Ерих Лайфхелм:

— Гьоте може би го е казал още по-добре. Той твърди, че романтичното в политиката се използва за притъпяване и уталожване на страховете на неинформираните. В своя труд „Aus meinem Leben“ той ясно заявява, че всички управляващи класи трябва да бъдат проникнати преди всичко от дисциплина. Коя дисциплина е по-силна от нашата?

Ян ван Хедмер:

— Моята родина, господине, е олицетворение на този урок. Изтръгнахме звяра от дивака и формирахме огромна продуктивна нация. Но сега звярът се връща и нацията е в хаос.

И така часове наред. Тихи трактати се произнасяха задълбочено и замислено, страстите прозираха единствено от дълбоката откровеност на убежденията. На два пъти притиснаха Джоел да разкрие името на клиента си и на два пъти той отклони, позовавайки се на юридическото правило за поверителността, което щеше да отпадне след няколко дни, ако не и по-рано.

— Ще трябва да предложа на клиента си нещо конкретно. Подход, стратегия, която би гарантирала незабавното му ангажиране и участие.

— Защо са му нужни на този етап? — попита Бертолдие. — Вие чухте доводите ни. Положително можете да съзрете и подхода ни.

— Добре, да зачеркнем подхода. А стратегията? Не защо, а как.

— Питате за плана ни? — обади се Абрамс. — На какво основание?

— На основание, че ще поискате инвестиции, надминаващи всички останали.

— Странно съждение — намеси се Ван Хедмер.

— Той разполага с изключителни ресурси — отвърна Конвърс.

— Много добре — рече Лайфхелм и изгледа съюзниците си един по един, преди да продължи. Джоел разбра — искаше разрешение на базата на предварително проведени разговори. Получи го. — Какво бихте казал за компрометирането на някои влиятелни лица в определени правителства?

— Изнудване? — попита Джоел. — Принуда? Няма да стане. Прекалено сложно е. Заплашвате един човек, заплахата се разчува и той от всяко положение излиза от играта. Тогава започват ритуалите по прочистването и това, което се е смятало за слабост, внезапно се превръща в сила.

— Това е крайно ограничено тълкуване — отбеляза Бертолдие.

— Не включвате фактора време! — ревна предизвикателно Абрамс, като за първи път повиши глас. — Натрупването, Конвърс! Бързото ускорение!

Внезапно Джоел усети, че останалите трима гледат израелеца, но не просто го наблюдават. Във всеки чифт очи се четеше предупреждение. Абрамс сви рамене.

— Просто една забележка.

— Разбирам — безизразно каза Конвърс.

— Дори не съм сигурен, че е съществена — добави израелецът, като се мъчеше да заглади грешката си.

— Стана време за вечеря — заяви Лайфхелм и махна ръка от ръчката на стола. — Толкова се хвалих пред госта с кухнята си, че трябва да призная известното си притеснение. Но вярвам, че готвачът няма да опетни честта ми — сякаш в отговор на сигнал, а Джоел беше сигурен, че е точно така, прислужникът англичанин се появи на сводестата врата в далечния край на стаята. — Не съм ли ясновидец? — Лайфхелм се изправи. — Заповядайте, приятели. Агнешка плешка в лимонов сок, блюдо, създадено от боговете за самите тях и отмъкнато от неудържимия крадец, който владее кухнята ми.

Вечерята наистина се оказа превъзходна, всяко ястие представляваше отделно усилие за постигане на съвършенство по отношение на вкуса и вида му. Конвърс не беше гастроном, кулинарното му обучение беше натрапено в скъпите ресторанти, където умът му рядко се спираше на храната, но инстинктивно познаваше кое блюдо е най-добро в категорията си. На масата на Лайфхелм не се поднасяше нищо второкласно. Дори самата маса беше изключителна — тежък махагон върху два огромни, но фино резбовани триножника, почиващи на безукорно лъснатия паркет. Стените, тапицирани с тъмночервено гладко кадифе, бяха украсени с маслени картини на ловни сцени. Ниският канделабър със запалени свещи не пречеше на гостите да се виждат — нещо, което беше непостижимо за повечето дами, даващи светски обеди и вечери в Ню Йорк, Лондон и Женева.

