Изьолт не помръдна. Не трепна. Стоеше на самия край на града. Щеше да се раздвижи, когато моряците достигнеха на двайсет крачки от нея. Подобно разстояние щеше да ѝ позволи да запази преднината си - поне докато Сафи влезеше в града.

Беше огледала добре терена на влизане, но планът ѝ до голяма степен се основаваше на догадки. Много от онова, което смяташе, че знае за павираните улици и улички на Лейна, може и да беше погрешно и ако пролуките между покривите не бележеха улици отдолу и ако голямата, квадратна дупка между тях не беше централният градски площад, то тя беше прецакана, с една дума.

В плана ѝ имаше и други недостатъци - например, че изрязаната от ризата на Сафи бяла кърпа, която прикриваше косата ѝ, можеше и да не се задържи на силния вятър. Или че беше избрала ужасна уличка между долепените къщи -сенчесто-мрачна и доста стръмна.

Или, че както беше застанала тук, вдигнала високо ръце, докато сабята ѝ все още беше в ножницата, може би беше твърде уязвима.

Шейсет крачки. Вече виждаше очите на моряците; насочените им напред саби проблясваха, а нишките над тях се виеха в лилаво старание.

„Няма да те убият - напомни си тя за стотен път. - Покой. Покой от пръстите на ръцете до пръстите на краката.“

Тя усещаше нишките на Сафи зад себе си - горяха в тъмнозелена готовност, докато пълзеше през сенките на гората. Сафи беше готова, значи и тя също беше готова. Начало, край - само че този път обратно.

Трийсет крачки.

Изьолт заби пети в земята, пое дъх...

Двайсет крачки.

Тя побягна.

Потъна в дебелите сенки, но пред нея се мержелееше сива светлина. Паваж и фасади на магазини.

Зад нея екнаха стъпки. Въпреки че бяха с меки ботуши, а гръмотевиците трещяха все по-близо с всяка изминала секунда, не можеше да сбърка трополенето на марсточански крака.

В края на уличката Изьолт се изпързаля, зави рязко и се обърна надясно. Улица... широка улица. Точно на това се беше надявала. Тя се изкачваше по диагонал през хълма, водейки към нещо в далечината - може би площад.

Дано да беше площад.

С периферното си зрение Изьолт различаваше разбити врати и изпочупени прозорци. Вятърът все още духаше в гръб и я тласкаше напред. Вече беше завалял и дъжд. Капките плющяха по улицата и паважът беше станал хлъзгав.

В дъното на съзнанието си тя се зачуди какво трябваше да предприеме за дъжда, когато стигнеше площада. Той щеше да се отрази на отбраната ѝ...

Или пък не, предвид, че от улицата пред нея изскочиха нови войници. Онези от кея явно бяха тръгнали направо по хълма, за да пресекат пътя ѝ.

Беше влетяла сама в капана и планът ѝ стана на пух и прах, преди още да е започнал.

Не, не. Не можеше да позволи на паниката да я завладее. Нуждаеше се от миг - от една секундичка без марсточаните, които дишаха във врата ѝ.

Тя зави рязко наляво. Краката ѝ се подхлъзнаха, тя се претърколи напред... и се улови за един знак. Маневрата ѝ костваше ценни мигове, но нямаше време да съжалява. Пое дъх и краката ѝ отново се замятаха с пълна сила. Уличката несъмнено щеше да я изведе до друга главна улица. А тя несъмнено щеше да намери миг-два, за да помисли.

Насочи вниманието си към паветата под себе си. Към това да мести крак пред крак, да поема дъх... и после пак.

„Покой. Покой.“ Щеше да се справи.

Зави по нова главна улица...

...на която имаше още марсточани - извираха от друга уличка по-напред. Един след друг те се втурнаха към нея. Беше в капан. Или...

Тя зави вляво - и влетя в паянтова врата.

Рамото я прониза от сблъсъка. Тя прехапа език и усети в устата и в ума си крясъка от болка и вкуса на кръв. Точно от подобна промяна имаше нужда. За кратко настъпилият покой ѝ позволи да прецени терена: магазинче с тезгях и врата зад него.

Тя се метна през тезгяха. Прозорецът се пръсна и вътре нахлу бурята.

