Всичко се беше объркало ужасно.

Набързо скроените планове на Сафия фон Хастрел за обира се проваляха стремглаво един след друг.

Първо, черната карета с лъскавия златист флаг не беше целта, която Сафи и Изьолт дебнеха. Още по-лошо, че проклетото возило бе съпровождано от осем реда градски стражари, присвили клепачи под напора на обедното слънце.

Второ, Сафи и Изьолт не разполагаха с абсолютно никакъв път за бягство. Единственият начин да стигнат до град Веняса от голата варовикова скала, на която се бяха покачили, беше прашният път под тях. Сивата скална грамада се извисяваше над пътя, а той на свой ред се извисяваше над необятното тюркоазено море. И нищо друго. Седемдесет стъпки отвесна скала, блъскана от мощни вълни и още по-мощни ветрове.

И трето - което беше същинският ритник в бъбреците, - в мига, в който стражарите стъпеха върху заровения капан на момичетата и гърнетата с барут отдолу избухнеха... Ами, след това нямаше начин да не претършуват всяка педя от скалата.