- След като се изправя срещу Едуан... след като му покажа за какво се бие... ще ви намеря в Лейна. Благод... - Иврен се задави на думата, а очите ѝ грейнаха щастливо. - Благодаря ви, че ми вдъхнахте надежда, момичета. След толкова векове Скръбта на Еридиси най-сетне се сбъдва; открих Каар Ауен, а вие събудихте Кладенеца на водата. Затова сега ще ви защитя с всичко, с което разполагам, както ме задължава обетът ми.

Тя се поклони тържествено, а магията на Сафи запя от истината, с която беше пропит жестът.

После Иврен Нихар се извърна и се отдалечи.

- Луната майка да ни пази! - прошепна Изьолт. - К-к-какво беше това?

Сафи обърна очи към нея. Тя беше възвърнала маската си на нишковеща, макар че не беше овладяла съвсем езика

- Не знам, Из. Да не би да мисли, че ние сме...

- Каар Ауен - довърши Изьолт. - М-м... Мисля, че да.

- Подземни богове, днес не мога да понеса повече изненади.

Сафи насочи коня към изгрева и потисна объркването и съмненията си - скри ги дълбоко, където не ги усещаше.

Щом подкара кобилата към пътеката, със задоволство усети, че животното подръпваше юздите. Конете бяха готови за галоп, Изьолт също, а Сафи щеше да сложи край на това.

Тя заби пети в ребрата на кобилата и се понесе в елегантен галоп - към Лейна, в Стоостровието.

Когато Мерик най-сетне се приземи на главната палуба на „Жана“, там цареше оживление. Носеха се на запад, а изгряващото слънце ги следеше ядно в гръб.

Той присви очи към руля - точно срещу слънцето - и забеляза Кълен. Превитата му, задъхана фигура някак успяваше да изпълни платната с вятър. Кълен. Мерик се понесе през палубата, а над думкането на ветробарабана екна гръм.

След него се спусна цяла свита.

- Адмирале... - извика Райбър.

Той я отпрати с ръка със задъхана команда:

- Хермин.

Опитваше се да тича, говори и диша едновременно. Самият той вече беше уморен, така че не можеше да си представи колко изтощен е Кълен.

Хермин докуцука до него.

- Какво става?

- Йорис е намерил принц Леополд в безсъзнание до Кладенеца на произхода. Кръвовещият явно го е нападнал и предал.

Мерик забави крачка. И Леополд ли беше тук? Какво, по дяволите, щеше да прави с проклетия принц? За момента прогони мисълта и я остави за после.

- Адмирале! - викна Райбър отново. - Важно е, сър!

- Не сега.

Той скочи на квартердека, където вятърът брулеше по-шумно и по-силно. Приближи се до приведения над руля Кълен и се зачуди защо Райбър беше допуснала сърценишката си да се пресили толкова.

- Спри кораба! - изрева му. - Спри вятъра!

После стисна Кълен за редингота и го вдигна пред себе си.

Лицето на нишкобрат му сивееше, но очите грееха ясно зад ветроочилата.

- Не мога... да спра - рече той задъхано. - Трябва да настигнем... марсточаните.

- Ще ги настигнем, но не е нужно да бързаме толкова...

- Напротив! - извика Райбър и се изправи пред него. - Нужна е, защото кръвовещият е тук.

Дъхът заседна в гърлото на Мерик и той се опули срещу Райбър. Омагьосаният въздух дразнеше очите му, ревеше в ушите му. Той се метна към фалшборда и извади далекогледа си.

- Къде? - прошепна със заседнало в гърлото сърце.

- По на изток - Райбър внимателно побутна далекогледа надясно, докато Мерик не съзря самотно бяло петънце, носещо се по крайбрежния път.

Той премести далекогледа още по на изток, докато... Ето. Два силуета на коне, един в бяло, един в черно. Препускаха по същия път, а кръвовещият беше на не повече от една левга зад тях. Щеше да настигне Сафи и Изьолт, още преди Мерик да успее да долети обратно на брега.

Той събра далекогледа и си заповяда да вдиша - през носа. „Тежка миризма на задаващ се дъжд.“ След това издиша през стиснати зъби.

Това не помогна.

- Как, по дяволите - проскърца гласът му ядно, - това чудовище се озова тук толкова бързо?

