Същата седмица в Омаха млад мъж с каубойска шапка влязъл в заложната къща на Додж Стрийт и си купил никелиран14 трийсет и две калибров пистолет.

Платил с пет долара, които без съмнение са му били подадени — под заплаха — от полусляпа стара жена, въртяща магазинче под реклама, на която било нарисувано момиче със синьо боне. На другия ден млад мъж с каскет и червена бандана, закриваща устата и носа му, влязъл в местния клон на Първа земеделска банка, насочил оръжието си към симпатичната млада касиерка на име Рода Пенмарк и поискал всички пари от касата. Тя му връчила около двеста долара, предимно на банкноти от по един и пет — от онези мръсни, измачкани банкноти, които фермерите носят сгънати в джобовете на работните си гащеризони. Докато отстъпвал към изхода, натъпквайки парите в джобовете на панталоните си с една ръка (изглежда бил нервен, понеже изтървал няколко банкноти на земята), едрият мъж от охраната — пенсиониран полицай — му казал: „Синко, не трябва да го правиш.“ Тогава младежът стрелял във въздуха със своя трийсет и две калибров пистолет. Неколцина клиенти на банката извикали уплашено. „Не ми трябва и да ви убивам — изрекъл иззад червената си бандана, — ала ще го сторя, ако се наложи. Минете зад тази колона, господине, и останете там, ако съзнавате кое е най-доброто за вас. Отвън имам приятел, който държи на прицел вратата.“

И така, младежът изскочил тичешком навън, смъквайки банданата от лицето си. Човекът от охраната изчакал минута-минута и нещо и също излязъл с вдигнати ръце (той не разполагал с огнестрелно оръжие), просто за всеки случай, ако отвън наистина дебнел приятелят на извършителя на обира. Естествено, такъв нямало. Ханк Джеймс нямаше приятели в Омаха… с изключение на младата жена, в чиято утроба растеше бебето му.

Реших да взема двеста долара от заема в брой, а другите пари да оставя на съхранение в банката на господин Стопенхаузер. После напазарувах — първо минах през железарския магазин, после през склада за дървен материал и накрая през бакалницата, където Хенри уж бе получил предполагаемото писмо от майка си… което тя без съмнение щеше да му напише, ако не се намираше в стария кладенец. Когато напуснах очертанията на града, ситният дъждец неусетно се усили и докато стигна до фермата, вече валеше като из ведро. Разтоварих току-що закупения дървен материал и керемиди, нахраних и издоих кравите, след което се заех да прибера провизиите от бакалницата; предимно суха храна, консерви и основни питателни продукти, които бяха свършили твърде бързо в отсъствието на Арлет в кухнята. Щом приключих и с тази задача, сложих да си стопля на печката вода за къпане и свалих мокрите си дрехи. Извадих пачката банкноти от предния джоб на измачкания си работен гащеризон, преброих ги и видях, че разполагам с почти сто и шейсет долара. Защо бях изтеглил такава голяма сума? Защото умът ми витаеше другаде. Къде другаде? При Арлет и Хенри, разбира се. Да не говорим за Хенри и Арлет. В онези дъждовни дни мислите ми се въртяха все около тях.

Добре съзнавах, че не беше никак добра идея да държа толкова много пари вкъщи. Далеч по-разумно би било да вложа и тях в банката, където щяха да заработят някаква лихва (макар и несъизмерима с лихвата по ипотечния заем), докато измисля къде е най-добре да ги инвестирам. Междувременно обаче щях да ги скрия на някое сигурно място.

Първото скривалище, което ми дойде наум, беше кутията с червената курвенска шапка. Все пак Арлет я използваше за тайник от доста време и явно местенцето бе добро, след като го бях открил едва наскоро. Ала пачката беше твърде дебела, за да се събере в сатенената лента; ето защо навярно бе най-добре да скътам банкнотите в самата шапка. Парите щяха да останат там съвсем за кратко — само докато си намеря повод да отскоча отново до Хемингфорд Хоум.

