— Изплюй камъчето.

Джоел се обърна и поклати глава.

— Колко странно… Казах същите думи на Ейвъри. „Изплюй камъчето, Ейвъри“… Извинявай, името му беше Прес — Конвърс се обърна към флотския юрист с тайнствената военна привилегия, наречена номерирано разрешение. — Слушай ме внимателно. Преди няколко минути се случи нещо, което не бях сигурен дали изобщо може да стане. Във всеки случай зет ти беше убит, за да го предотвратят. Утре в четири часа следобед ще отида на среща с главните действащи лица, които са обединили усилията си да наложат такова насилие, което ще свали правителствата и ще позволи на същите тези лица да заемат местата им. Те ще управляват по своему, ще пишат свои закони. Ще се срещна очи в очи с тях! Ще разговарям с тях, ще слушам думите им! Признавам, че съм най-неопитната лисица, която някога е влизала в курник, но в този случай става дума за гнездо на лешояди, и то от онзи вид, който връхлита: къса части жива плът и изчезва. Но имам един коз — добър адвокат съм и ще науча неща, за които те и не подозират, че ми ги казват. Може да стигнат, за да сглобим няколко дела, които ще ги унищожат. Преди известно време ти казах, че не приемам срока ти. И сега не го приемам, но вече не ми изглежда абсурден. Разбира се, няма да е два дни, но можем да ги сведем под десет! Мислех, че ще ми се наложи да летя до Тел Авив и Йоханесбург. Да ги посръчкам, да ги стресна. Сега това не се налага. Вече го направихме. Ще дойдат при мен, защото те са хората, които се боят! Не знаят какво да мислят, а това вече е паника — Конвърс млъкна, по челото му беше избила пот. След малко добави: — Няма защо да ти казвам какво може да направи добрият адвокат с паникьосаните свидетели на опонента си. Какви данни може да събере за доказателства.

— Искът ти се уважава, адвокате — откликна Фицпатрик, явно впечатлен. — Убедителен си. А сега ми кажи с какво ще помогне моята намеса. Какво ще постигне?

— Искам тези хора да мислят, че съм един от тях! Може да ми се размине, ако разполагат с общодостъпната информация за мен, но няма да оживея, ако се докопат до стенограмата от разговора с комисията. Разбираш ли? Ейвъри… Прес знаеше това! А аз го разбрах едва сега. Познавахме се преди близо двайсет и пет години и дори бяхме добри приятели. И независимо от случилото се през всичкото това време, той залагаше на факта, че не съм изменил на същността си. До навършването на пълнолетие всички бяхме вече оформени като личности. Промените настъпиха после, много по-късно, продиктувани от нещата, които приемахме или отхвърляхме, от състоянието на портфейлите ни, от цената, платена за убежденията ни или за утвърждаването на способностите ни, от оправдаването на успехите или обяснението на провалите. Онази стенограма е потвърдила мнението на Ейвъри поне дотолкова, че да го накара да поиска среща с мен и да ме привлече към каузата си. Само че го направи накрая, със смъртта си, докато държах главата му. След това не можех да се откажа.

Конъл Фицпатрик излезе на балкона, без да каже нищо. Наведе се и опря длани на перилата, докато Конвърс го наблюдаваше. След това се изправи, вдигна ръка и погледна часовника си.

— В Сан Диего е дванайсет и петнайсет. Никой от юридическия отдел на излиза за обяд преди един.

— Ще можеш ли?

— Мога да опитам — отвърна флотският офицер, влезе и се запъти към телефона. — Не, по дяволите, ако си изчислил правилно времето, ще направя нещо по-добро. Ще наредя. Нали затова съществува по-високият чин.

Първите пет минути бяха мъчителни за Джоел. Презокеанският разговор се забави, но по някакъв начин Фицпатрик успя да пробие, като настойчиво повтаряше думата dringend.

— Старши лейтенант Ремингтън Дейвид, юридически отдел. Повикването е по спешност, редник, говори капитан Фицпатрик. Ако разговаря по телефона, прекъснете го — Конъл закри с ръка слушалката и се обърна към Конвърс. — Отвори куфара ми, ще намериш бутилка бърбън.

— Дадено, капитане.

