Мога да си припомня остатъка от нощта, но това е все едно да разглеждаш стари снимки в плесенясал вехт албум. Плъхът бе изгризал цялата месеста част между левия ми палец и показалец — ужасна рана, но в същото време и някак късметлийска. Ако зъбите му бяха докопали пръста, който бях пъхнал под ластика, като нищо можеха да го отхапят. Осъзнах това, когато се върнах в спалнята и вдигнах мъртвия гризач за опашката (с помощта на дясната си ръка; лявата беше така вкочанена, че и най-малкото движение ми причиняваше непоносима болка). Беше дълъг поне шейсетина сантиметра и тежеше най-малко три килограма и половина.

„Значи не е същият, плъх, който е избягал през тръбата — чувам ви да казвате. — Просто няма как да е той.“ Обаче беше същата гадина и ви уверявам, че не ви лъжа. Нямаше никакъв опознавателен белег — никакво бяло петно по козината или лесно за запомняне наръфано ухо, — ала знаех, че това е изчадието, осакатило Ахелой. Също както знаех, че не ме дебнеше там случайно.

Както го държах за опашката, го отнесох в кухнята и го пуснах в кофата за смет. После отнесох кофата до външното сметище. Бях гол под проливния дъжд, но въобще не обръщах внимание на това. Онова, което ме вълнуваше, бе лявата ми ръка, която пулсираше от толкова остра болка, че заплашваше да заличи всичките ми мисли.

Взех шлифера си от закачалката в антрето (това невинно действие ми костваше неимоверни усилия), навлякох го и отново излязох, като този път отидох в обора. Там намазах раната си с мехлема на „Роули“. Все пак бе успял да предпази вимето на Ахелой от инфекция и се надявах, че ще стори същото с ръката ми. Понечих да се обърна и да се прибера в къщата, когато ненадейно си спомних как плъхът ми бе избягал последния път. Тръбата! Приближих се до нея и се наведох, опасявайки се, че ще видя циментовата си „запушалка“ или натрошена на парчета, или напълно изчезнала, обаче беше непокътната. Естествено, че ще е непокътната — дори четирикилограмов плъх не би могъл да махне цимента. Фактът, че изобщо ми беше хрумнала тази идея, ясно показваше състоянието, в което се намирах. За момент имах чувството, че се наблюдавам отстрани — мъж, гол под незакопчания си шлифер, чието телесно окосмяване е обагрено в червено от шията до слабините, лявата му ръка лъщи под пласта кравешки мехлем, а очите му всеки миг ще изскочат от орбитите. Също като очите на плъха, когато смачках гръбнака му.

„Не е същият плъх — помислих си аз. — Онзи, който ухапа Ахелой, лежи мъртъв или в тръбата, или в скута на мъртвата Арлет.“

Обаче си знаех, че е той. Знаех го със сигурност — както тогава, така и сега.

Той беше.

Върнах се в спалнята и коленичих, за да събера окървавените пари от земята. Това се оказа трудна и бавна работа, когато можеш да използваш само едната си ръка. По едно време неволно ударих лявата си ръка в леглото и изревах от болка. Видях как кръвта потече наново, оцветявайки слоя мехлем в розово. Сложих банкнотите върху скрина, без да си правя труда да ги покривам с каквото и да било — нито с книга, нито с някоя от проклетите декоративни чинии на Арлет. Не можах дори да се сетя защо изобщо ми се струваше толкова важно да скрия добре парите. Бях изритал кутията за шапки обратно в дрешника и после бях затръшнал вратата. И, що се отнася до мен, спокойно можеше да си стои там до края на вечността.

Всеки, който някога е бил фермер или е работил в нечие стопанство, ще ви каже, че злополуките са нещо често срещано и поради тази причина е добре да се вземат предпазни мерки. Имах голям бинт в раклата до кухненската мивка — раклата, която Арлет наричаше „укротителят на болката“. Понечих да го извадя, но точно тогава погледът ми бе привлечен от чайника, димящ на печката. Чайникът с водата, която бях сложил да се топли, когато все още бях цял-целеничък и чудовищната болка още не ме беше погълнала. Изведнъж ми хрумна, че горещата сапунена вода навярно е идеалният лек за проблема ми. И понеже ръката ми се разкъсваше от пламъците на агонията, имах чувството, че положението просто няма как да стане по-зле; точно обратното, топлата течност ще дезинфекцира и успокои грозната рана на дланта ми. Впоследствие се оказа, че греша и за двете неща, ала кой да ми каже? Дори днес, толкова години по-късно, идеята все още ми изглежда добра. И предполагам, че щеше да проработи… ако бях ухапан от обикновен плъх.

