— Ами… — Забеляза без изненада, че дъждовните капки, които падаха върху ръцете на Ялвод, започваха да пушат и да цвърчат. — Прав си.

— Прав съм, я! Е, споразумяхме се. А сега потегляй, прибери се при жена си. Сигурен съм, че ще те посрещне с отворени обятия. Заведи я в спалнята. Вкарай в нея пениса си на смъртен и си представи, че е жената на най-добрия ти приятел. Не я заслужаваш, но си късметлия.

— Ами ако реша да се откажа? — прошепна Стрийтър.

Ялвод го дари с ледена усмивка, която оголи издадените му канибалски зъби.

— Няма начин! — отсече.

Това се случи през август 2001, месец преди да паднат кулите-близнаци.

През декември (в същия ден, в който Уинона Райдър беше арестувана за кражба в магазин), доктор Родерик Хендерсън обяви Дейв Стрийтър за излекувал се от рак и за едно от чудесата на съвременния свят.

— Нямам обяснение — каза.

Стрийтър имаше, но си замълча.

Разговорът им се състоя в кабинета на доктор Хендерсън. Междувременно в болницата „Дери Хоум“, в стаята за консултации, където Стрийтър бе видял първите рентгенови снимки на излекуваното си като по чудо тяло, на същия стол, на който бе седял, сега седеше Норма Гудхю и гледаше своите резултати от ядрено-магнитния резонанс. Вцепенено слушаше това, което лекарят ѝ обясняваше с възможно най-благия си тон — че бучката в лявата ѝ гърда наистина е рак, който се е разпространил в лимфните ѝ възли.

— Положението е лошо, но не и безнадеждно. — Хендерсън се пресегна през масата и хвана студената ръка на Норма. — Налага се веднага да започнем химиотерапия — добави и окуражаващо ѝ се усмихна.

През юни следващата година Стрийтър най-сетне получи повишение. Мей Стрийтър бе приета във факултета по журналистика в Колумбийския университет. За да го отпразнуват, Стрийтър и жена му заминаха за Хаваите на дълго отлагана почивка. Любиха се много пъти. През последния им ден на остров Мауи се обади Том Гудхю. Връзката беше лоша, пък и той едва говореше, но все пак стана ясно — Норма беше починала.

— Ние ще сме винаги до теб — обеща му Стрийтър.

Когато съобщи на Джанет новината, тя се строполи на хотелското легло и зарида, закрила с длани очите си. Стрийтър легна до нея, притисна я до себе си и си помисли: „Е, така или иначе вече си тръгвахме.“ И въпреки че му беше мъчно за Норма (и донякъде за Том), имаше и радостен момент — бяха избегнали най-гадния период в Дери, когато насекомите жилят като полудели.

През декември Стрийтър изпрати на „Светски детски фонд“ чек за малко над петнайсет хиляди долара. Вписа го като разход в данъчната си декларация.

През 2003 Джъстин Стрийтър влезе в списъка на отличниците на университета Браун и — ей-така, на шега — изобрети видеоиграта „Заведи Фидо у дома“. Целта на играта беше да преведеш завързаното на каишка куче от мола до дома му, като избягваш калпави шофьори, падащи предмети от балконите на високите етажи, както и глутница побъркани старици, нарекли се „Бабички-кучеубийки“. На Стрийтър всичко това му звучеше несериозно (макар синът му да го уверяваше, че е замислено като сатира), но компанията „Геймс Инкорпорейтид“ се заинтересува от играта и плати на хубавия, добросърдечен Джъстин седемстотин и петдесет хиляди долара за правата върху нея. Плюс процент от приходите. Той купи на родителите си два джипа „Тойота Патфайндър“ — розов за дамата, син за господина. Джанет се разплака, прегърна го и го нарече глупаво, безразсъдно, щедро и прекрасно момче. Стрийтър го заведе в кръчмата на Рокси и го почерпи с пиво „Спотид Хен“.

