя, като я обявиха за своя. Да, но не беше тяхна. Къде бяха те, когато я изтръгваха от сухата каменна пустиня с голи ръце и най-примитивни библейски сечива? Къде бяха, когато омразните араби и презрените англичани изпитаха гнева на истинния евреин? Бяха по европейските столици, в банките и луксозните си салони, печелеха пари и пиеха скъпо бренди от кристални чаши. Не, дойдоха тук само защото трябваше да дойдат. Нахлуха в Обетованата земя на сабрите.

Домъкнаха със себе си парите и превземките си, елегантните си слова и объркващите го аргументи. Но сабрата ги учеше как да се бият. И пак сабрата щеше да вкара цял Израел в орбитата на един нов, могъщ съюз.

Абрамс стигна до пресечката на улиците „Ибн Габриол“ и „Арлозороф“. Мъждивата светлина на уличните лампи беше обградена с ореол. Толкова по-добре, нямаше да го познаят. Трябваше да извърви още една пресечка до адреса на улица „Жаботински“ — непривлекателна жилищна сграда, където в грозен апартамент живееше под наем човек, който на пръв поглед беше незначителен чиновник. Малко хора знаеха, че този специалист, разработващ усъвършенствано компютърно оборудване, с помощта на което поддържаше връзки с почти цял свят, беше съществена част от глобалните операции на Мосад — специалните служби на Израел, които мнозина смятаха за най-добрите в света. И той беше сабра. Беше един от тях.

Абрамс тихо произнесе името си в микрофона над пощенските кутии във фоайето, чу изщракване, влезе вътре и започна да изкачва трите етажа към апартамента.

— Искаш ли вино, Хаим?

— Уиски — беше резкият отговор.

— Винаги ти задавам този въпрос и ти ми отговаряш по един и същ начин — каза специалистът.

Абрамс се отпусна в паянтов кожен стол, хвърли поглед на неугледната разхвърляна стая, отрупана с книги, и както винаги си зададе въпроса защо такъв влиятелен човек живее по този начин. Говореше се, че офицерът от Мосад не обича да му идват гости, а по-голямо жилище в по-добър квартал можеше да ги привлече.

— От грухтенето и покашлянето ти по телефона подразбрах, че разполагаш с това, което ми е необходимо.

— Да — потвърди специалистът и поднесе на посетителя си чаша отлично уиски. — Имам го, но едва ли ще ти хареса.

— Защо? — попита Абрамс и отпи, без да отмества внимателен поглед от домакина си, седнал срещу него.

— В общи линии, защото е объркващо, а към объркващите неща в тази работа трябва да се подхожда деликатно. А ти не си никак деликатен, Хаим Абрамс, извинявай за неделикатното ми изявление. Каза ми, че този Конвърс е твой враг, евентуално подставено лице, а аз твърдя, че не намерих нищо, което да подкрепя твоето твърдение. Преди всичко един непрофесионалист трябва да има дълбок личен мотив, за да се замеси в такъв вид измама, да възприеме такава линия на поведение. Трябва да има някаква движеща сила, за да посегне към образ или кауза, която ненавижда. Е, има мотив, има и враг, когото вероятно силно мрази, но нито мотивът, нито врагът са сравними с това, което допускаш. Между другото, информацията е абсолютно сигурна. Получих я от „Куанг Дин“…

— Какво, по дяволите, е това?

— Специален отдел на северновиетнамското, сега виетнамско разузнаване.

— И там ли имаш източници?

— Финансираме ги от години. Не са жизненоважни, но стигат за няколко чифта уши. Има неща, които се налага да знаем за някои оръжия, защото могат да се обърнат и срещу нас.

— Този Конвърс във Виетнам ли е бил?

— Няколко години като военнопленник. Има изчерпателно досие. В началото се надявали да го използват за своята пропаганда — в радиопредавания и по телевизията, да настоява правителството му да прекрати бомбардировките и прочие. Говорел добре, изглеждал добре и бил типичен американец. В началото го показали по телевизията като убиец от небето, спасен от яростта на тълпите с помощта на хуманните войници, после как се храни и упражнява, програмирали са го за внезапно отмятане. Смятали го за слаб, разглезен младеж, който може да бъде лесно прекършен, за да си осигури по-прилично съществуване след период на жестоки унижения. Но с течение на времето разбрали, че нещата съвсем не стоят така. Под меката черупка се криел скелет от як метал и най-странното било, че колкото повече време минавало, толкова повече този метал се втвърдявал, докато най-сетне разбрали, че са създали, създали е тяхна дума, някакво същество, излято от стомана.

— Същество? И това ли е тяхна дума?

— Не, наричали го злостен вредител, което не е лишено от ирония. Въпросът е там, че те признават създаването му. Колкото по-зле са се отнасяли към него, толкова по-недостъпен и по-устойчив е ставал.

— Защо не? — остро запита Абрамс. — Бил е гневен. Ядосай пустинна змия и ще видиш реакцията й.

— Хаим, уверявам те, подобно поведение не е обичайно при такива обстоятелства. Човек може да полудее и да нанесе удар в сляпата си ярост, може да се затвори в себе си до степен на кататония, може да се разпадне и да избухне в плач, готов да направи всичко, за да получи малко топлинка и разбиране. Той не е направил нито едно от тези неща. Поведението му е било пресметната серия от противодействия, които е черпил от собствените си възможности за оцеляване. Бил е инициатор и водач на две бягства — първото е траяло три дни, а второто — пет, преди групите да бъдат заловени. Бил е поставен в клетка, потопена в река Меконг, но измислил начин да убива водните плъхове — дебнел ги под водата като акула. След това бил затворен в изолатор — изкопана в земята яма, дълбока четири метра, захлупена с бодлива тел. По време на силна дъждовна буря успял да изпълзи от ямата, да извие бодливата тел и да избяга сам. Пробивал си път през джунглите и изминал над сто и шейсет километра, докато стигнал до американските линии. Не било лесна работа. Създали са целеустремена личност, спечелил личната си война.