— Трябваше какво, Джоел? — попита Талбът със странно пасивен глас. — Какво трябваше да направиш?

— По дяволите, Лари, може би убих човек, за да се измъкна!

— Трябвало е да убиеш някого, така ли, Джоел? И защо смяташ, че е трябвало?

— Той ме дебнеше! Претърсваха околността, за да ме намерят! Търсеха ме на сушата, в горите около бреговете на реката, той беше разузнавач, откъснал се от патрула си. Трябваше да се махна! А ти ми казваш да не се разстройвам!

— Успокой се, Джоел, постарай се да се овладееш… Бягал си и преди, нали? Много отдавна…

— Какво общо има това? — прекъсна го Конвърс.

— Тогава е трябвало да убиваш хора. Тези спомени сигурно не те напускат.

— Лари, какви са тези глупости? Слушай ме и записвай всичко, което ще ти кажа — имена, факти, записвай всичко.

— Да извикам ли Джанет на телефона? Тя ще стенографира…

— Не! Само ти трябва да ме слушаш, никой друг! Те могат да се доберат до всеки, който знае нещо. Няма да ти диктувам сложни неща. Готов ли си?

— Разбира се.

Джоел седна на тясното легло и пое дълбоко дъх.

— Най-добрият начин да се обясни всъщност е както го обясниха на мен, но няма нужда да записваш, а само да разбереш. Те се връщат.

— Кои те?

— Генералите — фелдмаршали, адмирали, полковници — съюзници и врагове. Събрали са се отвсякъде да променят нещата, да сменят правителствата, законите, външната политика. Всичко трябва да се основава на военни приоритети и решения. Могат да го направят. Ще трябва да изживеем фантазиите им, защото те ще контролират лостовете на властта, ще смятат, че са прави, себеотрицателни и посветени на делото.

— Кои са тези хора, Джоел?

— Да, запиши това. Организацията се нарича „Аквитания“. Базира се на историческата теория, че районът във Франция, наречен навремето Аквитания, може да обхване цяла Европа и да се разпростре върху колониите на северно-американския континент.

— Чия е тази теория?

— Няма значение. Организацията е създадена от генерал Джордж Маркъс Делавейн, във Виетнам беше известен като Лудия Маркъс, и съм свидетел на малка част от поразиите на тоя кучи син! Привлякъл е висши военни от цялата страна, а те вербуват свои съмишленици, фанатици, които си вярват и не се съмняват, че пред човечеството не стои друга алтернатива. Преди пет дни се срещнах с ключовите фигури на организацията от Франция, Германия, Израел и Южна Африка и може би с човека от Англия.

— Срещал си се с тях? Те ли те поканиха?

— Мислеха, че съм един от тях, не знаеха колко ги ненавиждам. Не са били там, където бях аз, не са видели онова, което видях преди толкова години, както ти сам се изрази.

— Когато е трябвало да избягаш — допълни съчувствено Талбът. — Когато е трябвало да убиваш хора. Никога няма да забравиш онова време. Сигурно е било ужасно.

— Да, така е. Да, по дяволите! Извинявай, но нека не се отклоняваме от разговора. Толкова съм уморен… и, струва ми се, уплашен.

— Успокой се, Джоел.

— Разбира се. Та докъде бях стигнал? — Конвърс разтърка очи. — Да, сетих се. Но те успяха да съберат информация за мен, информация от досието ми за поведението ми като военнопленник, която всъщност беше извън досието, но се добраха до нея и разбраха кой съм и какъв съм. Прочели колко ги мразя, как ненавиждам всичко, извършено от Делавейн, от всички тях. Упоиха ме, измъкнаха от мен каквото знам и ме затвориха в каменна къща в гората над Рейн. Докато съм бил под действието на химикалите, съм им казал всичко, което знам…

— На химикалите ли? — попита Талбът, очевидно незапознат с термина.

— Амитоли, пентотали, скополамин. Правили са ми го и друг път, Лари.

— Тъй ли? Къде?

— В лагерите. Но това не е важно.

— Не съм толкова сигурен.

— Не е важно! Важното е, че те са в течение на всичко, което знам. Това означава, че ще избързат със сроковете.

— Със сроковете ли?