През октомври съквартирантът на Карл Гудхю в колежа „Емерсън“ се върна от занятия и завари Карл проснат по корем на кухненския под в апартамента, докато препеченият сандвич с кашкавал, който бе приготвял, още димеше в тигана. Въпреки че беше само двайсет и две годишен, Карл беше получил инфаркт. Лекарите, които поеха случая, споменаха нещо за тънка атриална стена — вроден сърдечен дефект, останал досега незабелязан. Момчето не умря — съквартирантът му се беше върнал тъкмо навреме и беше карал курс по кардио-пулмонална първа помощ. Но мозъкът на пострадалия известно време беше лишен от кислород и интелигентният, красив, атлетичен младеж, който неотдавна обикаляше Европа с Джъстин Стрийтър, се превърна в сянка на предишния Карл. Понякога се изпускаше, губеше се, ако се отдалечеше на повече от две пресечки от дома си (беше се прибрал при все още опечаления си баща), а говорът му приличаше на мучене, което само Том разбираше. Гудхю му нае придружител. Придружителят му правеше предписаната физиотерапия и следеше да се преоблича. Веднъж на две седмици го водеше на малки „екскурзии“. Най-честата беше до сладоледената къща „Уишфул Дишфул“, където Карл редовно получаваше фунийка сладолед с шамфъстък и го размазваше по цялото си лице. След това придружителят му го избърсваше с влажни кърпички — много търпеливо.

Джанет спря да придружава Стрийтър на вечерите у Том.

— Не издържам — призна си. — Не толкова заради това, че Карл едва се влачи и че от време на време се подмокря, а от погледа му. Сякаш си спомня какъв е бил преди, но не може да се сети как е стигнал до сегашното състояние. И… не знам… на лицето му постоянно се чете някаква надежда, която ме кара да си мисля, че целият живот е една шега.

Съпругът ѝ я разбираше добре — и на него често му минаваха подобни мисли по време на вечерите със стария приятел (сега, когато Норма я нямаше да готви, храната се поръчваше от ресторант). Той гледаше с наслада как Том храни своето момче, радваше се на надеждата, която се четеше в погледа на Карл. Погледът му казваше: „Това е само сън, да, аз сънувам, ей-сега ще се събудя.“ Джан беше права — наистина шега, но добра шега.

Ако се замислиш.

През 2004 Мей Стрийтър започна работа във вестник „Бостън Глоуб“ и се обяви за най-щастливото момиче в САЩ. Джъстин Стрийтър сътвори музикалната игра „Рок до дупка“, която остана неоспорим бестселър няколко години, докато се появи „Герой с китара“ и я измести от пазара. Но дотогава той вече беше разработил компютърна програма за композиране на синтезатор. Самият Стрийтър беше назначен за управител на банковия клон, дори се говореше за регионален пост в бъдеще. Той заведе Джанет в Канкун и си прекараха великолепно. Тя започна да го нарича „моя гушкав зайко“.

Счетоводителят на фирмата „Сметосъбиране и рециклиране“ на Гудхю присвои два милиона долара и духна в неизвестна посока. Последвалите ревизии установиха, че финансовата основа на компанията е изключително лабилна — изглежда, старият лош счетоводител с години беше гризкал от баницата.

„Гризкал? — помисли си Стрийтър, докато четеше репортажа в «Дери Нюз». — По-скоро тъпкал в гърлото си яки хапки.“

Том вече не изглеждаше на трийсет и пет, а на шейсет. Вероятно го съзнаваше, защото престана да си боядисва косата. Стрийтър със задоволство отбеляза, че сега косата му не е бяла, а сива — същото унило сиво като на чадъра, който Ялвод свиваше през онзи ден. Сиво като косите на старчоците, които седят в парковете и хранят гълъбите. Цвят „Само за несретници“.

През 2005 Джейкъб, футболистът, който беше започнал работа в умиращата фирма на баща си, вместо да отиде в колеж, (можеше да следва с пълна спортна стипендия), срещна едно момиче и се ожени. Малка жизнерадостна брюнетка на име Ками Дорингтън. Стрийтър и жена му бяха единодушни, че церемонията е минала прекрасно, макар Карл Гудхю да сумтеше, крякаше и врякаше по време на венчавката, а Грейси, най-голямото дете на Гудхю, на излизане от църквата се спъна в роклята си, падна по стълбите и си счупи крака на две места. До този инцидент Том Гудхю изглеждаше почти като предишния Том. С други думи, изглеждаше щастлив. Стрийтър не се дразнеше, отпускаше му малко щастие. „Сигурно дори в ада — мислеше си той — хората получават по глътка вода от време на време, дори само за да изпитат с пълна сила ужаса на неутолената жажда, когато ги обземе пак.“