Задряма, но го събуди плисъкът на вълна. Отмести клоните и листата от лицето си и присви очи, за да погледне часовника на шофьора. Беше спал близо час на пресекулки, при най-слабите звуци отваряше широко очи, но все пак бе отдъхнал. Завъртя глава наляво и надясно, след това раздвижи ръцете и краката си. Всичко го болеше, но не така разкъсващо. Сега пред него се изправяше проблемът с човека на хълма. Опита се да събере мислите си. Разбира се, беше уплашен, но гневът му щеше да овладее този ужасен страх, знаеше това отпреди. Най-важна беше целта — да намери убежище, където да обмисли положението, да систематизира нещата и някак си да осъществи най-важния телефонен разговор в живота си. С Лари Талбът и Нейтън Саймън в Ню Йорк. Ако не успееше, можеше да се смята за мъртъв като Конъл Фицпатрик. Господи! Какво ли бяха направили с него? Човекът, чистосърдечно търсещ отмъщение, беше попаднал в отровната мрежа, наречена „Аквитания“! Каква несправедливост… Но сега не биваше да мисли за това, трябваше да се съсредоточи върху човека на хълма.

Запълзя на четири крака. Малко по малко се придвижваше покрай границата на гората със селския път, който се извиваше нагоре по хълма. Всеки път, когато чупеше някоя клонка или търкулваше камъче, спираше, докато звукът се слееше с шумовете на гората. Непрекъснато си повтаряше, че има едно предимство: щеше да се появи неочаквано. Това му помагаше да надвие страха от тъмнината и мисълта за предстоящия физически сблъсък. Също като разузнавача преди толкова години, и човекът на хълма притежаваше неща, от които Джоел се нуждаеше. Не можеше да избегне насилието, тъй че най-добре да не мисли за него, а просто да опразни ума си от всякакви чувства. Но за да успее, трябваше най-напред да осмисли всичко. Не биваше да допуска колебания или намесата на съвестта си, не биваше и да привлича внимание с изстрели, трябваше да използва само стоманата.

Колкото и да беше странно, забеляза силуета му, очертан от далечния блясък на улична лампа над пътя. Мъжът се бе облегнал на едно дърво и гледаше надолу, а очите му непрекъснато опипваха всичко по наклона. Джоел продължи да пълзи нагоре, разстоянието между ръцете и коленете му се скъси до няколко сантиметра, често спираше, защото тишината бе жизненоважна. Заобиколи дървото и мъжа и пое надолу като рис, дебнещ плячката си. Превърна се в хищника, който беше преди години, всичко изчезна освен необходимостта да оцелее.

Доближи се на два метра и чу дишането на мъжа. Нещо изпука под него. Клонка! Разузнавачът се обърна, очите му блеснаха в светлината на лампата. Конвърс се хвърли напред, хванал здраво дулото на пистолета. Заби с всичка сила стоманената дръжка в темето на немеца, а след това го удари през гърлото. Той падна назад, замаян, но в съзнание и започна да вика. Джоел стисна врага си за гушата и почти го удуши, преди да нанесе силен удар по челото му със стоманената дръжка. Бликна кръв, разхвърчаха се парчета мозък.

Тишина. Нищо не помръдваше. Още един разузнавач се беше отделил от патрула и бе победен. И сега, както преди много години, Конвърс не си позволи никакви чувства. Стореното — сторено. Трябваше да продължи.

Сухите дрехи на мъжа, включително тъмното кожено яке, му бяха почти по мярка. Подобно на повечето ръководители със среден ръст, Лайфхелм обичаше да се обгражда с високи хора не само за да го пазят, а и за да демонстрира превъзходството над по-едрите си сънародници.

Намери още един пистолет. Пребори се с кобура, извади го и го захвърли заедно с другия в гората. Приятната изненада дойде от портфейла на немеца — съдържаше значителна сума пари, както и охлузен, изпъстрен с множество печати паспорт. Очевидно довереният служител на Лайфхелм беше пътувал много по задачи на „Аквитания“, вероятно без да знае много и без да представлява голяма ценност за организацията, но винаги подръка в решителни моменти. Обувките му бяха малки. Конвърс избърса своите с мокрите си дрехи, а със сухите чорапи на немеца попи част от влагата вътре. Покри мъжа с клони и тръгна нагоре към пътя.

