Всички вече го чакаха.

Четирите бюра в кабинета им бяха долепени едно до друго, оформяйки остров по средата на квадратното помещение, боядисано в пепеляв цвят. Имаше също така четири телефона, кантонерка, една дълга маса до стената. Нямаше прозорци. Стандартна обстановка.

Новият участък заемаше едно старо рухнало помещение, минало основен ремонт, което ченгетата, работещи в него, обикновено наричаха „лайнарника“. В Седемдесет и трети участък водопроводът работеше, осветлението беше прилично и имаше място за паркиране. Щеше да свърши работа.

Уолтър Уонг се бореше с подреждането на струващата двадесет хиляди долара електронна апаратура върху дългата маса, поставена до стената срещу вратата на пълната стая. Останалите седяха и го гледаха.

— Уолтър, изглежда си получил всичко, което ти трябва — каза Шоу.

— Да.

— Взе ли и другите неща?

— В колите са.

— Намерил си всичко от списъка?

— Да.

— Къде са колите?

— На служебния паркинг. Ключовете са на стената.

Уолтър се пребори със седемнадесетинчовия монитор на масата, вмествайки го между един скенер, факс машина, изправено ЦПУ, лаптоп компютър, кабели, захранващи жици и регулатори на напрежението. Шоу го остави да си довърши работата. Всеки от останалите си беше заел място. Шоу зае бюрото срещу Орестъс Мейсън. Джеймс Спърлинг и Тони Импелитери седяха един срещу друг на съответните бюра. Така, съвсем импровизирано, се бяха разпределили на партньори.

— Добре дошли в Браунсвил, момчета.

Никой не си направи труда да му отговори.

Импелитери се беше облегнал на стола, вдигнал крака върху бюрото. Беше навлякъл обичайното си облекло на неуниформено ченге — черни джинси и фланелка, кашмирен пуловер с отворена яка и златен синджир.

Спърлинг седеше неподвижен и безизразен. Приличаше на застаряващо учениче от подгответо в спретнатите си, поизтрити жълто-кафяви панталони, мокасини, синя, разкопчана на врата риза от оксфорд и син блейзър.

Мейсън поддържаше стил, присъщ на старши детектив — спортно сако на тънки райета, вратовръзка, спортен панталон и леки обувки с внушителни размери.

Стилът на Шоу беше някаква смесица между този на Спърлинг и Импелитери. Носеше черни джинси и поло.

Уолтър Уонг предпочиташе по-различен стил. Той носеше евтин и неотговарящ на размерите му костюм „Брукс Брадърс“, евтина обикновена бяла риза и вратовръзка, която като че ли му я беше купил някой друг с по-изискан вкус. С нейния преливащ се десен от правоъгълни кафяви шарки, редуващи се от тъмношоколадово до медно, тя се стори на Шоу доста стилна. Дори му хрумна да попита Уолтър откъде я е купил, но си го спести.

— Така, да се залавяме за работа. Целта на играта е да лишим колкото се може повече Сини тапи от комисионната. Дотук сме наясно, нали?

Всички кимнаха.

Шоу издърпа една страница, която беше взел от папката на Де Лука и я залепи на стената.

— Това е списък на дванадесет задника с техните нюйоркски лични номера. Де Лука и хората му от Отдела за досиета на криминално проявените и членовете на банди са ги идентифицирали като хора на Сините тапи. Списъкът не е пълен. По техни изчисления, активните членове трябва да са някъде между тридесет и пет и четиридесет. Но както казах снощи, ние се ограничаваме до водачите.

Шоу извади комплект арестантски снимки, които Конклин му беше осигурил от Бюрото за криминална идентификация и от фотографския отдел, все от Първи полицейски. Започна да ги лепи на стената до списъка.

— От цялата дузина, тези са главатарите. Искам първо тях. Отрежеш ли главата, тялото загива. Очевидно трябва да хванем онези, които можем, но тези типове са първите.

— Номер едно, Арчи Рейнолдс. Известен също като Арчи Ар. Шефът. Според това, което се знае от разпитите на мюсюлманите, той е застрелял двамата охранители извън комплекса миналия петък и е устроил засадата. Не мисля, че някой го е чул или видял оттогава. Покрил се е някъде, след като е разнебитил Общинския център.