Използвах здравата си ръка, за да прелея горещата вода в един леген (слава богу, че бях в достатъчна степен на себе си, за да не полея ръката си директно от чайника), след което добавих малко от кафявия сапун за пране на Арлет. Както се оказа, това бе последният калъп; в домакинството има толкова много неща, които убягват на един мъж, особено когато не е свикнал да живее сам. После взех парцал, отидох в спалнята и започнах да почиствам кръвта и карантиите. Докато го правех, в паметта ми непрекъснато изплуваха подробности от предишния път, когато ми се наложи да заличавам кървави петна от пода на същото помещение. Този път обаче Хенри не беше до мен, за да споделим кошмара. Да върша това сам, особено когато всяко мое движение възпламеняваше неописуема болка, се оказа отвратителна задача. Сянката ми подскачаше и се гърчеше уродливо на стената, подклаждайки гротескни асоциации за Квазимодо от романа „Парижката Света Богородица“ на Виктор Юго.

Малко преди да привърша с чистенето, ненадейно се спрях и килнах глава настрани. Очите ми се бяха ококорили, а сърцето ми като че ли се бе преместило в наранената ми ръка, откъдето разпращаше залпове от пулсираща болка. Бях дочул някакъв шум, напомнящ трополене на десетки малки крачета, който сякаш се разнасяше отвсякъде. Звук на сновящи насам-натам плъхове. Разпознах го още на мига. Нейната вярна свита. Бяха успели да открият някакъв друг изход. Явно онзи върху кутията за шапки просто беше първият… и най-дръзкият от гнусната гмеж.

Гадините бяха проникнали в къщата, бяха се промушили в стените и скоро щяха да се изсипят от всички страни и да ме залеят като жива река. Това щеше да е нейното отмъщение. Щях да я чуя как се смее, докато ме разкъсват на парчета.

Навън вятърът беснееше с такава сила, че разтърсваше рамките на прозорците и надаваше пронизителен вой покрай стрехите. Шумът на припкащите крачета се усили, след което позаглъхна леко, когато вятърът утихна. Облекчението, което се разля в гърдите ми, беше толкова силно, че заглуши напълно болката (макар и за няколко секунди). Не бяха плъховете; дъждът просто бе преминал в суграшица, защото със спускането на нощта температурата беше паднала значително. Върнах се в спалнята, за да продължа с почистването.

Когато приключих, излях кървавата вода през верандата, а после отидох в обора, за да намажа отново раната с мехлем. Когато я почистих напълно от кръвта, видях, че сгъвката между палеца и показалеца ми е разкъсана от три дълбоки прореза, които приличаха на сержантски нашивки. Левият ми палец стърчеше някак накриво, сякаш зъбите на плъха бяха засегнали някоя важна връзка между него и останалата част на дланта ми. Намазах се с мехлема и се затътрих към къщата, като си мислех: „Боли ме, но поне раната е чиста. Ще зарасне без усложнения. Всичко ще бъде наред.“ Опитах се да си представя как всички защитни сили на организма ми се мобилизират и се втурват към пострадалото място, подобно на миниатюрни пожарникари с червени каски и дълги шинели.

На дъното на „укротителя на болката“, увито в парче коприна, което навремето навярно е било част от дамски комбинезон, имаше шишенце с хапчета от дрогерията на Хемингфорд Хоум. Върху етикета му с химикалка пишеше: „АРЛЕТ ДЖЕЙМС, Да се приема по 1 или 2 таблетки преди лягане при менструални болки.“ Глътнах три със солидна доза уиски. Нямах никаква представа какво съдържат — нищо чудно сред съставките да имаше и морфин, — обаче ми подействаха. Болката не изчезна напълно, ала вече измъчваше един Уилфред Джеймс, който сякаш се намираше в съвсем различна реалност. Главата ми се замая, таванът започна бавно да се върти, а картината на миниатюрните пожарникари, които се бореха с пламъка на инфекцията, стана още по-ярка и отчетлива. Вятърът се усили и барабаненето на суграшицата заприлича още повече на трополящи плъхове за отнесеното ми съзнание, ала вече нямаше да се поддам на халюцинацията. Дори изрекох силно на глас: