— Веднага трябва да отидем у вас.

— Не можем — каза той. — Имахме посетители, помниш ли? В онази тясна уличка. Те вече знаят къде е мястото. Не мога да се върна там. Няма как да отидем и у вас. Ти се компрометира, когато се сбихме с тях. Проследили са те най-вероятно след партито, а ти си се прибрала в твоя апартамент. — Грейс не се опита да възрази. — Значи знаят къде живееш. Знаят и за къщата за гости, където спя. Те искат нас, в противен случай нямаше да ни преследват толкова настойчиво. Никой няма да се прибира в апартамента си.

Грейс обмисли казаното за няколко секунди и предложи:

— Знам едно място. Можем да отидем там, докато решим какво да правим по-нататък.

— Не може да ходим при някого от приятелите ти.

— Служебен апартамент под наем е — поясни тя, — но не се ползва с много добра репутация.

— Но си била там лично, нали? — попита той.

— Да — отвърна тя и си спомни за Джиан Лу.

Служебни апартаменти под наем с оборудвана кухня и с персонал за почистване се използваха вместо скъпите хотелски стаи при по-дългосрочен престой на чуждестранни бизнесмени.

— Може би ще ни свърши работа… — съгласи се Нокс.

— Трябва да побързаме — пришпори го тя, а в гласа й се надигаше паника. — Кървиш много лошо.

Нокс най-накрая бе разбрал какво я ужасяваше — гледката на кръв. Всеки имаше по нещо, което не може да понася. При него това беше насилието, когато някой по-силен се възползва от по-слаб. Направо му се повдигаше от подобна гледка.

— Честно казано — призна той, обръщайки се към нея, за да го чуе, — дори не знаех, че съм ранен. Всичко е наред.

— Ти кървиш, Джон. И то доста… Спри веднага! Ще се обадя, а след това аз ще карам! — нареди Грейс.

За пръв път се беше обърнала към него на малко име. Нокс се усмихна и лицето му се изкриви в неочакван пристъп на болка, щом Грейс го притисна по-силно.

Той отби встрани и спря.

08:00 часа

храм „Джин ’анг“

квартал Джин ’анг

Шанхай

Мелсчой плати седем юана на нещастния търговец за пакетче тамян, мърморейки тихо заради високата му цена, и влезе в сумрачната вътрешност на храма. Позлатената статуя на Буда, седнал с кръстосани крака, се издигаше на девет метра, а около нея имаше оставени купи с нарове и свежи цветя. Дим с тежък наситен аромат изпълваше помещението и обгръщаше раменете на идола като шал.

Мелсчой не бе дошъл да се моли, а заради един от двамата останали невредими от хората му, който трябваше да следи онзи Фен, шефа на охраната на „Йонг Ченг и син“. Човекът му го беше проследил до една от тесните улички зад „Квинтета“ и бе видял как жената и американецът бяха помлели Фен и неговия човек.

Жената и американецът…

Неговият човек се беше опитал да ги последва, но ги бе изгубил в трафика — огромно провинение, за което Мелсчой още не беше решил какво наказание да му наложи. С това му оставяше единствено възможността да проследи нощния пазач, който тъкмо влизаше в храма.

Сети се за една стара китайска поговорка, че имало повече от един начин да одереш котка, но Мелсчой веднага отхвърли мисълта от съзнанието си. Началникът му в Пекин разполагаше с толкова много връзки, че имаше уши и очи буквално навсякъде. Колко ли време щеше да мине, преди да разбере за купищата грешки, които Мелсчой и хората му бяха допуснали? И кога щеше да прекъсне операцията? А после какво? Дали нямаше да му прати наказателен отряд, който да ги пребие през нощта? Или полиция да ги арестува? Мелсчой не вярваше на пекинския си работодател; знаеше единствено, че парите, за които го наеха, бяха добри и се плащаше редовно.

Въпреки че по убеждения беше атеист, Мелсчой отдели миг, за да се помоли за възможността да се върне в родината си и със спечелените пари да осигури семейството си.

Последвалият разговор с нощния пазач се сведе до това, до което се свеждаше всеки разговор в този град: до пари. Мелсчой му предложи петстотин юана и човекът бе готов да му даде дори и първородния си син.

Оказа се, че същата нощ чужденецът бе посетен от една дама. Жената го беше чакала в къщата за гости и през това време беше водила неангажиращ разговор за бижута с бармана, защото тя притежаваше магазин за перли в „Интернешънъл Пърл Сити“ в Хонконг.

Мелсчой трябваше да си поговори с нея. И да разбере всичко, което знаеше тя за американеца и най-вече какво общо има той с Лу Хао. Тази жена в момента можеше да бъде единственият му спасител. А не този бронзов идол…

От друга страна, всеки знаеше съдбата на спасителите — те трябваше да бъдат пожертвани.

09:00 часа

квартал Чаннин

Шанхай

— Wo de tian!19 — каза Грейс и го поведе към обзаведения служебен апартамент, който успя да уреди да ползват почти толкова бързо, колкото ако бяха наели хотел. Най-големият проблем обаче беше в това, че трябваше да покажат личните си карти, но Грейс реши да заобиколят изискването, като намекна, че двамата с Нокс са любовници. Срещу определена цена наемодателят им се съгласи да ги пусне. Грейс бе спряла на различни места по пътя и носеше няколко пазарски чанти със себе си.

Подът беше покрит с мраморни плочки, обзавеждането бе от черна кожа и лъскави алуминиеви орнаменти, а осветлението бе от приглушени халогенни лампи. От прозореца се разкриваше гледка към небостъргачите на града.

Още с влизането си Грейс спусна щорите и завесите.

Нокс свали окървавения си елек и каза:

— Бих се възползвал от помощта ти, ако можеш да издържиш на гледката.

Грейс неволно отстъпи, погнусена от подгизналата с кръв тениска. Той я свали с известни усилия, а тя пристъпи към него, за да му помогне. Извърна се настрана, щом видя раната.

— Изглежда лошо, но всъщност не е… — успокои я той.

— Ранен си — напомни му тя.

Нокс изпъшка, докосвайки раната с пръсти. Тя забеляза два по-стари белега: един на гърдите и друг, преминаващ напряко през ребрата му.

— Онзи ме нападна изневиделица, скочи върху мен, преди да успея да реагирам. Аз съм си виновен. Можеш ли да ми помогнеш?

Нокс се запъти към банята, а Грейс го последва с една от чантите с покупки. С нейна помощ той проми раната и я подсуши. Лицето му се изкриви от болка, когато напои марля с дезинфектант и я пъхна с пръст в раната си. Задържа я там половин минута, след което изстиска малко гел по краищата й и се обърна към Грейс. Цветът на лицето й бавно се възвръщаше, поне не изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне.

Грейс отвори капачката на тубичката със секундно лепило.

— Ще притиснеш ли ръбовете на раната един към друг вместо мен? — попита я той.

— Аз ще сложа лепилото — каза тя. — Раната я дръж ти. Може би ще трябва да те зашият.

— Това ще свърши работа — отговори Нокс и посочи към другите два белега. — Какви ти шевове! Само секундно лепило — засмя се той. Зарасналите белези изглеждаха белезникави и подути.

Нокс притисна с два пръста кожата около раната си, докато Грейс нанасяше лепилото. Задържа така около пет минути. Когато я пусна, част от двусантиметровия разрез беше прилепнал, но по средата отново се отвори. След още три нанасяния на лепило най-накрая успяха да я залепят.

— От какво са другите белези? — поинтересува се Грейс.

— Повечето са от шрапнели. Двамата с Дулич бяхме в един конвой, когато на пътя пред нас избухна бомба. Джипът на Сержанта се запали, а аз обрах част от шрапнелите…

— Сам си го търсил… — нежно му се скара Грейс.

— През тези две години… Оттогава са повечето ми белези. Обикновено човек започва подобна работа с мисълта, че е неуязвим, а към края вече нямаш търпение договорът ти да приключи.

— Е, значи господин Дулич ти е длъжник… — предположи тя.

— Нещата не стоят точно така. Американците не разсъждават по този начин — усмихна се Нокс.