Разговорът се отклони от сериозните въпроси, обсъждани в дневната, сякаш беше обявена почивка за облекчаване тегобата на държавническите решения. Ако това беше целта, тя бе успешно постигната и африканерът Ван Хедмер даде тон. С ненадмината увлекателност (досието беше точно — „безчувственият убиец“ наистина беше чаровен) той започна да описва сафари в южноафриканските степи, на което беше завел Хаим Абрамс.

— Разбирате ли, господа, аз купих в Йоханесбург първото яке за сафари на този беден евреин и оттогава не е имало ден да не съм съжалявал за това. То се превърна в търговска марка на великия генерал! Разбира се, знам защо не го сваля от гърба си. То попива потта и няма нужда да се пере често. Това не е същото яке, нали, велики генерале?

— Ако те чуе жена ми! — отвърна сабрата с гримаса. — Якето попива и миризмата на безбожните търговци на роби!

— Като стана дума за роби, нека ви разкажа една история — каза африканерът и се вдъхнови с чаша вино.

Историята за първото и последно сафари на Хаим Абрамс беше достойна за водевил. Израелецът преследвал часове наред голям лъв, съпроводен от оръженосец-бантус, когото непрекъснато ругаел, без да си дава сметка, че тъмнокожият разбира и говори английски не по-зле от него. Преди лова Абрамс улучил центъра на мишените и с четирите си пушки, но всеки път, когато лъвът се появявал в полезрението му, не съумявал да го уцели. Предполагаемият ненадминат стрелец, прочутият генерал с орлов поглед, не могъл да засегне триметровото тяло от разстояние сто метра. В края на деня изтощеният Хаим Абрамс на развален английски и с помощта на ръцете подкупил оръженосеца да не казва на компанията за провала му. Ловецът и бантусът се върнали в лагера и ловецът взел да се оплаква, че не видял кьорав лъв, и да хули тъпотата на оръженосците. Туземецът отишъл в палатката на Ван Хедмер и му казал, както го предаде африканерът с великолепна мимика: „Лъвът ми хареса повече от евреина, господине. Разместих фокуса на пушката му, но се надявам да ми бъде простено. Между другите съблазни ми предложи и обрязване.“

Вечерящите избухнаха в смях. Абрамс се смееше най-високо, което му правеше чест. Очевидно беше чувал историята и я харесваше. Джоел си помисли, че само най-самоуверените хора могат да слушат подобни неща за себе си и да реагират с искрен смях. Израелецът беше скала в небесната твърд на своите убеждения и лесно понасяше присмеха. А това беше плашещо.

Влезе английският прислужник и прошепна нещо в ухото на Ерих Лайфхелм.

— Извинете, моля — рече немецът и стана да се обади по телефона. — Един нервен брокер в Мюнхен непрекъснато събира слухове от Риад. Когато шейхът отиде в тоалетната, на него му се причува гръмотевица.

Оживеният разговор продължи, без ритъмът му да бъде нарушен. Тримата мъже от „Аквитания“ се държаха като стари приятели, които полагат искрени усилия новодошлият да се почувства добре. Това също беше плашещо. Къде бяха фанатиците, които искаха да рушат правителства, да установят безмилостен контрол и да унищожат цели общества, като вкарат политиката в релсите на своята представа за военен режим? Това бяха просто едни интелектуалци. Цитираха Волтер и Гьоте, изпитваха състрадание към болките и неоправданите загуби на човешки живот. Имаха чувство за хумор и бяха в състояние да се надсмиват дори над самите себе си, докато говореха спокойно за саможертва в името на един по-добър свят, сега обзет от лудост. Но Джоел разбираше истинската им същност. Какви бяха думите на Гьоте, цитирани от Лайфхелм? „Романтичното в политиката се използва за притъпяване и уталожване на страховете на неинформираните.“

Плашещо.

Лайфхелм се върна, следван от английския прислужник, носещ две отворени бутилки вино. Ако разговорът с Мюнхен му бе донесъл някаква неприятна новина, немецът с нищо не се издаваше. Настроението му беше както преди, восъчната усмивка играеше на устните му.

— А сега, приятели мои, агнешко в лимонов сок. Освен това, в чест на нашия гост съм приготвил нещо специално за вечерта. Моят съобразителен английски приятел и съдружник онзи ден беше в Зигбург и случайно се натъкнал на няколко бутилки „Беренауслезе’71“. Какво може да бъде по-подходящо за случая.