Шоу я намери да го чака на автобусната спирка. Шал покриваше главата й и по-голямата част от лицето, а слънчеви очила скриваха очите. Той се постара да бъде много внимателен с първата прегръдка и целувка. И с всичко останало след това.

Почти не продумаха на път към ателието. А когато пристигнаха, говориха за всичко друго, но не и за „Ню Лотс“. Стараеха се просто да бъдат милостиви един с друг.

Джъстин излизаше на дълги разходки с черния лабрадор на госпожа Макгъвърн. Старата дама понякога идваше да чисти — грижлива и внимателна в старанието си да не нарушава уединението им.

Когато се спуснеше нощта, Шоу си пийваше доста за разлика от Джъстин, след което се отдаваха на дълги и нежни ласки. Поради раните й, Шоу трябваше да бъде много нежен с нея, от което сексът ставаше някак по-наситен, по-чувствен, а удовлетворението — по-голямо.

Бяха оцелели. И използваха всяка възможност да си дарят взаимно удоволствие.

Болезнените отоци по кадифената иначе кожа на Джъстин късаха сърцето на Шоу, въпреки че чувствата му към нея преливаха отвъд всичко, което бе изпитвал някога.

Най-трудно му беше да понесе мисълта за онова, което бе преживяла. Особено в моментите, когато докосваше местата по нея, които все още я боляха. Тя потръпваше и нещо вътре в него започваше упорито да го души.

Самата мисъл за това, което беше изтърпяла, фактът, че занапред щеше да живее с кошмарите за Арчи Рейнолдс, го изпълваха с гняв и съжаление. Изглежда никога нямаше да се измъкне напълно от горчивата хватка на тези чувства, колкото и осезателно Джъстин да му напомняше, че все пак е жива и то благодарение на него.

В следващите дни те сякаш се опознаха и обикнаха наново. Шоу никога не си беше представял колко топлота и нежност има в нея. Дори в онези мигове, когато бяха заедно в Ню Йорк, когато се бяха намерили, работата и различията между тях някак ги разделяха. Сега, за първи път в живота му, една жена го караше да чувства, че тъкмо той е нейният избраник, а тя — неговата. Беше преминал през всичко това, за да я спечели, и сега близостта им беше заслужен подарък.

Той знаеше, че ще прекара остатъка от живота си с Джъстин. Тя щеше да е винаги до него и тази мисъл го изпълваше с благодарност. Приемаше нейната преданост като скъпа награда, но не споменаваше за това, от страх магията да не изчезне.

Времето минаваше бавно. Първата седмица им осигури възможност да свикнат с промяната.

Но по средата на втората Шоу намали уискито и започна да придружава Джъстин по време на разходките й. Един късен слънчев следобед те за пореден път поеха на разходка с Ели — лабрадора. Април на смъртния ужас беше отминал, прелял в спокоен и топъл май.

Отдалечиха се на около три километра от имението, по обрасла с трева пътека, минаваща през рядка горичка. Стигнаха до крайната си цел — малко езеро сред мочурлива ливада.

Седнаха на един дънер, с лице към водата. Джъстин погледна захождащото слънце, а Шоу неуловимите отблясъци по водната повърхност. Помисли си, че си заслужава да се опита да нарисува нещо толкова ефимерно като танцуващата по водата светлина. Езерото можеше да бъде километър дълбоко, но за Шоу животът беше тук, на повърхността, където можеше да улови играта на светлината. Слънчевите лъчи правеха всичко видимо и живо, въпреки че не проникваха и един сантиметър под повърхността.

Той изглеждаше спокоен, потънал в мислите си, но Джъстин наруши тишината.

— Говорих с баща ми.

Шоу само кимна, без да каже нищо. Разбираше, че няма нужда да настоява. И Джъстин не бе склонна да го принуждава. Но сам усещаше, че е време да поговорят.

— И какво те пита той?

— Ами, много неща. Но главно искаше да се увери, че съм добре.

— А ти какво му отговори?

— Казах му, че наистина съм добре. Или че скоро ще бъда.

— Аха.

— И за теб говорихме.

— Така ли?

— И за това, че благодарение на теб съм жива и се възстановявам.

Джъстин го погледна усмихнато.

Той осъзна, че може да гледа усмивката на Джъстин цял живот и всеки път когато я види, сърцето му да трепва.

