— Чисто е — тихо каза Грейс.

— Тук също — обади се Нокс от другия край.

Двамата се върнаха при вратата, където беше захвърлена някаква завивка, свита на топка, и още използвано тиксо.

— Столът е само един — отбеляза Нокс.

— Значи са ги разделили — изрече тя.

— Да — отвърна той, обладан от неприятно предчувствие. И двамата съзнаваха какво може да означава това.

— Ще огледаме доказателствата — продължи Нокс. — Ти се заеми с храната и пластмасовите столове, аз ще остана тук с това.

— Добре — отвърна тя, усещайки тревогата му, че може би Данър е мъртъв.

Докато тя работеше зад него, Нокс се опита да си представи цялата обстановка, да „види“ хората, които са били на това място, а не просто огромното празно пространство. Представи си Лу на стола, завързан с тиксо. Потвърждаваше се от слоя лепкаво вещество, останал по предните крака на стола на височината на глезените и на двете облегалки за ръцете. Забеляза петната под стола, усети неприятната миризма и предположи, че заложникът е бил държан завързан дълго време без възможност да става за физиологичните си нужди. След това погледът му се спря на плосък пластмасов предмет, оставен до стената — беше болнична подлога. Представи си похитителите, седнали на пластмасовите столове, как пушеха, хранеха се и убиваха времето си. Приклекнал, Нокс заобиколи стола и спря.

Това, което видя, го накара да промени стратегията — тук беше седял не Лу, а Данър. На задния крак на стола бе забелязал три прави черни резки. Това беше съобщение от Данър — „трима похитители“. Нокс усети как тревогата му започна да утихва.

— Не е бил Лу — каза той. — Бил е Данър. Тук, на стола! Пазили са го трима мъже.

— Да, трима — съгласи се Грейс. — И аз така реших. Единият е пушач, другият е левак и вегетарианец, а третият е бил доста нервен.

— Сериозно ли говориш?! — невярващо възкликна Нокс.

Грейс го изгледа унищожително и продължи:

— Виж този стол, пепелта от цигари и угарките — посочи тя. — Пред стола в средата има кутийка от бира, но е оставена отляво, не отдясно, значи е левак. В пицата, която е останала, няма месо, значи е вегетарианец. Пред последния стол има накъсана и смачкана салфетка, от която са свивани топчета. Определено там е седял някой изнервен.

— Ще повярвам на думите ти — измърмори Нокс.

Не му бяха необходими резултатите от ДНК тестовете. Беше сигурен, че точно Данър беше седял на стола. Разгледа го по-съсредоточено, използвайки писалката с халогенно фенерче, и обърна по-специално внимание на местата, където си личаха залепванията на ръцете. Погледна резките, издраскани с нокът върху облегалката за ръце, от няколко различни ъгъла.

— Числото четиридесет и четири говори ли ти нещо? — попита след малко той. Помъчи се да направи снимка на резките, но не успя.

Грейс погледна към него, но не каза нищо.

— Ами четиридесет и едно? — продължи Нокс.

Тя пристъпи по-близо, за да погледне. Изглеждаше притеснена.

— Четиридесет и четири ли?

Нокс посочи към резките, оставени върху дървото на страничната облегалка.

— Какво е това? — попита той.

— Нищо…

— Защо премълчаваш, Грейс? — настоя за отговор Нокс.

— Цифрата четири е лош знак… — уклончиво отговори тя, очевидно опитвайки се да скрие нещо.

— Добре. И какво означава, Грейс? — продължи Нокс.

— Ами четири звучи като sei — смърт — отвърна тя.

Нокс замълча.

— Четиридесет и четири е още по-лошо число — продължи тя, — означава „умиращ или мъртъв“.

— Данър или Лу? — запита се Нокс на глас. Може би Данър беше ранен или пък Лу бе получил пристъп.

— Столът е само един — отбеляза Грейс.

— Данър е седял на него, сигурен съм — заяви той и посочи драскотините. Отиде до захвърлената топка тиксо и започна да я разплита. Намери едно парче, по което бяха полепнали отскубнати косъмчета и парченца кожа. Под светлината на фенерчето косъмчетата изглеждаха леко червеникави. — Данър е бил! Сигурен съм! — прошепна Нокс.

