Леополд го измери с очи, докато бризът развяваше светлите му къдрици във всички посоки. После явно взе решение, защото потупа дръжката на сабята си и кимна на кръвовещия.

- Действай, монахо. Незабавно.

Едуан се подчини със задоволството, че четирима офицери и осем ад-бардове - които хвърляха смутени погледи към окървавените му гърди - бяха принудени да се подчиняват на заповедите му.

Усещане, което беше и... разсейващо. Хората рядко гледаха право в него, а още по-рядко заставаха толкова близо. Затова, когато най-сетне изготвиха плана и мъжете отново взеха да преструват, че не забелязват присъствието му, той изпита облекчение.

После се погрижи да отнесат ковчежето му на карторския катер и тъкмо се върна при каретата на Леополд, когато в носа му нахлу позната миризма.

Той застина на две стъпки от возилото и подуши въздуха.

Чиста езерна вода и мразовити зими.

Мирисът му беше познат, но кръвта, с която беше свързан, му убягваше. Леополд миришеше на нова кожа и опушени огнища; ад-бардовете воняха на въжета и студено желязо; морските офицери до един имаха подчертано океански кръвомирис.

Едуан беше срещал човека, преминал по кея наскоро, но не си беше направил труда да запомни мириса му.

Тоест онзи не беше от значение.

И така, той забрави за уханието и нахлупи ниско качулка. Камбаните звъняха за седемнайсетия час, тоест имаше време точно колкото да иде до улица „Риденса“ 14 и най-сетне да уведоми баща си за последния си, изключително заможен работодател.

Със стегнати в оковите китки Сафи изучаваше спящото лице на Изьолт.

От устните ѝ несъмнено се беше проточила лига, но Иврен я нямаше, а Сафи беше окована твърде далеч, за да направи нещо.

Изглежда не можеше да направи каквото и да било от полза. Избухването ѝ пред Мерик беше доста детинска проява, но на нея не ѝ пукаше. Пукаше ѝ, че нападението ѝ не беше успяло. И че в крайна сметка само беше влошила нещата.

В стаята беше сумрачно - пред следобедното слънце се бяха появили облаци. Зад гърба ѝ морето плискаше. Корабът набираше скорост, вече почти не се люшкаше, а гигантският барабан отново ехтеше. Моряците също бяха подновили трополенето по палубата.

Сафи прибра колене до тялото си. Веригите ѝ издрънчаха насмешливо.

- Страхотно представление.

Тя скочи на крака... на прага стоеше Иврен. Монахинята прекоси каютата като мишка и застана до Изьолт.

- Как е тя? - попита Сафи. - Мога ли да помогна с нещо?

- Както си окована - с нищо - Иврен седна на пода и сложи ръка на мишницата на Изьолт. - Стабилизира се. Засега.

Сафи издиша шумно.

„Засега“ не беше достатъчно. Ами ако тя беше започнала нещо, което не можеше да довърши? Ако Изьолт никога не се събудеше... ако не успееше да се събуди?

Иврен се извърна към нея.

- Трябваше да те задържа в каютата. Съжалявам.

- Неизбежно щях да го нападна - вътре или вън.

Иврен изсумтя суховато.

- Пострадали при... схватката ви?

Сафи не отговори.

- Кажете какво ѝ има на Изьолт. Защо ѝ е огневещ-лечител?

- Защото има някакъв проблем с мускула, а огневещите лечители са изключителни в тази област - Иврен извади стъклен буркан изпод наметалото си. - Аз съм водовещ-лечител, тоест областта ми са течностите на тялото. Мехлемите ми - тя размаха буркана пред нея - са дело на землевещи-лечители, тоест, добри са за кожата и за костите - тя остави мехлема на сламеника. - Възпалението на мускула на Изьолт е резултат от магия. Или раната през дланта ѝ, или тази от стрелата под рамото, са били придружени от проклятие. Хм... не знам коя от двете е, но без съмнение е дело на проклетовеща.

- Проклетовеща? - повтори Сафи, а после потрети: - Проклетовеща?

