Мерик поглеждаше често Кълен, въпреки че знаеше, че нишкобрат му ненавижда това. Той обаче пък ненавиждаше гледката на Кълен, когато дробовете му откажеха и той зейнеше с уста като риба... а тези пристъпи като че винаги ставаха, когато Кълен призовеше повече магия, отколкото би трябвало.

А начинът, по който „Жана“ пореше морската повърхност в момента, не оставяше никакво съмнение за Мерик, че Кълен беше призовал огромна мощ.

Мерик и хората му бяха напуснали двореца на Дожа по-рано от замисленото. След катастрофалната нубревнен-ска четиристъпка Мерик би предпочел да бъде навсякъде другаде, но не и на тържеството. Магията му се беше изплъзнала от контрола му, а във вените му бушуваше гняв -и всичко това заради онази буреока карторка.

Не че той би признал подобно нещо, разбира се. Вместо това беше извинил ранното си тръгване с новата задача, възложена му от дом Ерон фон Хастрел.

Мъжът се беше появил в точния момент и последвалият разговор се беше оказал по-плодотворен и от най-дръзките надежди на Мерик.

Дом Ерон беше войник - всичко в позата и грубия му глас го загатваше. Беше допаднал на Мерик на мига. Въпреки това не се пазареше с охота. Мерик може и да го беше харесал, но в никой случай не можеше да каже, че предложението му беше в негова полза.

Той трябваше просто да превози един-единствен пасажер - племенницата или дъщерята на дом Ерон, или нещо подобно - до изоставен пристанищен град в най-западната част на Стоостровието. Ако момичето достигнеше Лейна невредима (Ерон беше наблегнал специално на „невредима“), омагьосаният документ, който в момента лежеше на масата на Мерик, щеше да се смята за изпълнен. И преговорите за търговия с хастрелските земеделци можеше да започнат.

Същинско чудо. Търговията щеше да промени всичко за народа му - от броя на жертвите на гладната смърт до посоката на преговорите на Срещата за Спогодбата. Мерик дори беше готов да плава обратно до Веняса, след като оставеше момичето на Хастрел на кея в Лейна. За какво служеха приливните и вятърните вещици, ако не, за да прекосят Яданско море за дни?

Ето защо беше подписал договора с дом Ерон, а щом домът се оттегли, той извика Хермин в каютата си.

- Уведоми Вивия, че пиратският план вече е ненужен... добави също, че далмотският търговски кораб тъкмо напуска пристанището на Веняса. В случай че тя реши да не се отказва.

Както беше очаквал, принудата да изостави кроежите си не се беше понравила на Вивия... но всичко беше наред. Той щеше да продължи с лъжите. Съвсем скоро щеше да започне някаква търговия - само това имаше значение.

- Адмирале! - пискливият глас на Райбър прекъсна мислите му.

Кълен и другите вещери потръпнаха... а Мерик изруга. Беше дал заповед за тишина, а екипажът знаеше как наказваше неподчинението.

- Не спирайте - прошепна той на Кълен.

Сетне се заигра с пръсти с пешовете на ризата си, заобиколи руля и напусна квартердека. Моряците го изгледаха с огромни очи, щом мина покрай тях. Няколко вдигнаха многозначително очи към мареа, откъдето Райбър ръкомахаше бясно - сякаш Мерик беше забравил къде точно е разположено момичето.

О, утре със сигурност щеше да сложи Райбър в железните крака. Двамата с Кълен бяха сърценишки - добре. Само че тя трябваше да си остане надежден моряк. А в случая ставаше дума за пряко неподчинение, което щеше да ѝ спечели шест часа закопчана в желязото - без вода, храна и сянка.

- Адмирале! - проехтя нов глас по палубата.

Беше прегракнал от солта - Хермин.

- Адмирале! - изрева той отново.

Мерик едва успя да овладее собствения си глас. Двама от най-добрите му моряци да нарушават заповедите? Десет часа в железните крака. За всеки.

Босите крака на Райбър тупнаха на палубата.

- Видях битка, сър! Край стария фар.

Мерик нямаше интерес към старите фарове. Каквато и битка да беше видяла, не беше негова грижа.

- Сър - изпуфтя Хермин и закуцука към Мерик.

Куцият крак на гласовещия едва смогваше да не изостава от здравия, но все пак Хермин се носеше колкото можеше бързо.