— Ремингтън?… Здравей, Дейвид, Конъл е на телефона… Да, благодаря, ще предам на Мегън… Не, не съм в Сан Франциско, не ме търси там. Изникна нещо, с което искам да се нагърбиш ти, защото аз не мога. Става дума за спешност четири нула. Ще ти обясня, като се върна, но дотогава ще трябва да се заемеш с въпроса. Имаш ли молив?… Намери военнопленническото досие на името на Конвърс, Джоел, лейтенант, летец от самолетоносач на Военноморските сили, служил във Виетнам. Уволнен е през шейсетте години… — Фицпатрик погледна към Конвърс, който вдигна разперените пръсти на дясната си ръка и трите пръста на лявата — … по-точно през шейсет и осма — Джоел пристъпи напред, дясната му ръка с разперени пет пръста още беше вдигната, но на лявата беше вдигнат само показалецът. — Юни, шейсет и осма — добави флотският юрист и кимна. — Място на уволнението е нашата база в Сан Диего. Разбра ли ме? Моля те, Дейвид, повтори.

Конъл се заслуша, като кимаше от време на време.

— Точно така, Конвърс… юни, шейсет и осма, Военновъздушни сили, летец, Виетнам, отдел „Военнопленници“, уволнение в Сан Диего, така, записал си правилно. Слушай, Дейвид, този Конвърс е с флагче, но само за прослушването при уволнението, няма връзка с оръжия или висши технологии… Внимавай сега. Доколкото разбрах, ще постъпи искане, придружено с номерирано разрешение, за получаване на стенограмата. Стенограмата не бива да се дава при никакви обстоятелства. Флагчето остава на мястото си и никой няма право да отваря досието без мое лично разрешение. Ако искането вече е постъпило, още е в рамките на четирийсет и осем часовия срок. Спри го. Ясно ли е?

Фицпатрик отново се заслуша, но вместо да кимне, поклати глава.

— Не, при никакви обстоятелства. Дори държавният секретар и секретарите по отбраната и флотата да подпишат обща петиция на бланка на Белия дом, отговорът трябва да е „не“. Ако някой постави решението ми под въпрос, отговори му, че упражнявам правата си на старши юридически съветник на базата. Някъде имаше клауза, че заемащият моята длъжност има правото да забрани достъпа до всякакви материали с оглед да се опази поверителна информация, засягаща сигурността на базата, в продължение на седемдесет и два часа, пет дни или нещо подобно, намери го в устава. Може да ти потрябва.

Конъл продължи да слуша, намръщи се и очите му се стрелнаха към Джоел. Заговори бавно, а Джоел отново усети острата болка в гърдите си.

— Как да се свържеш с мен? — попита объркан флотският офицер. Внезапно смущението му изчезна. — Вземам си думите назад. Обади се на Мегън в Сан Франциско. Не съм при нея и децата, но тя ще знае как да ме намери… Още веднъж благодаря, Дейвид. Зарежи всичко друго и се заеми с това. Благодаря ти… Ще предам на Мег — Фицпатрик затвори телефона и шумно издиша. — Готово — заяви той, отпусна се облекчено и прекара пръсти през разпиляната си коса. — Ще се обадя на Мегън и ще й дам този телефон, ще й обясня, че ако се обади Ремингтън, трябва да му каже, че съм в Сонома Хилс. Прес имаше някакви имоти там.

— Дай й телефонния номер, но не й казвай нищо друго — отбеляза Джоел.

— Не се тревожи, тя има други грижи — флотският офицер погледна Конвърс и се намръщи. — Ако си пресметнал правилно часовете, вече разполагаш с време.

— Сметката ми е правилна. А твоята по отношение на лейтенант Ремингтън? Сигурен ли си, че няма да позволи някой висшестоящ да отмени заповедта ти?

— Не приемай погрешно официалния ми тон спрямо него — отвърна Конъл. — Дейвид е костелив орех. Причината, поради която избрах него, а не някой друг от четирима старши юристи в отдела е, че е вманиачен на тема устав. Ще открие онзи текст и ще го залепи на челото на всеки генерал, който се опита да отмени заповедта ми. Ремингтън е много полезен. Плаши хората до смърт.

— Всички имаме такива партньори. Полицаите наричат това игра на добър-лош.

— Дейвид много го бива за тази игра. Едното му око се криви надясно — Фицпатрик внезапно се изпъна и зае военна стойка. — Не трябваше ли да донесете бърбън, лейтенант?