— Само това липсваше.

— Представлява ли това пречка, господине?

— Не и за мен. Слушайте, нямам много време, а трябва да реша един проблем. Налага ми се бързо да се махна оттук. Трябва да се настаня другаде, само до утре сутринта. Уверявам ви, не съм извършил нищо лошо, нищо противозаконно, в случай че дрехите или външността ми оставят у вас противоположно впечатление. Въпросът е строго личен. Ще можете ли да ми помогнете?

Тъмнокосият млад немец се поколеба, сякаш не искаше да отговори, но все пак го направи, като се наведе напред, за да го чуе Джоел.

— Няма да е много редно студент по право да помага на някого при съмнителни обстоятелства.

— Точно затова се обърнах към вас — бързо заобяснява Джоел в ухото на студента. — Аз съм адвокат и въпреки дрехите, които нося, съм солиден адвокат. Просто попаднах на неподходящ американски клиент и бързам да напусна страната с първия сутрешен самолет.

Младежът го изслуша, разгледа внимателно лицето на Джоел и кимна.

— Значи този вид хотели не са подслон, който бихте търсил при нормални обстоятелства?

— Избягвам ги винаги когато мога. Просто реших, че няма да е зле тази нощ да остана незабелязан.

— В Бон има много малко подобни места, господине.

— Това прави чест на Бон, адвокате — Конвърс огледа кафенето и преобладаващата клиентела и му хрумна нова идея. — Нали е лято! — заговори напрегнато. — Наоколо няма ли младежки пансиони?

— Има, но пансионите около Кьолн и Бон са пълни най-вече с американци и холандци. Другите, където може би има свободни места, са далече на север, към Хановер. Но ми се струва, че има още едно решение.

— Какво?

— Лятото, господине. Стаите, които обикновено се дават под наем на студенти, през летните месеци са почти празни. В къщата, където живея, на третия етаж има две празни стаи.

— Мислех, че живеете наблизо.

— Това беше отдавна. Родителите ми се пенсионираха и отидоха при сестра ми в Манхайм.

— Страшно бързам. Може ли да тръгваме? Тази вечер ще ви платя каквото мога, а утре ще ви дам още.

— Нямаше ли да вземете първия самолет сутринта?

— Преди това трябва да посетя две места. Можете да ме придружите, за да ми покажете къде са.

Младежът и Джоел се извиниха, но знаеха, че няма да липсват на компанията. Студентът тръгна към вратата за фоайето, но Конвърс го хвана за лакътя и посочи изхода към улицата.

— А багажът ви, господине? — изкрещя немецът.

— Утре можете да ми услужите с бръснача си! — изрева в отговор Джоел и задърпа младежа към вратата. На празен стол до маса недалеч от изхода видя оставена смачкана платнена шапка. Наведе се, взе я и я държа пред гърдите си, докато стигна вратата и излезе на паважа, следван от студента.

— Накъде? — попита той и нахлупи шапката.

— Насам — отвърна младият немец и посочи очуканата козирка над входа на съседния хотел.

— Да вървим — рече Джоел и пристъпи напред.

Спряха, по-точно Джоел спря пръв, хвана студента за раменете и го върна в сградата. По улицата се носеше черна закрита кола, която рязко зави и закова под козирката. От задните врати изскочиха двама мъже и се втурнаха към входа. Джоел извърна глава под погледа на младия немец. Позна и двамата, бяха американците, които го чакаха на летището преди осем нощи с надеждата да го заловят, надежда, която очевидно не беше ги напуснала. Черната кола се изтегли от осветеното пространство и се прикри в сянката. Зави зад ъгъла и зачака. Катафалка, готова да приеме товара си.

— Was ist los?54 — попита младежът, неспособен да прикрие страха си.

— Нищо, нищо — Конвърс го пусна и приятелски го потупа по рамото. — Това да ти е за урок, адвокате. Разбери кой е клиентът ти, преди да се полакомиш за голяма сделка.

— Ja — опита да се усмихне младият немец, но не успя. Очите му бяха приковани в черната кола.

Минаха бързо покрай паркирания автомобил. Огънчето на цигарата на шофьора просветваше в мрака. Джоел нахлупи още по-ниско шапката и извърна глава от сънародника си.

