— Е — рече Сканлън още по-нерешително, — този Конвърс здравата е насолил командването в Сайгон.

— Лудия Маркъс ли? Боже мой, аз казах по-остри неща за него на тонкинската конференция, а моят командир ме надмина десетократно. Стоварихме онези момчета в онзи ад, когато бяха подготвени единствено за плажни развлечения и лунапарк… Нищо не разбирам. Ти и моят юридически съветник сте се вторачили в нещо, което е остаряло и дискредитирано. Лудия Маркъс е изпята песен.

— Твоят какво?

— Юридическият ми офицер. Ремингтън, казах ти за него.

— А, да, „натегачът“.

— И на него му направи впечатление казаното за Сайгон. „Ето, заяви той, работата е в тези забележки. Всичко опира до Делавейн.“ Но е бил малък, когато името на Делавейн се размахваше от всяка антивоенна групировка в страната. По дяволите, нали ние го кръстихме Лудия Маркъс. Не, не е заради Делавейн, има нещо друго. Може би важни са бягствата на Конвърс, особено последното. Може би Военното разузнаване разполага с данни, за които не знаем.

— Е — каза адмиралът в Норфък за трети път, но вече не толкова нерешително, — може и да си прав, но това не ни засяга. Слушай, ще бъда откровен, не исках да ти казвам нищо, за да не останеш с впечатлението, че напразно си положил толкова усилия. Подочух, че цялата суматоха е била напразна.

— Тъй ли? — Хикмън внезапно наостри уши. — Как така?

— Станала грешка. Очевидно някакъв престарал се служител е ровил из онзи период, видял е флагчето и е направил шест погрешни извода.

Хикмън не можа да повярва на ушите си. Сканлън не беше споменал намесата на Държавния департамент. Сякаш не знаеше за нея! И сега се дистанцираше с надути платна от флагчето на Конвърс, като лъжеше най-безочливо, че не му били казали нищо! Държавният апарат работеше тихомълком, вероятно чрез Консулски операции, и Сканлън предполагаше, че Хики не знае нищо за Бон, Конвърс или местонахождението на Конъл Фицпатрик. Нито за човек на име Престън Холидей, убит в Женева. Какво ставаше? Едва ли щеше да го научи от Сканлън. Нито пък искаше.

— Да вървят по дяволите. Старшият ми юридически офицер ще се върне след три-четири дни и може би тогава ще науча нещо повече.

— Каквото и да е то, мястото му е в архивите. Хората ми са се спрели на друг човек.

— Твоите хора не ги бива да гребат с лодка из плувния ми басейн.

— Не мога да те упрекна за тази забележка, Хики.

Хикмън затвори телефона и зае обичайната си поза за размисъл, втренчен в океана. Слънцето безуспешно се мъчеше да пробие облаците.

Открай време не понасяше Сканлън по причини, които сам смяташе за твърде дребнави. С изключение на една — знаеше, че Сканлън е лъжец. Не знаеше обаче, че е глупав лъжец.

Лейтенант Ремингтън беше поласкан от обаждането. Висш морски офицер го беше поканил на обяд и не само го покани, ами се и извини за късното обаждане, като заяви, че напълно би разбрал евентуалния отказ. Освен това подчерта, че обаждането има личен характер и няма нищо общо с флотата. Висшестоящият офицер, жител на Ла Хола, беше на суша само за няколко дни и се нуждаеше от юридически съвет. Бяха му казали, че лейтенант Ремингтън е най-добрият юрист във флотата на САЩ. Би ли приел лейтенантът?

Естествено, Ремингтън му даде да разбере, че съветът, какъвто и да е той, ще е на приятелска основа, не можеше да става и дума за възнаграждение, тъй като е противоуставно.

— Ще мога ли поне да платя сметката, лейтенант, или ще трябва да я делим на две? — заяви капитанът малко нетърпеливо според Ремингтън.

Ресторантът се намираше високо в хълмовете над Ла Хола. Отдалечено от пътя заведение, очевидно посещавано от живеещите наблизо, от хора от Сан Диего и университетското градче, които не искаха да бъдат виждани заедно. Ремингтън не беше очарован, предпочиташе всички да го видят с висшия офицер в „Коронадо“, вместо да бие петнайсет километра на север, за да не бъде видян в хълмовете на Ла Хола. Въпреки това офицерът беше вежливо-непреклонен — само там и никъде другаде. Дейвид направи справка за него. Офицерът скоро подлежеше на повишение и минаваше за потенциален кандидат за Обединеното командване. Ремингтън би тръгнал с велосипед по открития нефтопровод в Аляска, за да отиде на срещата.