Стоя невидим зад дърветата, докато минаха пет закрити коли, вероятно принадлежащи на Ерих Лайфхелм. Тогава се появи яркожълт фолксваген, който леко криволичеше. Пристъпи напред и вдигна ръце — жест на човек с проблеми.

Малката кола спря, на мястото до шофьора седеше русо момиче, самият шофьор беше на не повече от осемнайсет-двайсет години. На задната седалка имаше още един рус младеж, който можеше да мине за брат на момичето.

— Was ist los, Opa?47 — попита шофьорът.

— Опасявам се, че не говоря немски. Говори ли някой от вас английски?

— Да — обади се момчето от задната седалка. — По-добре от тях двамата! Те мислят само как да се доберат до в къщи и да правят любов. Виждате ли! Нали говоря английски?

— Разбира се, и то много добре. Бихте ли им обяснил положението? Често казано, скарах се с жена си на един купон там долу, знаете онези вили, и искам да се върна в Бон. Естествено, ще ви платя.

— Ein Streit mit seiner Frau! Er will nach Bonn. Er wird uns bezahlen48.

— Warum nicht? Sie hat mich heute sowieso schon zu viel gekostet49 — рече шофьорът.

— Nicht für was du kriegst, du Drecksack!50 — извика със смях момичето.

— Влезте, mein Herr! Ще бъдем ваши шофьори. Само се молете да сме в една посока, ja! В кой хотел сте отседнал?

— Работата е там, че не искам да се връщам в хотела. Направо съм бесен. Искам да й дам един урок, като не се прибера цяла нощ. Смятате ли, че можете да ми намерите стая? Ще ви платя и за това! Откровено казано, доста съм пийнал.

— Ein betrunkener Tourist! Er will ein Hotel. Fahren wir ihn ins Rosencafe?51

— Dort sind mehr Nutten als der alte Knacker schafft52.

— Ще ви станем екскурзоводи, американецо — заяви младежът до Конвърс. — Ние сме студенти, които не само ще ви намерят стая, но имат и отличната възможност да ви върнат с удоволствие съпругата! Наблизо има кафене. Ще ни купите ли пет-шест бири?

— Каквото искате. Но трябва да проведа и един телефонен разговор. С Щатите, по работа. Ще мога ли?

— Почти всички в Бон говорят английски. А ако в „Розенкафе“ не говорят, лично аз ще се заема с това. Но не забравяйте, шест бири?

— Ако поискате, ще получите и дванайсет.

— Da wird es im Pissoir eine Überschwemmung geben53.

Знаеше курса на марката и когато влезе в западналия бар, посещаван предимно от студенти, преброи парите, задигнати от двамата немци. Възлизаха на около петстотин долара. Опърпаният администратор на рецепцията му обясни на измъчен английски, че телефонистката може да го свърже с Америка, но трябва да изчака няколко минути. Джоел остави петдесет долара в марки на младите си спасители, извини се и тръгна към стаята. След един час го свързаха.

— Лари?

— Джоел!

— Слава Богу! — възкликна Конвърс с облекчение. — Не можеш да си представиш колко се надявах, че няма да си извън града. Поръчването на разговор от Германия е мръсна работа!

— Тук съм — отвърна Талбът. Гласът му изведнъж стана спокоен и сдържан. — Къде си, Джоел? — попита тихо.

— В Бон. В нещо, което кой знае защо се нарича хотел. Току-що се настаних. Не разбрах името му.

— Ти си в хотел и не знаеш името му?

— Няма значение, Лари! Извикай Саймън на телефона. Искам да говоря и с двама ви. Бързо.

— Нейтън е в съда. Ще се върне към четири… наше време. След около час.

— По дяволите!

— Спокойно, Джоел. Не се разстройвай.

— Да не се разстройвам… За Бога, цели пет дни бях затворен в каменна къща с решетки на прозорците! Избягах преди няколко часа и тичах като луд през гората с цяла глутница кучета и въоръжени безумци по петите. Прекарах около един час във водата и едва не се удавих, а след това трябваше да… да…