— Вече тече броенето преди старта. В момента! Остават две, три, най-много четири седмици! Никой не знае как, къде и кои ще бъдат мишените им, но навсякъде ще избухне насилие и ще им даде повод да се намесят и да вземат властта. Сега в Северна Ирландия всичко отива по дяволите, цари пълен хаос. Това е тяхно дело, Лари! За тях това е просто проба, генерална репетиция! Ще ти дам имената — Конвърс ги изброи и беше едновременно учуден и разтревожен, че Талбът не реагира на нито едно от тях. — Записа ли ги?

— Да.

— Това са факти и имена, за които мога да гарантирам. Има още много хора от Държавния департамент и Пентагона, но списъците са в куфарчето ми, а то е откраднато или скрито някъде. Ще си отдъхна, ще седна да напиша всичко, което знам, и утре сутринта ще ти се обадя. Трябва да се махна оттук. Ще имам нужда от помощ.

— Съгласен съм и затова сега ти ме изслушай — започна адвокатът от Ню Йорк с необичайно безизразен глас. — Първо, къде си, Джоел? Погледни към телефона или прочети какво пише на пепелника. Виж на писалището, там трябва да има бланки с името на хотела.

— Няма писалище, а пепелниците са от стъкло… Чакай, чакай, когато си купувах цигари на бара, взех и един кибрит — Конвърс бръкна в джоба на коженото яке и извади рекламния кибрит. — Ето. „Ризендринкс“.

— Прочети отдолу. Немският ми е доста беден, но смятам, че това значи голямо пиене или нещо подобно.

— Тъй ли? Значи трябва да е „Розенкафе“.

— Звучи по-правдоподобно. Продиктувай ми го буква по буква, Джоел.

Конвърс се подчини, но усети някаква смътна тревога.

— Записа ли? Ето и телефона.

Джоел продиктува цифрите, написани на кибрита.

— Добре, чудесно — рече Талбът. — Но преди да затвориш телефона, а знам, че имаш голяма нужда от почивка, ще ти задам няколко въпроса. Когато разговаряхме, след като беше ранен онзи човек в Париж, след боя, на който си бил свидетел в алеята, ти ми каза, че си в Амстердам и се каниш да се върнеш в Париж, да се срещнеш с Рьоне и да изясниш всичко. Защо не го направи, Джоел?

— Лари, за Бога, нали току-що ти обясних какво преживях! Това отне цялото ми време. Трябваше да задвижа нещата. Преследвах онези хора от проклетата „Аквитания“, а това можеше да стане само по един начин. Трябваше да се добера до тях, нямах време за губене!

— Онзи човек умря. Имаш ли нещо общо със смъртта му?

— Да, разбира се, аз го убих! Той се опита да ме спре, всички се опитват да ме спрат! Засякоха ме в Копенхаген и ме проследиха. Чакаха ме и тук, на летището. Поставиха ми капан!

— За да ти попречат да се добереш до онези генерали?

— Да!

— Но нали току-що ми каза, че те са те поканили на среща.

— Ще ти обясня всичко утре сутринта — уморено отвърна Конвърс. Напрежението от последните дни и часове премина в пълно изтощение и силно главоболие. — Дотогава ще имам всичко черно на бяло, а ти можеш да дойдеш да го вземеш и заедно да се върнем. Главното е да не губим връзка. Вече имаш имената и общите факти и знаеш къде съм. Говори с Нейтън, обмислете всичко, което ти казах, и тримата ще решим какво да предприемем. Имаме връзки във Вашингтон, но трябва да внимаваме. Не знаем кой е с тях. Все пак има и нещо положително. Някои от материалите, с които разполагам… разполагах, могат да бъдат подготвени само от хора, които са на върха. Едната версия е, че съм задвижен от тях, че хората, които не познавам, следят всяка моя стъпка, защото съм се заел с нещо, което те не могат да извършат.

— И то съвсем сам — съгласи се Талбът. — Без помощта на Вашингтон. Без тяхна помощ.

— Точно така. Те трябва да се крият, докато аз не изляза с нещо конкретно. Планът е такъв. Когато поговорите с Нейтън, обадете ми се, ако имате въпроси. Аз ще полегна за около час.

— Ако не възразяваш, имам още един въпрос. Знаеш ли, че Интерпол има заповед за арестуването ти?

— Да.

— И че американското посолство те търси?

— И това знам.

— Казаха ми, че са ти предали да се явиш там.

— Казаха ти?

— Защо не ги послуша, Джоел?