- Пресвети светни - изруга Хермин и надникна през собствения си далекоглед. - Това бяло петно той ли е?

- Черпи сили направо от Пустотата - рече Райбър мрачно, а после изпищя: - Кълен! - и напусна фалшборда.

Мерик се спусна след нея и с помощта ѝ отскубна побелялата от стискане ръка на Кълен от руля. После плъзна своята под неговата мишница.

Тялото на нишкобрат му беше твърде изстинало, а дрехите му бяха подгизнали от пот.

- Трябва да спреш! - викна Мерик. - Спри ветровете си, Кълен!

- Ако спра - отговори той с учудваща решителност, - ще загубим договора ти.

- Животът ти струва повече от един договор - възпротиви се Мерик.

Кълен обаче се разсмя - насечен, сподавен смях - и повдигна отпаднало ръка, за да посочи на юг.

- Имам идея.

Мерик проследи пръста му, но видя единствено мрачното небе и проблясващите в далечината светкавици.

Когато обаче Райбър прошепна: „Не!“, стомахът му се сви.

- Не!

Той завъртя Кълен с лице към себе си. Косата на помощник-капитана беше толкова слепнала от потта, че дори вятърът не можеше да я повдигне.

- Изключено е да правиш това, Кълен. Забрави!

- Това е единственият ни избор. Нубревна се нуждае от... споразумението.

- Ти едва се държиш на краката си!

- Не е нужно да съм на крака... - рече той, - ако яздя буря.

Мерик заклати трескаво глава в паника, докато Райбър не спираше да шепти:

- Моля те, недей, моля те, недей, моля те, недей...

- Забрави ли какво стана последния път, когато призова буря?

Той погледна към Райбър за подкрепа, но тя вече плачеше... С ужасена сигурност той осъзна, че вече е приела избора на нишкобрат му.

Как обаче? Как можеше да се предаде толкова лесно и толкова бързо?

- Търговското споразумение не ни е нужно - настоя Мерик. - Нихарските земи са се съживили. Съживили са се, Кълен. Така че като твой адмирал и твой принц ти заповядвам да не го правиш.

Кашлицата на Кълен се успокои. Той си пое дълбок, наистина дълбок дъх, който прозвуча като ножове и огън.

След което се усмихна. Широка, плашеща усмивка.

- А като твой нишкобрат аз избирам да не те послушам.

Магията оживя с прилив на горещина и мощ, а очите на Кълен потръпнаха. Присвиха се. Зениците му се свиха... изчезнаха...

Над палубата забрули вятър... заблъска Мерик и Райбър и едва не ги събори на земята. Мерик нямаше избор.

Той свали редингота си, а Райбър пое към него, за да го вземе. Вятърът ги блъскаше, но те превиха тела напред - тя се беше насочила към вътрешността на кораба с палтото, а той напредваше към руля.

Щом застана на руля на бойния кораб на баща си, той отново отправи молитва към Ноден - този път обаче се молеше Кълен и всички от екипажа му да оцелеят след тази нощ.

Защото бурята вече се носеше към тях, а той не можеше да направи нищо, за да я възпре.

Сафи никога не беше пришпорвала кон толкова ожесточено. По страните на кобилата ѝ се стичаше пот, а петнистият кон на Изьолт се беше разпенил. Всеки момент можеше да загубят подкова или да стъпят накриво, но докато това се случеше, докато създанията не се сринеха от изтощение, тя нямаше избор - трябваше да галопира по пътя покрай скалния отвее.

Дългите им сенки препускаха до тях. Бледият пламък на изгряващото над Яданско море слънце блещукаше над широкия залив, чийто край дори не се виждаше. Над блестящите приливни води се издигаха голи скалисти острови във всякакви форми и размери.

Стоостровието.

Пътят пое със завой надолу и накрая достигна морското равнище... и до Дейна. След близо километър през зелени поля, внезапно отново се бяха озовали в пустошта. Наоколо беше оглушително тихо. Потресаващо мъртво. Начинът, по който сигналният камък пронизваше небето от мястото си, вързан над дисагите, не се нравеше на Сафи. Буквално молеха да бъдат забелязани.

- Има ли някого? - надвика тя четиритактовия тропот на копитата.