По същество Ван Хедмер е кейптаунски аристократ, африканер, който никога не е приемал англичаните, да не говорим за черните племена. Убежденията му се коренят в реалност, която за него е безпогрешна. Прадедите му са дълбали суровата земя при нечовешки условия и големи загуби на хора, брутално избивани от диваците. Мисленето му е несъмнено от края на деветнайсети и началото на двайсети век. Когато издава заповеди за зверски наказания или масови екзекуции, смята, че се разправя с полуживотни. Този начин на мислене го вкарва в затвора заедно с министър-председателя Верворд и расиста Ворстер по време на Втората световна война. Подкрепя с цялото си сърце нацистката концепция за висшите раси. Близостта с Хаим Абрамс е единствената му отлика от нацистите и не представлява противоречие за него. Сабрите също са дълбали земите на пустинна Палестина, тяхната история се доближава до историята на неговата страна. И двамата се гордеят със силата и съответните си умения. Между другото, Ван Хедмер е един от най-чаровните хора, които можете да срещнете. На повърхността е културен, извънредно учтив и винаги готов да ви изслуша. В същността си е безчувствен убиец и е ключова фигура на Делавейн в Южна Африка с огромните й ресурси.

— Mein Haus ist dein Haus35 — каза Лайфхелм и се запъти към Джоел с протегната ръка.

Конвърс направи крачка напред да я поеме. Ръкуваха се.

— Посрещането ми вън не беше в съгласие с току-що изразеното от вас гостоприемство — рязко отсече Джоел, пусна ръката на Лайфхелм и се обърна към Бертолдие. — Радвам се да ви видя отново, генерале. Съжалявам за злополучния инцидент в Париж онази вечер. Не желая да приемам леко загубата на човешки живот, но през онези кратки секунди не останах с впечатление, че той цени моя.

Хладнокръвието на Джоел постигна очаквания ефект. Бертолдие се втренчи в него и за момент не можа да реши какво да каже. А Конвърс чувстваше, че останалите трима внимателно го наблюдават, без съмнение впечатлени от безочливостта на маниера и думите му.

— Да, monsieur — отвърна не особено смислено, но спокойно французинът. — Както знаете, той е нарушил дадените му заповеди.

— Тъй ли? А на мен ми казаха, че не ги бил разбрал.

— Това е едно и също! — обади се зад гърба му остър глас със силен акцент.

Джоел се обърна.

— Нима? — хладно реагира той.

— На бойното поле — да — заяви Хаим Абрамс. — И в двата случая е станала грешка, а за грешките се плаща с живот. Той е заплатил със своя.

— Мога ли да ви представя генерал Абрамс? — намеси се Лайфхелм, докосна лакътя на Конвърс и го насочи към израелеца.

— Генерал Абрамс, за мен е чест — рече Конвърс с убедителна искреност, докато се ръкуваха. — Възхищавам ви се безмерно, въпреки че реториката ви понякога е доста крайна.

Лицето на израелеца почервеня, а стаята се изпълни с тих смях. Внезапно Ван Хедмер пристъпи напред и очите на Конвърс бяха привлечени от силното лице, смръщените вежди и стегнатите мускули.

— Разговаряте с един от най-близките ми партньори, господине — започна той с явен упрек в гласа. След това тънка усмивка набръчка изисканото му лице. — Но и аз самият не бих могъл да се изразя по-точно. Радвам се да се запозная с вас, млади човече — ръката на африканера се протегна към Джоел и той я пое сред сдържания смях.

— Това е обида! — извика Абрамс, дебелите му вежди се вдигнаха, главата му се вирна в шеговито отчаяние. — И то от човек, който си изкарва хляба с неразбираеми от никого празнословия. Честно казано, господин Конвърс, те се съгласяват с вас, защото никой от тях не е имал жена от четвърт век. Може да ми възразят, но повярвайте ми, те наемат курви, с които да играят карти или да им четат приказки само за да заблудят приятелите си! — смехът се засили и израелецът, вече играещ пред публика, продължи, като се наведе към Джоел и уж сниши глас. — А аз наемам курви, за да ми казват истината, докато ги чукам! Та те ми разправят, че тия празнодумци задрямват към девет часа и хленчат за чаша топло мляко. По възможност с какао!