- Сър, имаме съобщение от гласовещата на Ерон фон Хастрел - той пое дъх. - Пасажерката ни е избягала. Последно са я забелязали на кон северно от града в посока към стария фар. Хората на Хастрел нямат време да я настигнат. Всичко зависи от нас.

- Карауенски монаси? - попита Райбър Хермин, а после се обърна към Мерик: - Защото това видях през далекогледа, адмирале. Двама души срещу четирима монаси.

- Да, карауени са - потвърди Хермин и кимна. - И ако не я измъкнем, споразумението, с което сте се обвързали, ще отпадне.

Половин дъх време Мерик просто зяпаше Хермин и Райбър. После нихарският гняв го надви. Той килна глава назад и изрева могъщо, стиснал юмруци.

Изглежда, битката при стария фар все пак беше негов проблем, а незабележимостта вече нямаше значение. Трябваше да опази документа на Хастрел непокътнат. Беше омагьосан от думовеща и ако Мерик не изпълнеше договорените условия, подписът му просто щеше да изчезне от листа.

А неподписаното търговско споразумение беше непотребно.

Той изрева на гребците да заемат местата си, завъртя се на пети и се върна до офицерите и помощник-капитана. Без да прекъсват съсредоточеното си заклинание, те бяха променили курса. »Жана“ вече се носеше на запад, към брега. Към фара.

- Спрете - нареди Мерик.

Четирите гърла замлъкнаха посред напева. Вятърът утихна... и спря. „Жана“ продължи да се носи напред, но скоростта ѝ намаля на мига.

Мерик измери Кълен с очи. Над горната устна на помощник-капитана лъщеше пот, но той не даваше признаци да е изтощен.

- Слизам на брега - обяви Мерик. - Корабът остава под твое командване. Искам да докараш „Жана“ възможно най-близо до фара - доколкото позволяват плитчините.

Кълен кимна с глава и долепи юмрук до сърцето си.

- Райбър да не сваля очи от далекогледа - продължи Мерик. - Щом измъкна пасажерката от монасите, ще дам ветрения знак. Искам от теб да я пренесеш тук. Щом стъпалата ѝ опрат в палубата, ще наредиш на гребците и на приливовещите да отплават.

Без да чака потвърждение, той се отправи към фалшборда. Зад гърба му приливовещите и Кълен възобновиха пението. Вятърът и течението отново подеха.

Мерик се облегна на високия до кръста парапет и изпълни гърди с въздух. След това издиша рязко и отново пое дъх с пълни дробове.

Въздухът се завихри около краката му и магията му се насочи навътре. Въздушните течения ускориха и се засилиха.

Мерик полетя.

Очите му се насълзиха. В ноздрите и в гърлото му нахлу солен вятър. Сърцето му сякаш се качи в главата.

За краткия миг, в който цялото му ветровещерство беше съсредоточено в една-единствена фуния под него - а той се носеше във въздуха с лекотата на буревестник над вълните, - беше непобедим. Изтъкан от радост, сила и мощ.

Сетне щеше шеметно да загуби височина. Щеше да се ¿пусне ниско над водата и да спести сили, използвайки естественото течение на въздуха - тъй като силите му бяха ограничени и магията му се изтощаваше бързо. Не можеше да лети дълго.

Фарът се приближаваше все повече. И все повече. Морето стана плитко, по вълните се появиха зайчета.

Щом се приближи достатъчно до кулата, забеляза две момичета, които изскочиха отстрани. И заизкачваха стъпалата, които Мерик не беше забелязал.

Едното беше облечено в черно, с късо острие.

Другото носеше сребристобяла...

Мерик мигновено я разпозна дори от това разстояние. Дори с наполовина разпорена рокля. Имаше време само да наругае Ноден - и кораловия Му трон, - преди да насочи цялото си внимание върху забавянето на спускането си...

...и смазването на всеки проклет монах, дръзнал да доближи пасажерката му.

По прищявка на Съдбата Едуан беше единственият от карауените, който не можа да си намери кон. Магията му беше отвела него и другите монаси до покрайнините на Веняса. После веровещицата беше изскочила на улицата пред тях на кон до няколко странноприемници. Едуан просто посочи с пръст, четиримата монаси заеха формация и започна истинското преследване... поне за тях, които безпроблемно си бяха „заели“ коне от първите две странноприемници.