- Натъквала съм се на подобни заклинания и преди -продължи Иврен. - Мога да опазя кръвта ѝ от проклятието, но се опасявам, че въпреки това ще обхване мускула. Докато говорим, то пълзи към рамото ѝ. Стигне ли твърде близо, ще ми се наложи да ампутирам ръката ѝ - което обаче е твърде опасно, за да го правя сама. Най-добре е да се прави в присъствието на лечител от землевещите или огневещите, който да помогне. Разбира се, дори да разполагахме с подобни вещици, повечето землевещи-лечители са от Картора, а огневещите - от Марсток. Мерик никога не би допуснал подобни врагове на борда.

- В момента не са врагове - пророни Сафи.

Умът ѝ все още потръпваше от мисълта за ампутацията. Думата звучеше толкова странно. Толкова невъзможно.

- Войната свърши преди двайсет години.

- Кажи го на хората, които са участвали - Иврен махна към общото помещение. - На моряците, които са загубили семействата си в пламъците на марсточаните.

- Та нали лечителите не могат да причиняват болка - Сафи притисна пръсти в дървото, докато кокалчетата ѝ не изпукаха. - Нали това е част от магията ви?

- О, можем, и още как - отговори монахинята. - Само че не със собствените си способности.

Сафи остана безмълвна. Нямаше какво да каже. С всеки изминал дъх тя пропадаше все по-дълбоко в ада, а шансовете Изьолт да оцелее намаляваха все повече.

И въпреки всичко, въпреки веригите, Сафи нямаше намерение да се откаже. Договорът на Мерик, планът на чичо ѝ, дори собственото ѝ бъдеще можеха да вървят по дяволите, трижди проклети. Щеше да намери начин да напусне

кораба и щеше да заведе Изьолт при огневещ-лечител.

- Колкото до теб, явно си благородничка - обади се Иврен, - но очевидно боравиш добре и с острието. Интересно как се е стигнало дотук.

Тя се пресегна полека към лечителската си торбичка в основата на сламеника. После с отработени движения развърза превръзката под рамото на Изьолт. Барабанът биеше, биеше, биеше.

- В Нубревна - продължи монахинята - казваме на домовете и домните „визери“; земите на моето семейство -имотите на Нихар - се намират на югоизток от столицата. Доста противно място, ако трябва да бъда искрена.

Тя озари Сафи със суховата усмивка, докато продължаваше да размотава все така внимателно превръзката.

- Противните места обаче като че раждат най-жадните за власт визери - брат ми не прави изключение. В крайна сметка спечели ръката на кралица Жана и родът Нихар беше въведен в гнездото на кралските змии.

„Карторските благородници са същите“, помисли си Сафи. Покварени, подли, лъжливи. Хора като Мерик може и да чувстваха някакъв дълг към земята и народа си, но тя никога не беше страдала от подобни скрупули. Родът Хастрел никога не я беше желал, нито пък останалите домове и домни. А и както ясно го беше формулирал чичо ѝ Ерон, тя не беше създадена за водач.

Иврен остави настрана старите превръзки и се пресегна към буркана с мехлем.

- Политиката е свят на лъжи, като кралският двор на Нубревна не прави изключение. Въпреки това, когато брат ми стана крал... - тя повдигна вежди и отвори буркана, -когато Серафин стана крал и адмирал на кралската флота, той се превърна в най-отвратителната змия от всички. Настройва визерите едни срещу други, синове срещу дъщери - дори своите собствени.

- След като родът ни се премести в Ловац, се задържах няколко години - продължи тя, - но в крайна сметка се отказах. Исках да помагам на хората, а в столицата беше невъзможно - тя върна буркана в торбичката и обърна вещерския си знак към Сафи. - Явно е част от благословията на водовещия-лечител. Нуждая се да помагам, а когато не го правя, съм нещастна. Затова години преди да се стигне до Спогодбата, се отказах от титлата си и отпътувах за Сирмайските планини, за да положа карауенска клетва. Кладенците винаги са ме зовели, а и осъзнах, че с бялото наметало ще получа шанса си да помагам на хората. Ти откъде идваш, домна?

Сафи пое уморено дъх; веригите ѝ се разклатиха от движението.

- От Орхинските планини... в централна Картора, Там е студено и влажно. Ненавиждах го.