— И той как го възприе?

— Е, не го приема като мен, но ти е благодарен.

— Ти ме обикна заради случилото се?

— Да, заради случилото се и заради онова, което ни предстои.

— Джъстин, не съм сигурен дали думата „любов“ дори отчасти се покрива с това, което изпитвам към теб.

— О?

— Да.

Шоу забеляза, че думите му й харесаха. Тя се огледа, уж търсейки кучето на госпожа Макгъвърн.

— Е, и какво предстои от тук нататък, Лойд?

— За нас двамата ли говориш?

— Не, за нас не се безпокоя. А какво ще правиш ти от тук нататък?

— Още не съм решил.

— Защо?

— Защото всичко се свежда до това да продължа да бъда ченге още около година, а не мога да си го представя дори за миг.

— Защо не?

— Не знам — сви рамене той. — Напоследък ми е много добре като не мисля за някои неща.

— Знаеш ли, те ще приемат твоето решение, каквото и да е то.

— Кои са те?

— Баща ми и Де Лука.

— Баща ти сигурен ли е?

— Не мисля, че има нещо относно теб, за което той да е сигурен. Просто не те познава достатъчно добре, но отлично съзнава колко ти е задължен. Може и да не го признава пред теб, но го знае.

Шоу отново се загледа в отблясъците на залязващото слънце.

— Преди да напусна, Де Лука ме извика. Остави онзи Конклин да пази на вратата и ми издекламира речта си.

— Речта си?

— Да-а. Започна да ми говори как съм взел правилното решение, но съм действал в разрез с нормите. Продължи в този дух. Помислих си, че най-накрая ще ми каже какво великодушие проявява отдела като не завежда съдебно производство срещу мен. Не ми се щеше да чуя точно това. Заявих му, че не ми пука. Казах му, че е потънал до гуша в мръсотия. Казах му, че имам запис как Леон Блум говори с Конклин. Казах му още, че техният човек, Блум, е използвал Арчи Рейнолдс и неговата банда, за да съсипят жилищния комплекс. Не му спестих и че разполагам с информация кой какво е получавал от недвижими имоти „Арбър“, която ще изнеса при евентуален съдебен процес. Но му заявих, че всичко това изобщо не ме интересува. Важното беше, че той се опита да ме задържи в отдела. Продължих по въпроса за сделките, за това що е чест, за натиска, упражнен от баща ти, за това, че жертват хора като мен заради гадостите, които самите те са забъркали. Исках да разбере, че играта ми е ясна.

— И каква беше реакцията му?

— Той седеше и ме слушаше спокойно. Накрая каза, че не знам и половината от истината.

— Шегуваш се!

— Не. Тогава дойде моят ред да седя и да слушам. Разказа ми за корейците.

— За корейците ли?

— Оттам идват парите на недвижими имоти „Арбър“. Целият район се изкупува от тях. Каза ми, че те са стиснали за гушата не само отдела, притиснали са кмета и заплашват, че ще прекратят финансовата си подкрепа. И че не били единствените. Имало замесени банкери, строителни магнати, членове на Градския съвет и други висши чиновници, които надигнали вой до небето. Корейците, пресата, политиците — всички оказали натиск. Твърде много трупове имало в Браунсвил и това засягало интересите на разни хора. Каза ми, че само защото баща ти проявил глупостта да ти позволи да се забъркаш там и че само защото Блум е оплескал работата с онази банда продавачи на дрога, не означавало, че той или баща ти са си изцапали ръцете.

— Ти спори ли с него?

— Не. Защото след като ми разказа всичко това, той заби пръст в гърдите ми и рече, че всичко това нямало никакво значение.

— Всичко това нямало значение?!

— Каза, че независимо кой е прав и кой си е изцапал ръцете… всичко това се свеждало до едно и също нещо, поне според него.

— И кое е то?

— Ами, че след всички сключени сделки, съюзи и отправени заплахи, след като всеки измъкне каквото успее, идва ред на ченгетата, които разчистват мястото и нещата пак потръгват. Хора като Импелитери, Уонг, Мейсън и Спърлинг, които застават рамо до рамо с насочени оръжия, оправят бакиите. За втори път чувам тази теория. Без нас, цивилизацията била обречена. И наистина си вярва.