Точно това мислеше, докато изви надясно волана, после наляво, надясно и пак надясно, нагоре по стръмния и тесен път. Важното е да не забравя, мислеше той, като зави наляво, че личният съвет все пак е професионален и при положение, че не е платен по никакъв начин, представлява дълг, който един ден трябва да бъде изплатен. Ако го издигнат в Обединеното командване… Ремингтън не можа да се сдържи и опивайки се от собствената си важност, подхвърли пред свой колега — същият, който му измисли прякора „натегач“, — че отива да обядва в Ла Хола с много важна клечка и ще се върне по-късно в службата. И за да попълни ефекта, поиска от колегата си указания за пътя.

Боже мой! Какво беше това? Боже мой!

На върха на тесния завой видя огромен черен камион, дълъг десет метра, който явно бе излязъл от контрол. Той се носеше наляво-надясно по тесния баир и с всеки метър ускоряваше скоростта си подобно на тромав черен хипопотам, смазващ всичко по пътя си като побесняло диво животно!

Ремингтън рязко обърна глава надясно и изви волана, за да избегне удара. Пред него имаше тънък ред млади дръвчета и фиданки, потънали в късни пролетни цветове, а зад тях — само бездна, пълна с цветя. Това бе последното нещо, което видя, когато камионът се преобърна настрани и започна да пада.

Много по-високо, на друг хълм, беше коленичил мъж с вдигнат към очите бинокъл, който проследи инцидента и изчака да види експлозията, за да се увери в убийството. В изражението му нямаше радост, нито скръб, а само делово приемане на нещата. Една задача беше изпълнена. В края на краищата водеха война.

А лейтенант Дейвид Ремингтън, чийто живот беше толкова подреден, който знаеше точно къде и как се е насочил на този свят, който над всичко поставяше намерението си да не бъде впримчен от силите, убили баща му в името на корпоративната политика, стана жертва на политиката на фирма, за която дори не беше чувал. Предприятие, наречено „Аквитания“. Защото бе забелязал името Делавейн.

Според тях това е правилната еволюция на съвременната история, след като всички други идеологии са се провалили… Думите, изречени от Престън Холидей в Женева, непрекъснато се въртяха в главата на Конвърс, докато слушаше четирите гласа на „Аквитания“. Най-плашещото беше, че те вярваха безусловно на всичко, което казваха, нямаха морални или интелектуални задръжки. Убежденията им се кореняха в наблюдения, извършени преди десетилетия, аргументите им бяха убедителни, когато осветляваха минали глобални грешки, довели до ужасни страдания и излишни човешки жертви.

Никой от четиримата ръководители на „Аквитания“ не повиши глас. Бяха кротки пророци на разума, всеки със собствена история, със собствена идентичност, едновременно съюзници и врагове в един безумен свят.

Конвърс се съгласяваше с чутото, не беше трудно да го направи и задаваше отвлечени философски въпроси, както се очакваше от него. Дори дворцовият шут Хаим Абрамс стана много сериозен и тихо отговаряше на въпросите на Конвърс.

По едно време Абрамс заяви:

— Да не си въобразявате, че има само еврейска диаспора, приятелю? Грешите. Цялата човешка раса е пръсната по света и само си блъскаме рогата и не знаем къде да отидем. Някои равини проповядват, че евреите няма да видят спасение, докато не настъпи месианската ера, времето на божественото опрощение, когато ще ни се яви Бог да ни покаже пътя към собствената ни Обетована земя. Но Бог закъсня, не можахме да Го чакаме повече. Създадохме Израел. Разбирате ли поуката? Ние, тук присъстващите, представляваме божествената намеса на земята. Дори аз ще жертвам безропотно живота си за нашия успех.

Жак-Луи Бертолдие:

— Трябва да разберете, господин Конвърс, Волтер го е изразил най-добре в „Беседи за човека“. Човек се сдобива с върховна свобода само когато разбере параметрите на поведението си. Ние ще установим тези параметри. Има ли нещо по-логично?