— Скъпи мой сабра — заговори засменият Лайфхелм, — прекалено усърдно четеш собствените си романтични измислици.

— Разбирате ли какво имам предвид, Конвърс? — Абрамс сви рамене и разпери ръце. — Чухте ли го? „Усърдно“. Смятам, че вече ви е ясно защо немците загубиха войната. Все дрънкат драматични приказки за Blitzkrieg и Angriffe, но всъщност само говорят усърдно за това, което трябва да предприемат!

— Трябваше да ангажират теб, Хаим — заяви Бертолдие, който очевидно се забавляваше. — Щеше да смениш името си, да наречеш Ромел и Фон Рундщед чифути и да поемеш командването и на двата фронта.

— Щях да се справя по-добре — съгласи се израелецът.

— Само се питам — продължи французинът, — дали щеше да спреш дотам? И Хитлер като теб беше добър оратор. Може би щеше и него да обявиш за чифутин и да се нанесеш в райхсканцеларията.

— Е, от достоверен източник знам, че той наистина е бил евреин. Но от много лошо семейство. И при нас ги има. Всички са от Европа, естествено.

Смехът отново се засили, но бързо започна да затихва. Джоел се възползва от момента.

— Понякога говоря прекалено откровено, генерале — започна той. — Би трябвало да се въздържам, но повярвайте ми, не съм искал да ви обидя. Изпитвам дълбоко възхищение от позициите и политиката ви.

— Точно това трябва да обсъдим — заговори Ерих Лайфхелм сред всеобщо внимание. — Позиции, политика, цялостна философия, ако щете. Ще се въздържаме, доколкото можем, от конкретни въпроси, въпреки че някои от тях ще бъдат включени. Все пак е важна по-широката абстрактност. Заповядайте, господин Конвърс, седнете. Да започнем първото от, надявам се, многото бъдещи съвещания.

Контраадмирал Хикмън бавно остави досието на писалището и безцелно се загледа покрай вдигнатите си крака към океана под сивото небе. Кръстоса ръце, наведе глава и се намръщи. Беше точно толкова озадачен, колкото и когато прочете досието за първи път, също толкова убеден, колкото беше и тогава, че заключенията на Ремингтън не улучват целта. Но юристът беше прекалено млад да проумее истински събитията така, както се бяха случили. Никой, който не е бил там, не би могъл да ги разбере. Ала много други ги разбираха и това бе причината за поставянето на флагче. Но нямаше смисъл онази логика да се прилага към днешния Конвърс, осемнайсет години по-късно. Беше като ексхумация на труп, умрял от треска, независимо дали телесната обвивка на човека живее или не. Сигурно имаше още нещо.

Хикмън погледна часовника си и свали крака от писалището. В Норфък беше три и десет. Посегна към телефона.

— Здравей, Брайън — заговори гласът на контраадмирал Сканлън от Пети военноморски отдел. — Държа да изразя специалната ни благодарност за съдействието, оказано от вашата база.

— От нашата база ли? — попита Хикмън, учуден, че не се изразява благодарност към Държавния департамент.

— Добре, адмирале, твоето съдействие. Задължен съм ти, Хики.

— Можеш да започнеш да ми се отблагодаряваш, като не ме наричаш така.

— Стига де, не помниш ли хокейните ни мачове? Втурваше се на леда и целият кадетски корпус започваше да крещи: „Ей го Хики! Ей го Хики!“

— Мога ли вече да си отпуша ушите?

— Искам просто да ти благодаря, приятелю.

— Точно така, само дето не знам за какво. Прочете ли досието?

— Естествено.

— И какво толкова има в него?

— Е — започна Сканлън нерешително. — Прегледах го по диагонал. Имах тежък ден и честно казано, направо го предадох. Какво според теб има в него? Между нас казано, бих искал да знам, защото едва намерих време да го прелистя.

— А ти какво мислиш? Нищо. Естествено, в ония години слагахме флагчета на подобни документи, защото Белият дом настоя да засекретяваме официално документираните критични бележки, и ние се подчинихме. А и на нас ни беше писнало. Но в това досие няма нищо, което да не е чуто досега или което би представлявало някаква ценност освен за военните историци, които след сто години ще искат да дадат кратко пояснение под черта.