Влязох в спалнята, гол както майка ми ме е родила, и отворих вратата на дрешника. Избутах настрани кутията с бялата „църковна“ шапка и се протегнах, за да достигна другата. Миналия път я бях избутал чак в дъното на лавицата и сега трябваше да застана на пръсти, за да успея да я достигна. Бе пристегната с ластична лента. Когато я напипах, пъхнах пръст под ластика, за да я дръпна към мен, и веднага почувствах, че кутията незнайно защо е доста по-тежка от преди. Сякаш вътре имаше не боне, а тухла. В следващия момент усетих нещо като странно изтръпване, като че ли ръката ми внезапно се бе потопила в ледена вода. Миг по-късно на мястото на необичайното вкочаняване лумна истински пожар. Болката беше толкова силна, че моментално парализира всички мускули на дланта ми. Инстинктивно отстъпих назад и изкрещях от изненада, шок и агония, разпилявайки банкнотите по земята. Пръстът ми продължаваше да е пъхнат под ластика и кутията за шапка също изскочи навън. И там, отгоре ѝ, се бе наежил един сив плъх, който ми изглеждаше подозрително познато.

Навярно ще изтъкнете: „Уилф, всички плъхове си приличат като две капки вода“ и всеки друг път бихте се оказали прави, обаче наистина познавах добре този; нима не го бях виждал да се отдалечава от мен, а между зъбите му да се поклаща кравешка цицка, досущ като пура?

Кутията за шапки се изплъзна от кървящата ми ръка и гадината тупна на пода. Ако бях започнал да мъдрувам как да постъпя, противният гризач със сигурност щеше да се измъкне, ала способността ми за рационално мислене бе напълно блокирана от болката, изненадата и ужаса, които всеки нормален човек би изпитал при вида на кръвта, шуртяща от част на тялото му, която само допреди броени секунди си е била цяла-целеничка. Дори бях забравил, че съм съвършено гол и съответно възможно най-уязвим. Просто стоварих с всичка сила десния си крак върху плъха. Чух как костите му изхрущяват и вътрешностите му се сплескват. Изпод опашката му блъвнаха кръв и скашкани карантии, които обляха левия ми глезен с гнусната си топлина. Гадината отчаяно се гърчеше, мъчейки се да ме ухапе отново — виждах как големите ѝ предни зъби трескаво потракват, — но челюстите ѝ не можеха да ме достигнат.

И нямаше как да ме достигнат, ако успеех да удържа сегашното положение. Най-важното бе в никакъв случай да не намалявам натиска на крака си. И аз не само не го намалих, но и настъпих гризача още по-силно, притискайки пострадалата си ръка към гърдите си. Усещах как топлата ми кръв навлажнява гъстото окосмяване, което растеше там, но вниманието ми продължаваше да е фокусирано върху приклещения на пода плъх. Той се извиваше и мяташе, като дългата му опашка първо ме удряше по прасеца, а после се уви около глезена ми като разярен смок. Не след дълго от устата му швърна кръв и очите му изпъкнаха като големи черни перли.

Аз продължавах да го натискам със стъпалото си. Стоях там и търпеливо го чаках да умре. Целият беше премазан и вътрешностите му бяха смлени на кайма, ала въпреки всичко продължаваше да се гърчи и да се опитва да ме захапе. След цяла вечност гадината най-сетне спря да мърда. Останах в същата поза още поне минута, за да се уверя дали случайно не се нрави на умряла лисица (плъх да се прави на умряла лисица — ха!), и когато напълно се убедих, че плъхът е умрял, закуцуках към кухнята, оставяйки кървави отпечатъци навсякъде по пътя си. В превъзбуденото ми, объркано съзнание препускаха странни образи и мисли, като например тези за оракула, предупредил Пелий да се пази от човек с един сандал. Аз обаче не бях Язон15, а един най-обикновен фермер, обезумял от болка и ужас — един най-обикновен фермер, който сякаш бе прокълнат непрекъснато да осквернява с кръв спалнята си.

Докато държах ръката си под студените струи на помпата, ми се стори, че чувам как някой казва: „Стига вече, не издържам повече, стига толкова!“ Оказа се, че това съм аз, ала в началото не можах да позная гласа си. Беше като на немощен старец. Немощен старец, докаран до нищета и просешка тояга.