— А къде е Еди? — въздъхна Грейс. — Умиращ или мъртъв?

— Нека не изпадаме в гадания — предупреди я той. — Не сме намерили кръв. Засега няма сигнал за някакъв проблем. Има шанс тези типове да са професионалисти и да са държали заложниците разделени. Стандартна процедура за действие — така ако единият се измъкне и отиде при ченгетата, те ще задържат втория. Все още няма за какво да се тревожим.

— Звучиш така, сякаш се опитваш да убедиш повече себе си, отколкото мен — каза тя.

— Така ли? — учуди се Нокс. — Ами ти с твоя левак вегетарианец?

— Оставил е наядено парче пица, отхапвал е от лявата му страна. Освен това се опитваш да смениш темата — отвърна тя. — От къде на къде обикновен доставчик ще знае този адрес? А и е явно, че тук не е мястото, където е бил държан Еди… В това няма смисъл.

— Нека не прибързваме — рече Нокс. — Данър е жив и съдейки по миризмата на това място, той е бил преместен малко преди да дойдем тук. — Във въздуха все още се усещаше цигарен дим и си личеше, че някой е бил тук през последните няколко часа. — Имаме доставчика на „Шерпа“ — продължи Нокс, — но той е действал самостоятелно.

— А монголците?

— Обикновено похитителите наблюдават лицата, от които искат плащане на откупа. Видяхме, че монголците наблюдаваха апартамента на Лу, и това се връзва. Или просто и те, също като нас, търсят записките му.

— Виждала съм и добре облечени китайци да наблюдават сградата на „Бертолд Груп“ откъм парка Шанян. — Грейс му разказа за мъжете, от които се беше измъквала, преоблечена.

— Да, сигурно работят с монголците, но може и да са самостоятелни. А ако забравим за човека от „Шерпа“, това прави две различни групи, с които трябва да се занимаваме — обобщи Нокс.

— Добре облечените може да са от БНС — предположи Грейс. — Или пък да са независими. А може и да са самите похитители.

— Ако са похитителите, значи нямаме обяснение кои са монголците. Слушай, това беше следа, която трябваше да проверим, но златният пръстен все още се крие в записките на Лу — отбеляза Нокс.

— За какъв златен пръстен говориш?

— Това е наградата — поясни той. — От доставчика на „Шерпа“ знаем, че са го нападнали монголците. Пребили са го, след като е оставил бележката с искане за откупа в „Бертолд“, така че те са наблюдавали или „Бертолд“, или самия доставчик. Те не са похитителите. Разполагаха с адреса преди нас, но докато стигнат дотук, мястото вече е било изпразнено.

— И защо смяташ така? — попита тя.

— Няма следи от борба.

Грейс кимна.

— Значи доставчикът на „Шерпа“ е трябвало да изпрати някакво кодирано съобщение веднага щом е успял да остави искането в „Бертолд“ и да се оттегли оттам. Така и не е имал време да го направи, защото точно тогава са го нападнали монголците.

— Същевременно похитителите са събрали всичко и са преместили Дани. Да, връзва се — продължи Нокс. — Но ако е вярно, това би означавало, че мозъкът, замислил операцията, е допуснал аматьорска грешка, като е издал къде държат заложника на човека от „Шерпа“. Защо би направил такова нещо?

— Може да са хора на „Триад“ — предположи Грейс. — Или някой по-неопитен в отвличанията.

— Като например конкурент на „Бертолд“ — довърши мисълта й той.

— И тук отново се връщаме на това, че ни трябват записките на Еди за поощренията.

Нокс се намръщи на евфемизма за подкуп, който тя използва.

— Една стъпка напред… — измърмори той. — Но кои са тези монголци?

— Може би трябва да информираме БНС за това място. Те действат много ефективно, могат да вземат отпечатъци и ДНК. Такива доказателства ще ни бъдат много полезни — предположи Грейс.

— Ако БНС намерят Данър преди нас — напомни й Нокс, — той ще попадне в по-лоша ситуация, отколкото ако се намира в ръцете на похитителите. Много вероятно е същото да се отнася и за Лу.

Грейс го погледна, готова да спори, но вместо това въздъхна и си замълча.

— Три дни — промълви само тя.