Слава Богу, ранното утро настъпи без произшествия, ако не се брояха вилнеещите в главата му мисли. Студентът, който се казваше Йохан, му беше осигурил стая в пансиона, чиято собственица беше очарована да получи сто марки наем. Набави му и марля, лейкопласт и йод за раната. Конвърс спа дълбоко, но на пресекулки. Будеха го страхове, пренесени в зловещи сънища. В седем часа вече беше буден.

Имаше бърза работа и разбираше рисковете, но в момента се нуждаеше най-вече от пари. Компетентният и плъзгав Ласкарис от Миконос беше превел по сто хиляди долара в банки в Париж, Лондон, Бон и Ню Йорк чрез общоприетата практика парите да се теглят с цифрен шифър вместо с подпис. След това Ласкарис му беше предложил да не се опитва да помни четири дълги и коренно различни комбинации от числа, а да телеграфира в службите на „Американ Експрес“ в четирите града в продължение на три месеца да пазят съобщение за… кого, господин Конвърс? Трябва да бъде име, което да значи нещо за вас, но да е неразгадаемо за другите. Ще бъде вашият код и няма да имате нужда от допълнително идентифициране, както е в някои телефонни банки във вашата страна… Нека е Шарпантие. Дж. Шарпантие.

Джоел разбираше, че може да е разкрил всичко това, докато е бил упоен. От друга страна, можеше и да не е, умът му не беше съсредоточен върху парите. Химикалите въздействаха само по отношение на трескавите приоритети. Беше научил това в лагерите преди цяла вечност. На два пъти с учудване бе установил, че не е споменал нито дума за тактиката си по време на бягство. Освен това имаше и съюзник, макар че за да го използва, се налагаше да пренебрегне етиката. Младият немец Йохан щеше да му послужи за посредник. Рисковете не можеха да бъдат избегнати, а само сведени до минимум. Ако хванеха момчето, щеше да го гризе съвестта, но щеше да е несравнимо по-страшно, ако заловяха него. Нямаше смисъл да мисли за това.

— Влез и питай има ли съобщение за Дж. Шарпантие — каза Джоел на студента. Бяха на задната седалка на такси срещу бюрото на „Американ Експрес“. — Ако ти отговорят утвърдително, кажи следните думи: „Сигурно е телеграма от Миконос“ — добави той, като се сети за точните указания на Ласкарис.

— Нужно ли е това, господине? — намръщи се тъмнокосият Йохан.

— Да, нужно е. Ако не споменеш Миконос и телеграмата, няма да ти дадат нищо. Освен това така се идентифицираш. Няма да е нужно да подписваш нищо.

— Всичко това е много странно, господине.

— Щом ще ставаш адвокат, трябва да свикваш със странните форми на връзка. Няма нищо незаконно, така се защитава тайната на клиента и на фирмата.

— Май имам много да уча.

— Не правиш нищо нередно — продължи тихо Джоел и погледна Йохан в очите. — Дори напротив, ти си на страната на закона и ще те възнаградя добре за това.

— Sehr gut55 — въздъхна младежът.

Конвърс чакаше в таксито, очите му шареха по улицата, проверяваха спрелите автомобили и бавно движещите се или застанали на едно място пешеходци, както и хората, чиито погледи се отправяха към бюрото на „Американ Експрес“. Йохан влезе и Джоел преглътна със свито гърло. Чакането беше ужасно, мисълта, че използва студента в толкова рискова ситуация, само влошаваше нещата. Сети се за Ейвъри Фаулър-Холидей и за Конъл Фицпатрик. Те бяха изгубили. Младият немец имаше значително по-голям шанс да живее дълги години.

Минутите пълзяха, в косата и по врата на Конвърс потече пот, страхът удължаваше всяка секунда. Накрая Йохан излезе, като примижаваше срещу светлината. Изглеждаше като олицетворение на невинността. Пресече улицата и се качи в таксито.

— Какво ти казаха? — попита Джоел, като се стараеше да говори непринудено, но очите му не спираха да сноват по улицата.

— Питаха ме само отдавна ли чакам съобщението. Отвърнах, че съм очаквал телеграма от Миконос. Не знаех какво друго да кажа.