Както и войниците, но тя вече се беше изстреляла през задната врата и беше изскочила на уличката отзад. Стрелна се надясно - рязко, светкавично. Над главата ѝ бляскаха светкавици и виеше вятър, но сградите я пазеха.

Стигна до ъгъла, зави... и по стената зад нея затракаха отровни стрелички. Което значеше, че във веселбата се бяха включили и отрововещи. Марстошките Усойници.

Внезапно сградите свършиха. Светлината и вятърът я връхлетяха и Изьолт се озова на площад. На площада, на който се беше надявала. В средата се мъдреше мърляв стар шадраван. Отгоре му имаше статуя на нубревненския бог Ноден - с изсечени мускули и къдрави коси, - седнал на кораловия Си трон.

Изьолт скочи на високия до коленете ѝ ръб на шадравана, хлъзгав от водораслите и птичите курешки. Тоест, лесно можеше да се подхлъзне към марсточаните и не можеше да разчита на кой знае каква стабилност.

През същото време моряците не спираха да се носят след нея - рояк прогизнали от дъжда униформи и съсредоточени нишки. Дребни и жилави, широкоплещести, очевидно женствени, изобщо - всякакви.

Поради вятъра, плисъка на дъжда и грохота на черните облаци над главата ѝ слухът ѝ не беше от полза. Кожата ѝ беше изтръпнала и мокра.

Първите войници изскочиха на площада... и забавиха крачка. Спряха предпазливо, а нечий женски глас надвика воя на бурята:

- Това не е тя!

Стомахът на Изьолт стана на камък. Тя посегна с лява ръка към главата си. Кърпата я нямаше. Прогизналата ѝ черна коса се виждаше ясно;

- Намерете истинската домна! - нареди жената. - Към брега!

Ледът, сковал стомаха на Изьолт, тръгна нагоре. Попречи ѝ да диша. Щяха да си тръгнат... просто така?

- Чакайте! - изпищя тя и скочи от шадравана.

Ако успееше да привлече вниманието на няколко от тях и да ги задържи тук, Сафи може би щеше да има шансове.

Тя се затича след оттеглящите се войници. Няколко бяха спрели и се обръщаха към нея. Бавно, много бавно. Изьолт се пресегна към сабята си, готова за нападение.

До мига, в който не я прониза гореща вълна. Хряс! След което нишките се свиха, толкова рязко, че коленете ѝ едва не се подкосиха.

Само за един дъх време безброй нишки просто се бяха скъсали. Бяха пречупени.

Пръснати.

Най-близкият войник се извърна с лице към нея. Очите му бяха черни. Кожата му беше покрита с плюски.

После той започна да дере ръкавите си... кожата си... докато зад него все повече войници се обръщаха към Изьолт.

И всички се пръсваха.

Сафи огледа запустялата улица край кея иззад една избеляла елша. Потрепваше с пръстите на краката си, впила нокти в грубата кора, а поривът да помогне на Изьолт направо щеше да прекърши гръбнака ѝ.

Тя обаче не изостави плана и изчака и последният марсточанин да се спусне след Изьолт по уличката. После тръгна към Дейна.

Не отлепяше очи от кораба, заклатил се силно край първия кей. Няколко моряци се суетяха по палубата, но бяха твърде заети с усилващата се буря, за да погледнат към нея. Все пак тя извади карауенския си меч - за всеки случай.

Очите ѝ се стрелкаха между пътя, който приближаваше, и най-близкия кей. Празно, празно... наоколо нямаше жива душа. Един от доковете трябва да беше посоченият от чичо Ерон в договора кей Седем.

Макар че на този етап не би се учудила, ако се окажеше, че кей Седем изобщо не съществува. Че чичо Ерон никога не беше имал намерението да изпълни своята част от уговорката.

Е, в този случай излъганият щеше да остане той, защото Сафи беше решена да осигури договора за Мерик през адски огньове или океански миноги.

В мига, щом стъпи на първите павета, на главата ѝ падна тлъста дъждовна капка. Тя погледна небето - и мигновено се раздуха. Бурята почти беше достигнала Лейна и определено не беше естествена - особено с тези черни облаци.

„Какво правиш, принце?“

Дъждът се усили. Внезапно една от вълните заля мярката за висока вода, потопи първия док и покри паважа с пяна..