— Номер две, Реджинал Уилсън, известен още като Реджи Шантавия. Помощник-главатарят. Управител. Очевидно един от тримата управители. Нищо не знам за него, но разполагам с арестантското му досие и снимки. Прилича ми на обичайния гангстерски тип. Не съм виждал млади чернокожи бандитчета с толкова щръкнала коса като неговата. Като че ли прическата му е направена от същия тип, който е фризирал Ал Шарптън. В досието му пише, че има проблем с речта, силно заеква. Това ще ни помогне да го идентифицираме по-лесно.

— Номер три, Елард Уоткинс, улично име „Гирата“, щот’ тренира тежести. Този тип е над сто и двадесет кила.

— Прилича ми по-скоро на сто и шестдесет — апострофира го Импелитери.

— За него нямам много данни — продължи Шоу. — Все още не разполагам с досието му. Сигурен съм, че го знаят на улицата.

— Номер четири, Роналд Дженкинс…

Мейсън го прекъсна:

— Преди десет минути получихме съобщение за него. Идентифицирали са останките му. Той е един от изгорелите при пожара в сервиза.

— Вече са го идентифицирали?

— Всички са оправили, с изключение на един. Изпращат ни това, с което разполагат. Шефът си знае работата.

— Предполагам. Е, значи един по-малко, за когото да се притесняваме. Разбирам, че сред останалите девет няма никой от тези, които търсим.

— Засега не — каза Мейсън.

— Може би последната купчина изгорял боклук ще се окаже самият Арчи Рейнолдс.

— Не залагай на това, Тони — не пое шегата Шоу. — Окей, новият номер четири, Мелвин Браун, уличен прякор Мели Мел или Мърльо Мърл, или някаква такава глупост. Един от трепачите. Вероятно човекът, който е отговарял за нападението с колите.

Шоу се върна при бюрото си.

— Според Де Лука, това са главните фигури в наркобандата. Както казах, бандата не е много голяма, членовете й са изключително гадни. Те не преговарят. Просто стрелят. Поради това другите тайфи стоят настрана от тях и те до голяма степен държат Браунсвил под контрол. „Ню Лотс“ е най-голямата им операция.

Импелитери го прекъсна, плъзгайки друга снимка и арестантски лист на Шоу.

— Преди да дойда, говорих с един приятел в отдел „Банди“. Това е копие от личната му папка, така че не сме го получавали от него. Сложи този задник на стената. Името му е Санчес. Още един от трепачите. Произлиза от доминиканските им снабдители. Действа самосиндикално, но явно е прикачен към групата.

Шоу стана и прибави снимката и листа на Санчес към останалите.

— Добра работа. Кармен Санчес.

— Не знаят много неща от биографията му, освен че е претрепал около дванадесет души — продължи да обяснява Импелитери. — Източникът ми каза, че когато някой сгафи, снабдителите му го посочват, за да се погрижи за него. Бих казал, че моментът сега е точно такъв.

— Къде живее? — попита Мейсън.

— В Бронкс. Така смятат. Когато не е извън града.

— Тогава какво? — попита Мейсън. — Крие се по островите?

— Точно. В Доминиканската република.

— Някакви заповеди за арестуването му? — попита Шоу.

— И то какви! Федерални и щатски. И двете за убийство.

— Добре. Ако той е палачът, бих допуснал, че ще го привикат за това. И бих допуснал също така, че няма просто така да се изнижат и да оставят тези мюсюлмани, след като са им подпалили мястото с хората от бандата вътре. Ще ударят в отговор. Искам да ги разкарам, преди да им се отдаде тази възможност.

Шоу се върна при бюрото си срещу Мейсън и седна, отвори бележник и започна да си записва нещо.

— Окей, една секунда да се организираме малко. Нека да ви задам няколко въпроса, момчета. Първи въпрос. Уолтър, намерил ли си заповеди за арестуването на някой от тези типове?

Уонг престана да намества кабелите и отвори някаква папка. Докладва документите си по случая, преглеждайки страница по страница. Шоу забеляза, че Уонг беше напълно погълнат от заниманието си. Говореше по-скоро на себе си, отколкото на останалите, докато поглеждаше различните разпечатки, които беше събрал.